БИЛЕТ ЗА АВТОСТОП

време за четене: 6 мин.

        Сутринта бе мътна, облачна и недоспала, сякаш обхваната от махмурлук.  Минчо отвори очи и веднага ги затвори. Опита се да заспи отново, но не успя. За проклетия, винаги, когато сутрин ставаше за работа  му се спеше ужасно, а сега очите му сами се отваряха. Той въздъхна и с нежелание отметна завивката си. Зашляпа бос към банята, но му стана студено на краката и се върна за чехлите си. Замисли се, какво ще прави днес и следващите три почивни дни. Докато се миеше реши, че май трябва да се обръсне. Така, леко брадясал приличаше на италианец, но винаги, когато брадата му пораснеше малко повече, започваше гадно да го сърби и тоя я бръснеше. Сега посегна за пяната, тя се изплъзна и цопна в отворената тоалетна чиния. Той изпсува тихо и се отказа от бръсненето. Докато си приготвяше закуска се запита, какво му се иска най-много. Веднага пред него се опулиха огромните очи на Ралица, приятелката му от Фейсбук. С нея се беше запознал през зимата, понякога си чатеха дълго и омайващо, като омагьосани, понякога се препираха и дори караха за глупости, но никога не му бе скучно с нея. Догодина трябваше да стане на четиридесет, а дори не му се вярваше, че е на такава зряла възраст. Живееше на квартира в една гарсониера във Варна, работеше в метеорологичната служба на летището, не се бе женил, нямаше деца и дори постоянна приятелка. Правеше секс с една учителка по френски от етажа точно под него, но без обвързаност, задължения или ангажименти. Даскалицата бе осем години по-възрастна, разведена и с голяма дъщеря, отдавна заминала за Франция, където живееше. Бе красива жена, но с ужасни претенции и мания за чистота. Бяха се запознали, след като я наводни, а после цял месец се грижи, да бъде възстановена банята и . Тя бе отдушник за физическите му нужди, но като цяло не можеше да я търпи повече от час – два. Изобщо, Минчо бе особняк и го знаеше. Не можеше да си представи, че един ден ще се ожени, ще има деца и спокойствието, на което беше научен ще свърши. Два пъти се бе влюбвал, но и в двата случая, само при споменаването на бременност и деца, той се оттегляше аварийно от момичето. Съжаляваше само за Марта, но …… това вече бе забравена история.

             Сега си представи, че се кача на влака и тръгва към Русе, където живееше Раличка. Къде щеше да я търси обаче и как щеше да я намери, като не знаеше дори телефонния и номер? Няколко пъти го бе искал, но тя все отказваше, без да обяснява защо. Лятото я кани на плаж, но тя отново отказа. Към края на септември тя публикува цяла сесия снимки, от плажовете на Гърция. На снимките винаги беше сама. Не пожела да говори за тази почивка и Минчо реши, че не е негова работа, да си вре носа в личния и живот. Все пак бяха само фейс-приятели и нищо повече.  Сега мисълта да и гостува, и най-после да се срещнат така се заби в главата му, че нищо друго не му се искаше да прави. Включи лаптопа и провери разписанието на влаковете от Варна за Русе. Не му хареса нищо и потърси автогарата. Оказа се, че точно преди десет минути бе тръгнал най-удобния автобус. –„Майната му! Ще опитам на автостоп!” – реши импулсивно и набързо се облече за път. Преди да тръгне разпечата на принтера  снимките от дневника на Ралица във Фейсбук. Там се виждаше част от улицата, на която тя живееше, двора на къщата и още няколко детайла. Знаеше, че къщата и се намира в покрайнините на града, близо до Дунава, на запад. Това би трябвало да му стигне, за да я открие, с помощта на някой отракан русенски шофьор на такси. Напусна гарсониерата и с един градски автобус стигна до магистралата за Търново, и София. Други стопаджии наоколо не се забелязваха и той реши, че ще успее да се качи бързо на някоя кола. Не се бе возил от двайсетина години, от времето, когато бе студент. Край него бързо прелитаха коли, но никой не спираше. Нищо чудно, при това безпричинно озлобление у хората напоследък. Всъщност, причини имаше, но …! Той вдигаше и вдигаше ръка, безрезултатно. Вече минаваше два след обяд, когато стар „Опел” намали и шофьорът запита:

  • За къде?
  • За Русе! – отвърна Минчо и посегна към дръжката на вратата, но отвътре шофьора го спря:
  • Чекай! Само срещу двайсе лева, че те возим! Без билет не може!
  • А билет ще ми дадеш ли? – засмя се Минчо, готов да плати исканата сума. Шофьорът обаче се изплю и изпсува:
  • Че ти дам шут у гъзо, мръшляк такъв! Марш, да събираш боклук у контейнерите!

   Докато Минчо асимилираше просташката изява на шофьора, той даде газ и „Опела” тръгна с дълга опашка дим след себе си. Все още зачуден, как може да има такива глупаци, той видя малък „Ситроен” да намаля, дори без да е вдигнал ръка. Колата спря, прозореца автоматично се смъкна и отвътре се ухили Марта:

  • Още като те зърнах и разбрах, че си ти! Хайде, качвай се!

    Минчо влезе в колата и въздъхна:

  • Направо не е за вярване! Вече четири часа вися на пътя и никой не си направи човещината да спре! Преди минута спря един тъпак, но и той ме заряза! Сам Господ те праща, Мартичке! Накъде отиваш?
  • Пътувам за Русе, но мога да се отбия от пътя и да те оставя в Търново, ако си за София! Толкова отдавна не съм те виждала ….!
  • Не за София, за Русе пътувам! Работата е супер!
  • Да , много се радвам! Казвай, как я караш! Ожени ли се, деца имаш ли, все в оная квартира във Варна ли си?
  • Вече съм в друга квартира, но съм си все самичък! Никой не ме иска, Мартичке! А и не се смятам за толкова добър, че да се размножавам !
  • Знам, глупчо! Нали затова се разделихме …!

     Докато стигнат до Русе, Минчо разбра, че Марта бе завършила там и сега караше магистратура. Все още бе сама и все така бъбреше като картечница. Бе все така хубава и мила, както преди. Дори някак се бе изхитрила и бе станала по-хубава. Той крадешком я поглеждаше и се чудеше, да и разкаже ли за целта на пътуването си. Накрая се реши и сподели всичко. Тя спря колата и поиска да види разпечатките на снимките. Позамисли се малко и каза:

  • Мисля, че знам, къде се намират тия къщи! В началото на следването си бях на квартира в този квартал. Искаш ли заедно да я потърсим, тази твоя фейс – любов?
  • Защо ще го правиш, ако мислиш, че е конкуренция?
  • Заради доброто старо време, когато бяхме заедно! А и ….. заради пустото ми женско любопитство! – захили се Марта и подкара колата.

          Едва малко преди мръкване успяха да намерят къщата на Ралица. Минчо слезе от колата, а Марта любопитно го проследи с поглед. На полуизгнилата външна порта нямаше звънец, затова той просто я отвори  и влезе в двора. От там изкънтя лай на куче и той спря. Малко, наежено псе, вързано на синджир се опитваше да стигне до него, явно с лоши намерения. Вратата на къщата се отвори и на прага застана Ралица:

  • Тихо, Репчо! Спри да лаеш! Вие кого търсите?
  • Теб, Раличке! – засмя се Минчо и тя също го позна. Изчерви се, смути се и не знаеше, напред ли да тръгне или да си влезе обратно в къщи. Накрая реши, че трябва да се скара:
  • Но защо не каза, че ще идваш? Така сега е неудобно!
  • Няма проблем, не се притеснявай! Исках само да те видя ..! След малко си тръгвам.

     Той не можеше да повярва, че Ралица е толкова красива всъщност. Вярно, че и на снимките бе хубава, но момичето пред него бе невероятно … Тя го покани и двамата влязоха в малка, варосана стаичка. В единият край имаше печка на дърва, а до нея в инвалидна количка бе настанено малко, около пет – шест годишно момиченце. Останалото обзавеждане се състоеше от старо легло, олющена маса и стара, захабена мивка с чешма, която капеше.

  • Сега разбираш, защо не исках да се срещаме! – с ръка направи дъга, към бедния интериор тя. – Това, впрочем е дъщеря ми! Родих я, когато бях на петнадесет. От тревоги мама почина. Баща си дори не помня. В тая мизерия единствено компютъра е нещо хубаво …! Той ме свързва със света, позволява ми да живея почти като другите …!
  • А почивката в Гърция?
  • Имам един съсед, в края на улицата. Собственик е на два магазина. Винаги като ме види, му текват лигите! Отдавана ми предлагаше, да ме заведе с детето на почивка в Гърция, но до това лято все отказвах …  През юни Росито направи астма и накрая склоних, да я заведа на почивка. Заради нея го сторих, а не заради себе си или оня дьомбел! Той е женен и има двама сина …! Никой не разбира, колко е трудно да гледаш болно дете, без подкрепа от никого и от никъде …! А теб, …..защо да те лъжа? Ти си свестен …!
  • Можеше просто да споделиш! Щях да те разбера!
  • Отстрани е лесно, Минчо! Много хора уж разбират, но всеки гледа себе си, в крайна сметка.
  • Да, май е така ….!
  • Искаш ли да те почерпя с вишнево сладко? Сама си го правя от вишните на двора.
  • Не, благодаря Раличке! Ще тръгвам!
  • Навън вече е тъмно! Къде ще вървиш? Остани, ще ти постеля в другата стая! А ако решиш, ….. не съм толкова недостъпна! Щом вече се търкалях с онзи дьомбел …!
  • Отвън ме чакат! Ще мина друг път!

     Той стана и излезе от къщата. Ралица излезе да го изпрати. Щом ги видя, от колата излезе Марта и побърза да се запознае:

  • Аз знаех, че Минчо няма да се заплесне по някоя грозотия, но вие направо ме шашкате! Като жена признавам, че сте много хубава!
  • Ама, моля ви се! Какво говорите? – стисна една в друга длани Ралица и от очите и закапаха сълзи.
  • Хайде, да тръгваме! – подкани Марта и сам влезе в колата Минчо.
  • Сега накъде? – вече потеглили, запита Марта.

     Той се загледа в мъглата, спускаща се към уличните лампи и повдигна рамене:

  • Не знам! Май трябва все пак да си платя за тоя автостоп! Без билет не можело …!
  • Виж, Минчо! На мен не си длъжник за нищо! Беше удоволствие, да те видя и да сме пак заедно, макар за кратко …! Ако искаш, мога да обърна и да те откарам при онази красавица?
  • Да, Мартичке, така е! Никой не е длъжен на никого, а най-вече на себе си! Затова много от нас са сами! Тъжна работа …!
  • Ако искаш, ела с мен! Ще се напием яко тая вечер, а утре решавай …! Имам две бутилки отлежало вино. Става ли?
  • Хм! Да се напие човек, като че ли е най-разумното нещо тази вечер! Карай, а после ще плащам сметката! Без билет в тоя живот не можеее ….!

                                                                             Красимир  Бачков

Вашият коментар