БАЙ ДЕНЧО И ВИРУСИТЕ

време за четене: 5 мин.

  • Язе откакто се помня, все е имало вируси! – потри с два пръста небръснатата си от две седмици брада бай Денчо.

Той беше седемдесет и пет годишен шоп, ащладисан  в Добруджа, седнал на пейката при автобусната спирка в центъра на селото. Беше дошъл да изпрати съседа си Петко в града, който отиваше на преглед в болницата. Предният ден Петко си бе навехнал крака  и през нощта глезенът му се наду като самун. Той едва дочака сутринта, грабна патерицата, останала още от покойния му баща  и съпровождан от бай Денчо дойде на спирката да чака автобуса. Кракът го болеше, но старецът се боеше от друго. Независимо, че проблема беше ортопедичен той се опасяваше, да не го накарат да си прави тест за корона вирус.

  • От една страна нямам толкова пари за тестовете им, а от друга, те задължително ще ме изкарат положителен! Върви се оправяй после! Денчо, много маскари и хайдуци съм виждал в живота си, но като тия сега не съм срещал! Както са тръгнали,  ще затрият света, ихната мамица!
  • Ми като й прост света, ще го затрият! – кимна бай Денчо – Бях почнал да ти разправям за вирусите, де! Като бяхме деца помня онзи, лудия Цветан, дето от пъдар се преквалифицира на партиен секретар! Ей, какъв вирус беше, неговата кожа мръсна! Докато не затри мъжа на даскалицата, не миряса! Писа доноси срещу човека, докато го проводиха в Белене! Там онзи не изкара и година! Претрепаха го, а жена му остана сама с едно малко детенце! Помниш ли, като следяхме Цветан, докато ходеше през нощта при даскалицата?
  • Уф! – махна с ръка Петко – Не ми напомняй за тоя урод! Като се сетя, как я изнасилваше пред детето и на двора, ми кипва отвътре! Добре, че не издържа горката, та се обеси!
  • А помниш ли, как свърши тоя Цветан? – завъртя глава бай Денчо.
  • Мога ли да забравя? Като знам, колко кофи вряла вода ни караха да носим от училището до градската чешма посред зима! В кой клас бяхме тогава?
  • Май във втори прогимназиален! Обаче, след като го бяха претрепали, сигур цяла нощ са го поливали с вода, докато се превърне в огромна ледена буца! Очистиха селото от тоя вирус! Халал им свят!

Двамата се умълчаха. Бай Денчо завъртя торбичката, провесена на рамото му и изкара от нея трилитрова  туба. Подаде я на набора си:

  • Пийни, Петко! Винцето е най-доброто лекарство! Ще ти излекува и крака, и всичко!

Петко взе тубата и я надигна. Гръклянът му отброяваше глътките, а когато се засити, върна тубата на приятеля си и изтри с опакото на дланта  устните си.

  • Ох! Бива си го винцето! Мерло ли е?

Бай Денчо навири тубата и след като отпи достатъчно от виното рече:

  • Какво те мерло намерило? Черен зайбер и черна липа! Нали знаеш, че аз правя вино само от диви пръчки! Нито ги пръскам, нито ги плевя! Рязане напролет, окопаване, после още веднъж с мотиката режа плевелите и наесен гроздето е като в рая! Тия, промишлените сортове вино, ряпа да ядат! От естественото, по-хубаво няма! От дядо си знам, че дивото месо и дивата жена са най-вкусни! Питомните не струват!

Откъм края на селото се дочу ръмжене на двигател и след малко се показа белия покрив на малкия междуградски автобус. Той приближи до спирката, направи широк завой на площада и като изпусна въздух от спирачките, спря. Няколко пътника слязоха, а една забулена с бяла забрадка жена се насочи към мъжете. Като стигна до тях, тя кимна за поздрав. Петко се закашля и запита:

  • Злате, какво стана с дъщеря ти? Оправи ли се вече?

Жената спря, развърза забрадката си, оправи си косата и пак върза забрадката. Прехапа горната си устна, после изплака:

  • Ще ми затрият чедото, Петко! Мина месец и половина откак е в болницата и оправия няма! Тъпчат я с антибиотици и от ден на ден все по-зле става!От вчера не иска хапка да сложи в устата си! Каквото хапне, го повръща веднага! Що пари хвърлихме за тая нечиста болест, а полза няма!  Божееее, помогни ми, Божичко! Докторите са станали като горски стражари! Само пари искат, само те ги интересуват! След два дни искат да ми изпишат детето! Как ще се оправяме тук не знам…! Тя ще угасне милата ми рожба!

Бай Денчо стана от пейката, разкопча горното копче на ризата си и завъртя глава наляво – надясно. За миг очите му се бяха налели с кръв от напрежение. Озверял и едва изричащ думите, той изръмжа:

  • Злате, върви при Тончо от магазина! Той след малко ще тръгва към града. Помоли го да прибере щерка ти от болницата! Докарай я тук, при мен! Щом докторите я отписват, аз ще я запиша! Да видим, как тъй не могат да спасят едно младо момиче тия пезевенги?!
  • Как ще и помогнеш, бай Денчо? Тя вече няма сили дори да ходи!
  • Ще видиш! Аз може да не съм доктор, но и мошеник не съм! Ще и дам прясно млекце от овцете, глътка вино и малко хляб, печен на пещ! Тя само да хапне, пък да видим дали няма да оздравее!

Автобусът изръмжа, спря до спирката и отвори врати. Вместо да се качи, Петко махна на шофьора да тръгва. Когато автобуса се скри от погледа им, бай Денчо сви едното си око и запита:

  • Що не се качи, бе аркадаш? Шубето ли те хвана?

Петко се пресегна, надигна тубата и като отпи няколко глътки вино въздъхна:

  • Кучета ги яли докторите! Да ида, че да ми видят сметката и на мен ли?
  • А крака как ще го лекуваш?
  • С твоето лекарство! Нали ще лекуваш на Злата щерката? Където един болен, там и двама! Да видим, каква ще излезе накрая!

Същата вечер бай Денчо напали пещта и метна в нея десет хляба. На тясното легло застла няколко овчи кожи и когато Злата доведе дъщеря си, я сложиха да легне на тях. От другия край на кухнята, върху една отоманка  се бе опънал Петко и леко хъркаше. Лицето му бе зачервено от топлината и изпитото вино, но усмихнато. Върху навехнатия крак бай Денчо бе наложил счукан лук, който бе увил с парче стар чаршаф. Вече по тъмно, на вратата се почука и след като леко се открехна, през нея погледна Монката.

  • Росето как е? – срамежливо запита той.
  • Влизай, бе пичлеме! – подкани го бай Денчо – Аз ще ида да нагледам животните, а ти похортувай с момето! Петко няма да ви пречи, щото спи като кютук! Искам да я накараш да яде и да живее! Един път оправи ли се, твоя е! Нали и двамата се искате?

Монката си свали калпака и с несигурна усмивка приближи до леглото на момичето. Срещу него блеснаха две огромни, разплакани очи, пълни с болка, отчаяние и страх.

    Две седмици по-късно, в селската кръчма даскал Михаил обясняваше на няколко мъже край него:

  • В този случай е важен психологическия фактор! Макар да са го отровили с лекарства, организмът на момичето е млад и след като има за стимул любовта на Монката, вижте как се възстанови!  Злата си я прибра у дома още онзи ден и разправя, че бай Денчо повече разбира от медицина, от всичките доктори в града! А най-важното тук е любовта! Ако не беше тук и Монката не идваше при нея всеки ден, едва ли щеше да оцелее момата! Така, че бай Денчо не може да пребори вирусите, но любовта може!

От стола до печката, в средата на кръчмата се надигна Петко.

  • Даскале, ти не приказвай както ти дойде! А моят крак как се оправи, а? За четири – пет дни ми мина и нито ме ковидясаха в болницата, нито се охарчих! Разбира ги бай Денчо нещата, спор няма!

Даскал Михаил поклати глава.

  • Нищо не разбира той, но е късметлия! Тая измислена пандемия не е толкова страшна, колкото искат да ни убедят! В болниците пишат заболели само от ковид, щото падат много пари от това! Друго има момчета, но ще видим какво ще излезе накрая! Вкараха ни в една безумна конспирация, а как ще излизаме от нея, умът ми не стига!А вирусите само като  зърнат бай Денчо  и хукват да бягат! Хайде наздраве за тоя див шоп, с дървена глава и щур късмет!

Още дълго мъжете разговаряха и се черпеха в кръчмата, а в това време заваля сняг. Едри и тежки, снежинките падаха бързо и покриваха всичко на земята. Да имаше как  биха покрили и  болката, че и глупостта на хората, ама нямаше….!

   Красимир  Бачков

Вашият коментар