Зимата се случи суха и топла, затова Слави реши да иде на близкия язовир за бяла риба. Беше си наловил още от есента малки рибки за жива стръв и ги държеше в голям бидон в мазето. Още от вечерта приготви въдиците, сложи в раницата си малко храна и бутилка водка, а рано сутринта се метна на велосипеда и потегли. До язовира бяха около пет километра, които обикновено вземаше за половин час. Той тръгна още по тъмно и не обърна внимание на ниско надвисналите облаци. Когато се развидели, вече бе хванал една доста едра и две по-малки риби. Забеляза, че е по – мрачно от обикновено, но в края на февруари не очакваше рязка промяна на времето. Оловно сивата вода в язовира леко се диплеше на къси вълни, от запад притъмня и точно тогава му клъвна много силно. По принцип бялата риба излизаше лесно, независимо от големината и, затова сега се учуди от упорството на тази риба. Вероятно не бе бяла, а друга риба. Той бавно навиваше макарата на спининга, на два пъти се наложи да отпусне, защото имаше опасност влакното да се скъса, но все пак изтегляше рибата към брега. Когато, след доста усилия успя да я извади се оказа, че е уловил голям костур. Той бе наежил бодлите на гърба си и изглеждаше доста заплашително. Слави внимателно го откачи и тогава изведнъж заваля сняг. Големи, мокри парцали се спускаха под наклон и за кратко покриха земята. Валеше толкова гъсто, че не се виждаше повече от няколко метра напред. Слави се огледа и реши да се прибира. Нещо в стомаха му се свиваше и подсказваше, че не бива да остава повече тук. Той набързо събра такъмите, прибра уловената риба и започна да бута колелото по баира назад. Тук стръмнината бе голяма и доста дълга, а вече се бе покрила със сняг и затрудняваше изкачването му. На няколко пъти той се хлъзга и пада, удари си лошо коляното и реши, да свие към полусрутената постройка на бившата хижа. В силния снеговалеж не виждаше нищо, но по памет знаеше къде се намира тя. Тръгна настрани по баира, като непрекъснато се пързаляше и падаше. Ръцете и краката му замръзнаха, дишаше тежко и хрипливо, защото се бе уморил неимоверно. Някакъв първичен страх го обхвана, защото снегът вече стигаше почти до коленете му. С последни усилия успя да стигне до затрупаните от сняг стени и откри малка ниша, където вече се бе приютило белезникаво куче. То гледаше с уплашени очи и тихо изскимтя, щом Слави приближи до него.
- Е, тъкмо ще сме дружина! – едва успя да продума той. Подпря колелото на стената, свали раницата и се намести в нишата до кучето.
Сви се, за да се стопли поне малко. Кучето протегна предни лапи и леко доближи към него. Изведнъж освен снеговалежа се появи и силен вятър. Наоколо зафуча злобно, мокрия сняг се превърна в нещо като ледени топчета, които се забиваха и образуваха здрава ледена кора, издигаща се за минути все по нависоко. Без часовник и мобилен телефон, Слави не знаеше колко часа е станало, нито до кога можеше да продължи този проклет снеговалеж. С мъка отвори замръзналата раница и извади бутилката водка. Отпи две – три глътки и усети, как топлина облива стомаха му. Кучето го гледаше с молещи очи, но той гузно измърмори, че алкохол пият само хората. Сам не разбра, как изпи останалата в шишето водка. Взе голямата бяла риба, наряза я на късчета и я опита. В раницата имаше кутийка със сол и леко наръсена, рибата ставаше за ядене. Отчупи малко парче от хляба, който си носеше и го подаде на кучето. То го лапна за миг и се облиза. Щом хапна, от алкохола или умората, Слави заспа.
Когато се събуди, видя голяма бяла стена пред себе си. Кучето се бе свило от едната му страна и той усещаше топлината му. Изправи се. Дали защото се бе образувала пряспа или бе валяло много, но снега бе с височина колкото самия него. Той потропа малко с крака, за да се стопли, но студа го пронизваше силно и забавяше реакциите му. Дори шапката не успяваше да стопли главата му, която го болеше нетърпимо. Той отново се сви и придърпа кучето до себе си. Животинчето трепереше, но послушно се опираше в него, споделяйки топлината си. Слави се унесе в нещо като полусън. От студа не можеше да заспи напълно и всякакви мисли минаваха през ума му. Без повод и причина си спомняше различни случки от живота си, докато накрая изнемощял заспа.
При повторното си събуждане си даде сметка, че ако остане тук, най-вероятно щеше да умре от студ. Навън бе светло, което означаваше, че е ден. Той опита да направи някакви движения, за да раздвижи замръзналата кръв по крайниците си, но се чувстваше като робот. Усещаше ръцете и краката си като чужди и все едно се наблюдаваше отстрани. Знаеше, че не може да разчита на помощ, защото не бе казал на никого, че тръгва за риба. Изяде останалата храна, оглозга доколкото можа и хванатата риба, а остатъците подхвърли на кучето. То излапа всичко веднага и с питащи очи следеше всяко негово движение. Слави го погали и с одрезгавял глас каза:
- Няма смисъл да стоя повече тук, приятелче! Ако искаш, тръгвай с мен, а ако смяташ, че е по-разумно, остани тук! От тук до селото няма дори километър. Веднъж да стигна до хора, после лесно! В града ще се прибера, когато мога!
Кучето изскимтя, завъртя леко опашка и продължи да лежи в нишата. Слави срита снега пред себе си и излезе от заслона. Навън вече видя, че всичко наоколо е затрупано от сняг и само водата на язовира блестеше в черни отблясъци. От виелицата около заслона се бе образувала пряспа, а навсякъде снегът стигаше до кръста му. С усилие той започна да си пробива път към язовирната стена, зад която имаше падина, а след нея се намираха крайните къщи на селото. От движението се стопли, но незнайно защо силите му не бяха тези, с които разполагаше обикновено. Сякаш някой бе изсмукал кръвта от вените му. Машинално той продължи да рие снега и да крачи напред. Щом стигна до язовирната стена съзря тънките струйки дим, излизащи от комините на крайните две къщи. Да там имаше около петстотин метра и той трябваше, бе длъжен на всяка цена до достигне! В противен случай щеше да замръзне в тоя бял и ужасно студен сняг. Докато вървеше разбра, че вече не усеща ръцете и краката си. Болката бе отшумяла, макар кожата да се бе нацепила и на вид изглеждаше мораво червена. Той продължаваше, като си повтаряше само едно: „- Ще стигна!“. По някое време му се зави свят и падна в снега. Той продължи да рие и настъпва крачка по крачка напред. Знаеше, че ако спре умира. В един момент усети, че не е сам. Настръхнал от страх се обърна и видя кучето, с което бе лежал в заслона. То дойде до него, близна замръзналата му ръка с език, но Слави не усети нищо. Изведнъж наблизо се чу кучешки лай и неговото куче също залая. То лаеше тъй силно, че нямаше как хората да не разберат за тяхното присъствие.
Събуди го страшна болка. Болеше го всичко. Намираше се в малка, варосана стая, а пред запалената печка се бе привела някаква баба. Тя добавяше дърва в огъня. Встрани до печката лежеше кучето и сякаш се усмихваше. Двамата се бяха спасили от бялата самота.
Красимир Бачков