БРАНКО И ЛУДИЯ СВЯТ

време за четене: 7 мин.

         Едва след смъртта на майка си, Бранко започна да осъзнава, че живота е твърде кратък. Беше станал на четиридесет и пет,а все още нямаше жена, нито деца. Живял до сега в малко видинско село, той не можеше да се примири с неприятните промени, случващите се през последните години. Голяма част от съседите му измряха от старост, други се преселиха, а трети просто зарязаха домовете си на произвола и заминаха за чужбина. В този район на България безработицата бе толкова голяма, че нямаше смисъл млад човек  дори да опитва, да се установи за постоянно. В замяна пристигнаха отнейде цели цигански семейства и завзеха чуждите имоти. Плъзнаха малки и големи цигани, и започнаха да тарашуват по останалите къщи. Няколко пъти прескачаха оградата и в неговата къща. Откраднаха от мазето бензиновия, верижен трион, дрелката и ъглошлайфа му. Задигнаха детското му колело, което той си пазеше като спомен, а малко по-късно старата „Лада“ остана без колела. Майка му не искаше в двора си куче и нямаше кой да предупреждава за разбойническите набези. Така, след смъртта на старата, Бранко се почувства обграден от неприятели, готови да му смъкнат и гащите от задника. Той не искаше и не можеше да продължава така. Трябваше да предприеме нещо, за да промени живота си. Един ден седна под лозата в двора и започна да мисли. За по-ефективно мислене си правеше салата и с изстудена ракия търсеше изход от патовата ситуация. Така минаха две седмици. Накрая  стигна до решението да продаде къщата, да купи евтина кола – втора ръка и да си потърси късмета далеч от родното място. Направи снимки на къщата и двора. Един ден тръгна по агенциите за недвижими имоти, с предложение за продажба на имота си. В края на деня се прибра отчаян. Навсякъде му предлагаха да продаде всичко на такава нищожна цена, че по-добре беше да не продава изобщо. На всичко отгоре, докато го нямаше, циганите бяха отмъкнали желязната порта и сега двора зееше отворен. Той изпразни старото буре с ракия, като напълни десетина бутилки. С нежелание взе останалите от майка му три хиляди лева и на следващия ден отиде в града, да си търси кола. Още в първата авто-къща  се спря на евтин „Фиат – Мултипла“ и го купи. През следващите два дни го регистрира и махна задните му седалки. Облепи страничните стъкла с тъмно фолио и в освободения салон отзад застла легло. Събра дрехите си в една раница и заедно с бутилките ракия ги подреди в колата. Вече бе готов за път. За да не разкостят съвсем къщата циганите, свали една телена мрежа от курника зад къщата и с нея прегради мястото, където бе портата. Качи се на колата и потегли, без да поглежда назад. Караше бавно, със свита душа, без да знае къде отива, без особена надежда.

         От два месеца Бранко обикаляше страната и вече бе свикнал със скитническия живот. Понякога се хващаше за ден – два на работа в някой град, колкото да изкара малко пари за храна и бензин. Не се застояваше на едно място, защото нищо не го задържаше никъде. Удивен от красотите на природата, той всеки ден откриваше нови места и се чудеше, как може да са толкова глупави ръководителите на  държавата, за да допуснат жалката мизерия на народа си.

         В края на юни той се намираше в източния край на страната, малко след Каварна. Движеше се успоредно на морския бряг и спираше да нощува, където му хареса. Често си късаше зеленчуци и плодове от лозята наоколо. Никой не ги пазеше, а той си късаше само за ядене. Така стигна до Камен бряг. За негово учудване, много коли и хора бяха пристигнали в това село. Всички се насочваха към брега, за да посрещнат изгрева на слънцето и да празнуват Джулая. Бранко никога не бе празнувал Джулай морнинг, затова спря малко по-встрани от навалицата. Хората бяха пристигнали с каравани, други разпъваха палатки, но той имаше осигурено спане в колата, затова тръгна да се разхожда. Между високия бряг и последните къщи на селото бе издигната сцена, от където се чуваше, как музиканти настройват инструментите си. По черния път бяха разположени различни сергии със стоки. От няколко павилиона се виеше дим с мирис на печено месо. Главно там имаше опашки от купувачи. Седнали на пластмасови столове, отпуснали ръце на пластмасови маси, хората ядяха кебапчета в пластмасови чинии, с пластмасови вилички и пиеха бира от пластмасови чаши. Дори смрадливите преносими тоалетни наоколо бяха пластмасови.

         Бранко си купи кебапче с хлебче и лакомо го изяде. Тъй като не обичаше навалицата от хора, тръгна към колата си. Отвори задната врата и седна на пода. Загледа, какво се случва пред него. Мравуняка от хора все повече се увеличаваше и щом се стъмни, от всякъде се чуваха човешки гласове и различна музика. Малко преди полунощ, на сцената се качи любителска рок група и започна да се дере толкова силно и неприятно, че Бранко си запуши ушите. Самоуките музиканти обаче продължиха да изтезават инструментите и слушателите през цялата нощ. Беше истински ад и Бранко не разбираше, какво хубаво намират хората край него, във вакханалията от звуци и крясъци. На няколко места се сбиха пияници. На други места, под прикритието на тъмнината се виждаха двойки, които правеха секс на открито, а където и да обърнеше глава човек, виждаше прави и клекнали, уриниращи хора. По някое време главата го заболя и за да може да заспи  въпреки шума, той надигна шише с ракия и отпи здраво.

         Събуди се по развиделяване. От сцената се чуваха гласовете на други музиканти, доста по-добри от кресльовците преди тях. Народа се бе струпал на брега и очакваше слънцето да се покаже над морето. Повечето хора бяха приготвили фотоапарати и телефони, за снимки. Бранко нямаше телефон, защото просто нямаше на кого да се обажда. Когато най-после слънцето се появи над хоризонта, от тълпата се понесе глъч и всички започнаха да снимат, и да си правят селфита. След това навалицата се пренесе пред сцената, където звучеше култовата песен на Юрая Хийп.

         Свикнал да посреща изгрева на слънцето, Бранко се чудеше на хората. Като затворени в клетки, в жилищата си, те не можеха да се докоснат до простите, ежедневни чудеса на природата. Те не виждаха изгрева на слънцето всеки ден, пазеха се да не ги навали дъжд или сняг и избягваха да стоят дълго време на открито. Така късаха връзката си с планината, гората и полето. Превръщаха се в досадни, изнервени същества, на които все някой друг им бе виновен. Посрещнали веднъж в годината слънцето на открито, те бързаха да увековечат факта в снимки, с които после се хвалеха в интернет.

          Той дръпна колата още по-встрани, докато се оттегли навалицата. След обяд сцената вече бе демонтирана, а под силното слънце се размотаваха само няколко работника, които прибираха отпадъците от посетителите. И тогава, откъм брега се дочу стон. Бранко се ослуша и отново чу някой да пъшка. Тръгна по посока на звука и видя легнало на една страна момиче. Клекна до него и запита:

  • Какво ти е? Някой бил ли те е, че си тъй изранена?

Момичето бе с насинено лице и засъхнала на много места кръв по ръцете и краката. Зелената му тениска бе скъсана и едната му гърда висеше оголена. То едва отвори подутите си устни и хрипливо помоли:

  • Искам вода! Моля ви!
  • Един момент! – отвърна Бранко и затича към колата.

Запали двигателя и премести колата до момичето. Наля вода от тубата в едно метално канче и я подаде на момичето. То отпи на няколко пъти и се надигна.

  • Да те преместя ли в колата? – предложи той.

Момичето кимна с глава, а той се наведе, взе и я сложи в колата, на импровизираното си легло. Тя се отпусна и сякаш заспа. След около два часа отвори очи и се подпря на лакти. През това време Бранко бе стоял тихо до нея.

  • Да те откарам ли до болница? – запита той.

Момичето облиза нацепените си устни и отказа. Пийна още вода и това сякаш върна донякъде силите и.

  • Ти какъв си? – погледна към него с болни очи.
  • Човек! – разпери ръце той.
  • Да, сигурно! Щом ми помагаш ясно, че си човек!
  • А ти защо си в този вид?

Тя махна вяло с ръка:

  • Сама съм си виновна! Тръгнах насам с един, правих секс с друг и през цялото време пих, като за последно! А исках само да забравя!
  • Какво?
  • Исках да забравя човека, когото обичах! Да забравя моето момче Тони!
  • Защо искаш да го забравиш? – продължи да пита Бранко.

Момичето вдигна поглед и той видя от очите и да се стичат сълзи:

  • Защото вече го няма! Преби се с „Кавадзакито“ си, преди седмица! Беше ми гадже и всичко на света! Сега нямам никого! Няма и смисъл да живея!

Той си пое дълбоко въздух и после бавно го изпусна. За пръв път виждаше някой, който бе по-зле от него. Не знаеше какво да каже и запита:

  • Мога ли да ти помогна някак?

Тя отмести погледа си към края на скалата:

  • Сутринта смятах да приключа ей там! Колко му е! Правиш крачка във въздуха и политаш! Всичко свършва! Няма болка, няма самота! След това не помня! А сега не знам…!
  • Нямаш ли родители или други близки?
  • Имам вуйчо в София. Преди две години ми направи сефтето и избягах от него. Срещнах Тони и живяхме с него на вилата му. Бях с рокерите. Мама  не може да се върне от Либия. Работила като медицинска сестра там и се хванала с някакъв арабин. Навъртял и пет деца. Дори не може да излезе сама на улицата. Чиста робиня! За баща си нищо не знам. Това е.

Бранко взе пъпеша, който бе скъсал предния ден край Българево и го сряза. Уханието на вкусния плод изпълни въздуха. Той набучи едно парче на ножа и го подаде на момичето:

  • Вземи, хапни! Как ти е името?

Тя внимателно отхапа и се облиза.

  • Рая!
  • Аз съм Бранко!
  • Ти какъв, сърбин ли си?
  • Чист българин съм, от видинско! По нашия край често се среща това име.

Когато тя изяде резена, той запита:

  • Какво ще правим сега, Рая?

Тя повдигна рамене неопределено:

  • Не знам! Ти с какво се занимаваш?

Той се засмя:

  • Скитник съм!

После накратко и разказа за себе си. Междувременно тя изми лицето си и защипа с една безопасна игла скъсаната си тениска. Надвечер Бранко каза:

  • Смятам да продължа на север, до границата при Дуранкулак! Ако искаш, ела с мен! Мисля, че ще е по-добре, отколкото да скачаш в морето!

Тя го изгледа мълчаливо, стана и отиде до ръба на скалата. Постоя малко и се върна:

  • Сега сигурно е интересно да скиташ! А като дойде зимата? Като хване студа? В колата ли смяташ да спиш?

Той се загледа към водата, над която хвърчаха няколко корморана:

  • Не съм мислил толкова напред! Света, който срещам всеки ден е толкова луд, че не смея да правя планове! Може би ще се върна в селото си! Имам къща с печка и дърва, стига да не са ги откраднали циганите!

Рая се изви, отвори предната врата и седна на предната седалка. Погледна към него и рече:

  • Да тръгваме! Все ще стигнем някъде! Не знам защо, но с теб не се чувствам самотна!

Бранко спусна задната врата на колата и седна до момичето. Запали мотора и бавно подкара напред. Една непозната до сега топлина го изпълни отвътре и той погледна към Рая. Тя клепна с мигли  и се усмихна. Дори да не знаеха накъде отиват, двама души заедно нямаше как да се загубят.

                                                                                Красимир   Бачков

Вашият коментар