Като всяко, намерено на улицата кутре, Бочко не блестеше с претенции за висша порода. Тогава Сашко бе в първи клас и понеже бе единствено дете в семейството, много му се искаше да има собствено куче. С него щеше да си играе, да споделя веселите и тъжни мисли, както и да бъде най-добрия му приятел. За беда жилището им бе скромна гарсониера и дори за тях мястото бе оскъдно. Когато се прибра у дома и показа гушнатото малко кученце на майка си, тя поклати отрицателно глава:
- Знаеш, че нямаме място за никакви домашни любимци! Вече сме говорили за това. Не разбирам, защо си донесъл това кученце, след като няма да остане при нас?
- Виж колко е симпатично, мамо! – бе единственият довод на Сашко.
Той го пусна на пода, за да види майка му прелестите на кутрето, а то приклекна и направи малка локвичка.
- Видя ли? – кресна майка му – Да ми пишка и ака някаква миризлива твар, няма да стане! Веднага да го махаш от къщи!
Омърлушен, Сашко взе кутрето и реши да го скрие в мазето. Изпроси голям кашон от близкия магазин и като застла една стара своя тениска, сложи кутрето в импровизираната къщичка. То започна да трепери и тихо да скимти.
- Знам, че тук не е добро място за теб! Влажно е, тъмно е и студено! Но няма къде другаде да те скрия! Ще ти нося храна и вода, да пораснеш бързо! После, ще видим! – погали кутрето Сашко, а в отговор то му близна ръката с топлото си езиче.
Така минаха няколко дни. Кученцето не се чувстваше добре в студеното мазе и непрекъснато квичеше. Една от съседките го чу и веднага звънна на вратата им. Тя бе ужасна клюкарка и майката на Сашко изобщо не я понасяше. Когато майката отвори, съседката отвори голямата си уста:
- Затворили сте някаква гад в мазето си, която ужасно квичи! Куче ли е, коте ли е или вампир не знам, но го махайте от там, че ми образува нерви!
Майката присви очи и отвърна:
- Самата ти си вампир, съседке! Една добра дума не съм те чула да кажеш за някого!
- Че как да кажа, като всичките сте хайвани?!
Майката блъсна вратата под носа на съседката и нареди на Сашко да донесе кутрето. Той радостно изприпка и след малко донесе кашона с кученцето у дома. Баща му донесе един стар панер за дрехи, където настаниха кутрето и така започна съвместното му съжителство със семейството. Постепенно свикнаха с него и дори го заобичаха. Кутрето растеше бързо и бе изключително умно. Бързо се научи да посещава тоалетната, където имаше малка, дървена скара за него. Надигаше се и с лапа си отваряше вратата както на тоалетната, така и входната врата. Можеше да ходи на двете си задни лапи, да прави „здрасти“ с лапичка, а най-обичаше да се закача и гони със Сашко. Когато майката или бащата на детето се спираха при кутрето, то ги гледаше тъй умно и правеше такива смешни физиономии, че те нямаше как да не се усмихнат и да го погалят.
Годините летяха, а Бочко стана пълноправен член на семейството. Веднъж спаси всички, когато от контактния ключ в коридора се запали един гардероб и щяха да изгорят без да усетят. Това се случи през нощта и Бочко трябваше освен с лай, да дърпа заспалите хора за пижамите, за да ги събуди. Друг път започна яростно да лае, когато крадец се опита да ограби съседния апартамент. Всички в кооперацията харесваха кучето и дори съседката – клюкарка веднъж му подхвърли вкусно кокалче. Сашко се източи и се превърна в симпатичен млад мъж. Завърши гимназия и се наложи да отиде на гурбет в чужбина, вместо да следва в университета. Бащата на Сашко изчезна при една експедиция в Хималаите, а майка му се разболя и бяха нужни скъпи лекарства, за да се лекува. Момчето тъкмо бе завършило гимназия и реши да иде на гурбет, за да помогне майка му да оцелее. Преди да тръгне прегърна Бочко, да се прости с него. Кучето вече караше дванадесетата си година и по кучешките мерки за живот бе старец. То жално заскимтя и легна в краката на момчето. Изви глава и с такива тъжни очи изгледа Сашко, че нямаше нужда от никакви думи, за да се разбере болката от предстоящата им раздяла.
Със заседнала в гърлото буца, Сашко замина за чужбина. Установи се в една далечна държава и започна работа. Понякога работеше на две места, за да изкара повече пари. Беше му мъчно за дома, за майка му и Бочко, но нямаше на кого да разчита и се оправяше сам с трудностите. Често си общуваше с майка си чрез Интернет и дори виждаше на екрана на телефона си Бочко. Измина първата година в странство, после втора и към края на третата година Сашко реши да се върне у дома. Майка му се бе позакрепила и нямаше нужда от скъпите лекарства. Беше към края на месец май и преди да се прибере у дома, той купи два килограма череши за майка си и консерва пастет за Бочко. Знаеше от майка си, че от седмица насам кучето изобщо не става от панера си.
Когато Сашко натисна звънеца на вратата, отвътре се чу глух лай. Майка му отвори и се вкопчи в него разплакана. От вълнение тя едва говореше, а малкото и тяло се губеше в прегръдките на възмъжалия и вече син. Щом влязоха в къщи, кучето се надигна и със сетни сили се довлече до Сашко. Близна с грапавият си език ръката на приятеля си, погледна го с пълни от обич очи и отпусна глава на пода. Бочко бе дочакал да се върне неговият най-добър приятел и едва тогава издъхна. Майката и сина го погалиха, изтриха сълзите напълнили очите им и си обещаха никога вече да не се разделят. Време беше Сашко да си намери момиче и да заживее пълноценно. В малкият им дом никой никога нямаше да измести липсата на баща му и Бочко, но можеше да донесе надежда за още обич…!
Красимир Бачков