Винаги когато бях в лошо настроение или имах някакъв проблем, отивах на плажа. Докато гледах морето и безкрайния хоризонт, неусетно се отърсвах от напрежението и лошите мисли. Нямаше значение в кой месец ходя и дали вместо слънце имаше облаци. Дори забелязах, че морето и плажа през есента и зимата бяха много по-привлекателни от топлите сезони. От една страна липсваше навалицата от хора, а от друга, природата някак се очистваше от присъствието на човека, под формата на чадъри, шезлонги и всякакви аксесоари за печалба.
Тази сутрин се събудих недоспал и кисел като лимон. Беше събота, почивен ден и можех да си пилея времето цял ден. Повъртях се малко в леглото и скочих. Без дори да закуся, грабнах от хладилника парче наденица, комат хляб и забързах към джипката. Имам малко, японско джипче, с което скиторя навсякъде. В багажника му съм наредил палатка, непромокаема постелка, сгъваем стол, скара и две въдици. Отделно имам спален чувал и кутия с рибарски принадлежности. Ако ми пекне, мога да остана някъде сред природата и през нощта. Правил съм го много пъти вече и винаги ми е харесвало. Сега стигнах до паркинга и забелязах на пейката под една от трите липи, седнал един клошар. Машинално бръкнах в джоба си, за дребни стотинки. Вече няколко пъти преди това го бях срещал на паркинга и макар да не ми искаше пари, му давах дребните си стотинки. Преди няколко дни се връщах уморен и изнервен от работа, и щом го видях да приближава, се троснах:
- Трябват ти пари, за да се напоркаш, нали? Ако мислеше за душата си толкова, колкото за корема си, нямаше да ходиш немил-недраг сега! Вземи тези бисквити и малко кафе, дето ми е останало в термоса!
Докато му наливах кафето от термоса в едно пластмасово шишенце, без да искам го разлях. Отдолу на седалката бях оставил един сборник с мои разкази и сега кафето го заля. Изпсувах невъздържано и поклатих глава:
- Сега книгата става само за боклука!
Хванах я с два пръста и се насочих към един кош за смет.
- Чакай! – чух зад гърба си.
Обърнах се и видях клошаря да се приближава. Подаде ръка и помоли:
- Дай ми книгата!
Дадох му я и той много внимателно избърса кафето от корицата с ръкав. После я пъхна нейде из огромното си, омазнено яке и се отдалечи.
- Вземи си кафето и бисквитите! – викнах, но той дори не се обърна.
Сега, щом ме видя клошарят стана, дойде при мен и поздрави:
- Добър ден!
- Здрасти! – отвърнах и му подадох няколко стотинки в шепата си.
Той ги прибра и рече:
- Ти си опасен човек!
Точно такова заключение, при това точно от един пропаднал скитник не очаквах. И без това не бях на кеф, затова изръмжах:
- Защо мислиш така? От мен лошо не си видял!
- Не съм! – съгласи се той – Обаче точно от такива като теб съм на тоя хал!
Стана ми смешно. Аз дори името му не знаех на тоя несретник, а той вече ме обвиняваше за проваления си живот. Зачудих се има ли смисъл да се разправям с него, а той нахално запита:
- Къде отиваш? Днес не си на работа, нали?
Сетих се, че на задната корица на книгата, която му бях дал пишеше, че съм учител и вероятно от там знаеше какво работя.
- Отивам на плажа!
- Сега е април! Какво ще правиш на плажа? Водата не става за къпане!
- Не ходя на плаж, само за да се къпя и дори не ходя на градския плаж!
- А къде?
- Далеч от тук има диви плажове. Там отивам!
- Ще ме вземеш ли с теб? Няма да ти изцапам седалката! – потри с две ръце якето си той.
- Това не е съвсем сигурно! – измърморих, но му отворих вратата да се качи.
Той се намести на седалката и потеглихме. Докато стигнем при морето не обелихме и дума. Едва когато спрях на широката пясъчна ивица и слязохме, клошаря разпери ръце и пое въздух с пълни гърди.
- Ех! Щастлив човек си ти!
- Кое те кара да мислиш така?
- Ами, само възможността да можеш да дойдеш на място като това, е толкова хубаво, че ….! – не довърши той.
Постлах непромокаемата завивка на пясъка и го поканих да седне. Той се усмихна и седна извън нея. Зарови ръце в студения, но сух пясък и се засмя:
- Тук ми е по-добре! Обичам да се ровя в пясъка! А ти сигурно ще искаш да знаеш, защо мисля, че си опасен?
- Щом си убеден в това, казвай!
Мъжът се излегна на една страна и тихо заговори:
- Аз съм селско момче! Нямам дори средно образование, но много обичам да чета! От малък четях каквото ми падне и страшно ми харесваха приключенските книги. Четях с фенер под юргана, на светлината на свещ в селския ни клозет и къде ли не! Виж, учебниците не ме привличаха! Като ме пратиха нашите да уча в града, се записах в кварталната библиотека, където се намираше квартирата ми и се снабдих с една камара книги. Къде ходех на училище, къде не ходех, но книгите четях непрекъснато. Някак изкарах до края на учебната година, но ме оставиха на поправителен по пет предмета и се наложи да повтарям. Нашите се разсърдиха и повече не ми дадоха възможност да лентяйствам. Баща ми бе овчар и пасеше селското стадо. Заяви, че от мен професор няма да стане, затова да тръгвам с него подир овцете. С нежелание го последвах, но когато той видя, че в торбичката си нося не храна а книги, ги взе и накъса. Това буквално ме влуди и избягах! Избягах от село и дойдох в града. Смятах да се кача незабелязано на някой кораб и да ида в онези прекрасни, далечни страни, за които само бях чел в книгите. Естествено, не успях. За да преживавам, се хванах чирак по строежите. Намерих един фургон с трима други строители и те ме прибраха при тях. Бачкахме здраво и криво-ляво спестих малко парици. Облякох се, обух се като нормален човек и дори курс за електротехник изкарах към едно ПТУ. После ме взеха в казармата, а след нея сам отидох да се бия във войната в Югославия. Исках да се запиша в Чуждестранния легион, но не стана. Моите бойни другари ме завъртяха към арабите и там изкарах цели единадесет години. Видях какво ли не през това време! При едни престрелки в Триполи, ме раниха в стомаха. Изкарах късмет, че имаше български лекари в Либия. Позакърпиха ме и се върнах в родината. На село бяха починали мама и тате, а къщата ни беше полуразрушена и ограбена от циганите. С изрязан половин стомах не ставах вече за тежка работа, затова дойдох в града и я подкарах като скитник. Можех да се хвана като електротехник някъде, да си наема квартира и да живея като останалите, но не това исках! Щях да съм зависим и нямаше да се наслаждавам на свободата си! Така съм добре! Не се оплаквам, карам я някак си!
Той млъкна. Впери поглед към една малка яхта, която пореше вълните доста бързо и продължи:
- Винаги съм смятал добрите писатели за нещо като богове! Те са способни така да ти завъртят главата, че може или да постигнеш много, или да си провалиш живота! Като ти влязат под кожата, ги приемаш по-близко и от роднини! Често си измислят, но така светът става по-хубав и ти идва кураж да живееш! Ти си такъв писател! Затова си опасен! Можеш да накараш хората да повярват в нещо невъзможно и те ще те последват! Ей така стават белите…!
Засмях се с глас. Клошарят ме бе разконспирирал и просто нямаше смисъл да споря с него. Вместо това казах:
- Не съм по-опасен от всеки друг човек! Вземи събери малко пръчки, да запалим огън и да изпечем тази наденица! През това време аз ще се разходя по плажа!
Денят, макар и доста ветровит мина добре. Морският вятър ме обрули докато се разхождах, хапнахме с клошаря и когато се приготвих да тръгваме, той отказа:
- Прибери се сам! Аз ще остана тук!
- Но тук ще замръзнеш през нощта! Какво ще ядеш и пиеш? Къде ще се скриеш, ако завали?
Клошарят смигна и ме успокои:
- Ще се оправя някак! Виждаш ли гората?
Кимнах.
- Тя е по-щедра и от града, стига да знаеш какво търсиш и как да го намериш! И аз не съм съвсем безобиден, писателю!
Повдигнах рамене:
- Щом си решил!
Качих се на джипката и подкарах. Докато се прибера, все не ми излизаше от главата тоя чешит! Неволно го сравних с няколко мои познати и ми стана смешно. Този не особено образован и живеещ на улицата тип, бе по-читав от тях, без да има претенции за това. После иди, че ги разбери хората! Всеки си има свой микросвят, а някои притежават цели вселени! Оказва се, че понякога един скитник маже да е по-богат, от някои дребни собственици на имоти или разни вещи. А може би точно това му бе хубавото на света…!
Красимир Бачков