Беше златната половина на двадесети век. Изтощено от войни, неправди и безсмислена смърт, човечеството се радваше на всеки миг.Навсякъде по света се съграждаше, създаваха се нови песни и всеки се стремеше към любов. Двамата с Джанго бяхме родени в края на петдесетте години, но аз бях с година по-голям. Живеехме в един квартал на града, но на различни улици. По онова време млади и стари ходеха на кино. Това бе най-достъпното удоволствие и четирите зали, в двата киносалона на града никога не оставаха празни. През лятото ходехме и на лятно кино, в началото на градската градина. Ние хлапетата, винаги се вживявахме във филмите и след края им се правехме на някои от героите. Така един ден, след гледане на невероятния „Борсалино“, вместо към къщи, решихме да се разходим по стъргалото на центъра. Пролетта лудуваше из града и бе пременила овощните дървета с булчински рокли от цъфнали цветове. Аз завършвах осми, а Джанго седми клас. Момичета вече ни вълнуваха и бродейки, ги оглеждахме като ловци на роби. Обсъждахме техните прелести и недостатъци, шегувахме се и се държахме като малолетни дебили. След филма аз се бях разпознал в Ален Делон, а Джанго в Жан Пол Белмондо. С наивна смелост имитирахме великите актьори, докато точно пред църквата пред нас мина едно момиче! Днес някой ще реагира с присмех, защото момичетата сега са по-красиви. – „Голямо чудо, че сте видели някакво момиче!“ – би се подиграл този някой. За днес може да не е чудо, но за онова време си беше цяло събитие, да видиш толкова красиво момиче! Двамата с Джанго онемяхме и като кучета след наденица последвахме красавицата. Градът ни не бе малък, но всички, разхождащи се по стъргалото девойки ни бяха познати, поне по външност. Това момиче бе тъй зашеметяващо хубаво, че и двамата си бяхме глътнали езиците, докато се влачехме подир него. Когато момичето стигна до един от трите панелни блока, встрани от центъра и влезе в единия вход, ние се подпряхме на оградата на детската градина срещу блоковете и зачакахме. Надявахме се да видим, на кой етаж живее тая невероятна нимфа. Докато оглеждахме терасите насреща, до нас приближи стара циганка с детска количка, в която стоеше кофа печени семки.
- Опитайте, момчета! Ще ви харесат семките, както ви харесва и Юлето! – тихо предложи шапа семки бабичката.
- Кое Юле? – запитах, докато си вземахме от семките.
- Момичето, подир което търчахте! – смигна свойски циганката.
- Ама, ние….. такова! – целият изчервен, се опита да замаже работата Джанго. – Просто си ходим тука!
- Тъй, де! – кимна съгласна бабата – Само дето, като вас ходят още стотина пангалози тука! Аз по-рано продавах семки до стадиона, като имаше футболен мач. От месец се преместих тук, щото хем живея отсреща, хем печеля повече от мераклиите на Юлка! Сега ще си купите ли семки?
Двамата си купихме по една голяма фуния семки и зачакахме. Бабичката ни успокои:
- Тя Юлка сега ще излезе на балкона! Винаги го прави, като види някой да я сподиря! Ей там, на четвъртия етаж живее! – посочи с кафявият си, извит като кука пръст тя.
Сякаш по магия, момичето излезе на терасата и започна да събира някакви чорапки, прострени да съхнат. Един – два пъти погледна към нас, усмихна се и се прибра.
- Видя ли? – сръгах Джанго в ребрата с лакът – Юлка ми се усмихна! Значи ме харесва! Чарът на Ален Делон подейства, глупако! Умри от завист сега!
- Гледай си работата, паток! – не ми остана длъжен Джанго – Тя се усмихна на мен, ако искаш да знаеш!
Без много да мисля, излющих един шамар зад врата на приятеля си. Той отскочи назад, готов да се бие. Независимо, че бе по-малък с година от мен, на ръст бяхме еднакви. Старицата до нас се засмя:
- Какви влюбени патета сте само! Тя Юлето на всички се усмихва така! Мисли се за принцеса! А е още седми клас! Като порасне още година – две, сигурно всяка вечер ще и правят серенада мераклиите!
Ние с Джанго се спогледахме. Беше глупаво да се бием за момиче, което дори не познавахме. Тръгнахме си, като до края на улицата все се обръщахме, за да видим поне още веднъж хубавицата. От следващия ден насетне, каквото и да правехме из града, винаги пътя ни минаваше край блока на Юлето. Вече знаехме училището, в което учеше красавицата, както и някои от най-настойчивите и ухажори. Сред тях имаше дори мъже, изкарали казарма! Ние ги гледахме с неприкрита омраза, защото смятахме, че са прекалено стари за да и се слагат. Понякога срещахме момичето по центъра на града. Щом ни видеше, тя се усмихваше и леко ни кимваше. Това съвсем ни завърташе празните глави. Заспивахме с мисли за нея, една от друга по-смели и похотливи, но така и не успяхме да съберем кураж, да я спрем и да се запознаем. Така изминаха две години.
Един ден след училище, докато си пържех яйца за обяд, чух някой да свирка от улицата. Обикновено така ме викаха да играем приятелите ми. Надникнах през прозореца и видях Джанго. Лицето му бе зачервено, погледът блестеше като на пиян и махаше с двете ръце:
- Излез веднага! Направо ще се шашнеш, ако ти кажа какво видях!
Изключих котлона и излязох при него. Той ме гледаше с толкова странен поглед, че несъмнено нещо необичайно се бе случило.
- Вземай си колелото и да тръгваме! – нареди Джанго.
- Чакай! Къде ще ходим? Не съм обядвал още!
Той поклати глава и прошепна:
- Като ти кажа, какво ще видиш, ще ти мине глада веднага!
- Кажи, де! Не обичам загадки! – отвърнах аз.
- Юлето…!!! – съзаклятнически приближи глава към мен Джанго.
- Какво, с нея?
- Няма да повярваш!
- Е, стига, де! Не ме дразни! Какво е станало с нея?
- Мятай се на колелото и да ходим в нас! Аз ще взема моето колело и ще те заведа да видиш! Ще паднеш от седалката, като скиваш Юлка! Бас хващам, че дума няма да можеш да кажеш!
След малко двамата, яхнали велосипедите си се понесохме към градската градина. Обиколихме спортните площадки, минахме край ресторанта и стигнали до извитото мостче на езерото, изведнъж Джанго удари контра и спря на място.
- Погледни там! – посочи той.
От другата страна на езерото, хванати под ръка вървяха Юлето и някакъв плешив тип, не по-млад от четиридесет години. Красавицата бе облечена в бяла, обшита с червени декорации рокля, странно издута отпред.
- Тя какво? – не смеех да кажа това, което виждах.
- Да, бременна е! Представи си, от тоя плешив орангутан!
- Но, тя е още ученичка?! – не проумявах аз.
- Ученичка, но секса обичка…! – грозно се озъби Джанго и изтърси такава грозна псувня, че ме разсмя.
За да се убедим окончателно, минахме с велосипедите няколко пъти край Юлка и плешивеца. Тя действително бе надула корема и вероятно скоро щеше да ражда. Когато двойката стигна до ресторанта край езерото, се настаниха на маса до самата вода отвън. Ние с приятеля ми седнахме на една пейка край езерото, без да сваляме поглед от тях. Един сервитьор донесе на двамата някакви високи чаши, с непознато за нас питие. Те се чукнаха и отпиха, а ние преглътнахме на сухо.
- Виждаш ли, какво правят парите, приятелю? – изплю се в езерото Джанго, а ято малки рибки се събраха мислейки, че им хвърляме нещо за ядене.
Висяхме като мазохисти и зяпахме, докато двамата си изпиха коктейлите и напуснаха ресторанта. Отзад, на паркинга, плешивеца отвори вратата на един бледо зелен „Опел – Рекорд“ и Юлка важно се намести на предната седалка. После колата запали и бавно напусна градската градина по една алея, а ние с Джанго не смеехме да се погледнем. По онова време улиците бяха пълни с „Москвичи“, „Лади“, „Волги“ и Шкоди“. Западна кола се срещаше изключително рядко и обикновено собствениците им бяха по-специални хора.
- Вместо да висим тук като насрани, да идем до нейния блок! – предложи Джанго. – Ще питаме онази, дъртата циганка, дето продава семки, как е успял тоя маймун да излъже Юлка! Няма начин, тя да не знае!
Качихме се на велосипедите и завъртяхме педалите. До блока на Юлка не се наложи да ходим, защото в края на градината видяхме продавачката на семки, седнала на една пейка.
- Здрасти, бабке! Дай по една кесийка семки и кажи, кой е тоя, дето напомпа хубавото Юле! – подаде монета от двадесет стотинки Джанго.
Бабичката ни насипа семките и след като ги взехме каза:
- Чумата да го тръшне тоя мошеник! Заради него не ми върви търговията вече! Домъкна се пролетта и веднага успя да завърти главата на Юлка! Идва до тях, качва я в скъпата си кола и я води в „Кореком“. Там и купува дрешки и парфюми с долари, докато я заплоди като овца! Миналата събота правиха сватба! Отиде Юлето, та се не видя, момчета! След някой ден съвсем ще я откъсне от тук. Казват, че бил някъде от към Пловдив!
- И какъв е той, че разполага с долари и има такава хубава кола? – не се сдържах и аз.
Старицата посочи към детската площадка през няколко алеи, където се издигаше виенско колело.
- Собственик е на „Луна – парк“! На ден вади толкова пари, колкото вашите родители не изкарват за месец! В парите е истината, момчета!
Джанго и аз бяхме навели глави. Предните дни бяхме посещавали атракционите. Дори се наложи да продадем малко старо желязо, за да си набавим няколко левчета. Старицата се засмя тъжно:
- Я да видим, колко пари имате в джобовете си!
Джанго бръкна и в шепата му блеснаха тридесет стотинки. Аз имах петдесет и пет. Двамата общо нямахме дори един лев.
- Ето, това е животът, момчета! Докато вие обикаляхте балкона на Юлето и я зяпахте като влюбени патета, онзи мошеник и скъса цветето! Време е вече да пораснете!
След този жесток урок на живота, минаха доста години. Всичко в държавата се промени. В един празничен ден, реших да ида с жена си и децата на ресторант извън града. Пътувахме тридесетина километра и спряхме до един ресторант, на брега на малка река. Встрани на ресторанта имаше воденично колело, имитиращо мелница. Масите и столовете бяха груби, от масивно дърво. Застлани бяха с покривки с народни мотиви, а от кухнята апетитно ухаеше на скара. Встрани от бара, върху плетен стол се бе наместил дебел, плешив старец, а две сервитьорки и едно младо келнерче търчаха за поръчките. Поръчахме си и когато ни донесоха храната видях, че пържолата ми е сурова. Край кокала дори се виждаха капчици кръв. Извиках келнерчето и му наредих да върне месото. То погледна към стареца, а той с мъка се надигна и дойде при нас. Присвитите му хитри очички ни пронизаха преценяващо. След направеното заключение, той изръмжа към сервитьорчето:
- Извикай веднага майка си!
Момчето изтича към кухнята и след малко към нас се приближи ….Юлка! Беше напълняла, остаряла и с посивяла коса, облечена в лекьосана бяла манта, но в лицето си бе запазила нещо от някогашната си хубост.
- Погледни, жено! Вече за кой път се налага, да се червя заради теб! Та ти съвсем ще прогониш клиентите! Защо не си опекла пържолата?
Юлка стоеше със зачервено лице, без да отвърне. Вероятно и тя ме бе познала, защото ме гледаше втренчено, като в хипноза.
- Върви да я допечеш и после сама лично му я сервирай! – изгаври се дъртака и се върна на мястото си.
Докато се хранехме наблюдавах сервитьорите в ресторанта. Бе лесно да се разбере, че са деца на Юлка. Сравнявайки ги с моите деца се усмихнах. Синът ми и дъщеря ми бяха много по-хубави от децата на Юлка. Жена ми изглеждаше два пъти по-млада и красива от старата, унизена готвачка, по която въздишах като хлапак. Когато сервитьорчето дойде със сметката, му оставих едра банкнота бакшиш.
- Това е за готвачката! Тя може да не готви добре, но от пари съм сигурен, че разбира! Поздравете я от един стар познат!
Момчето кимна, прибра парите и се оттегли. Ние се качихме на скъпата ми японска кола и подкарах обратно към къщи. Най-хубавото в живота бе, че ни даваше сурови уроци, а който успяваше да ги научи, можеше поне да се усмихне накрая. Усмихнах се и аз, разбира се ….!
Красимир Бачков