Някога, в казармата Дирека бе висок два метра и един сантиметър. Старшината го използваше, за да строява взвода по него. Никой не го наричаше Пенчо, както бе името му, а всеки му викаше по прякор. По-късно, в завода той се оказа калпав стругар и началството се принуди да го назначи като ОТК. След като се ожени, Дирека записа задочно университет по настояване на жена си и дори не разбра, как го завърши успешно. От тогава до пенсионирането си работи в общината, като малък началник. Обичаше да се облича практично – с яке и джинси, а на краката с маратонки. Изглеждаше десетина години по-млад, но постепенно се приведе и заприлича на стара върба. Имаше двама сина и две дъщери, но в двустайния апартамент, където ги бяха отгледали, накрая останаха само той и жена му. Синовете и едната му дъщеря се устроиха в чужбина, а най-малката му щерка предпочете столицата. В общи линии Дирека живееше един нормален, без особени сътресения живот, на който някои от познатите дори му завиждаха. И една сутрин Ленчето – жена му не се събуди. Както си бе заспала, така я намери сутринта – спокойно притворила очи, с лека усмивка на лицето, но с литнала душа. Дирека застина от някакво непознато до сега чувство. За миг разбра, че оставаше вече сам и всичко, което му предстоеше занапред нямаше да му хареса. Тогава той бе на седемдесет и девет години.
След смъртта на жена му децата все по-рядко го посещаваха. По-рано всички се събираха по Коледа при него, но сега се случваше вече да е сам по светлите празници. Един ден към края на май ненадейно пристигна големият му син. Той живееше в Канада и понякога прескачаше до Русия, във връзка с професията си. Сега дойде малко преди обяд и позвъни на вратата, типично в неговия стил. Дирека трепна и скочи от дивана, където бе седнал. Забърза към вратата и отвори с нетърпение. Срещу него се усмихваше синът му, вече възмъжал и толкова мил за него, че нещо в гърдите му припари, и краката му се подкосиха. Синът му го хвана, за да не падне и позвъни на Бърза помощ. Лекарите дойдоха доста бързо и установиха инфаркт. Откараха го в болницата и така Дирека се озова в една мизерна, болнична стая.
- Страшно съжалявам, тате! – покрусен изрече синът му, когато на другия ден го пуснаха на свиждане. – Исках да те изненадам приятно, а виж какво се получи!
- Няма нищо! – усмихна се Дирека – Дори да си бях отишъл от тоя свят, нямаше да съжалявам! От както загубих майка ти, не ми се живее вече! Вас ви няма никакви, а сам не съм полезен дори за себе си! Това живот ли е?
Синът му се опита да го успокои, но разбираше безсмислието на думите си. Баща му нямаше за какво да се хване, за да живее. Той остана още няколко дни, докато изпишат баща му от болницата, а през това време всичките деца на Дирека се събраха в стария апартамент. Те не се бяха събирали отдавна заедно и забелязаха, че някак се бяха отчуждили един от друг. Държаха се помежду си резервирано и когато баща им се върна у дома, малко пресилено се опитваха да му бъдат полезни с думи или дребни битови действия. Дирека седна на единствения фотьойл в хола и веднага бе завит с одеяло от едната си дъщеря. Останалите седнаха, където намерят и загледаха баща си. Разбираха, че е добре да го запомнят такъв, какъвто е, защото може би го виждат за последен път. А той помоли за чаша газирана вода и когато му я поднесоха отпи, и въздъхна:
- Ако се бях сетил по-рано, че ще ви събера по този начин, щях да направя всичко, за да получа инфаркт!
Децата му се спогледаха и изразиха всеки по свой начин несъгласието си. Вече бяха зрели жени и мъже, и се чувстваха малко неловко отново в старото им жилище, при вече остарелия си баща. Той помоли всяко от децата му да дойде при него, за да го прегърне. Един подир друг, четиримата се изредиха, а Дирека не криеше сълзите си. Той си пое дълбоко въздух и каза:
- Нищо вече не е същото!Знаете, че съм живял нормално, като обикновен човек! Обаче сега забелязвам, че нищо не ми е наред! Понякога забравям да се подстрижа с месеци, понякога не се бръсна с дни! Бях отвратен от себе си, когато миналата година си сложих джинсите в пералнята. Представете си, миришеха на урина! Бях се опикавал в тоалетната, без дори да забележа! Какво да говоря за чорапите, от които само един чифт бе останал без дупки! Разбрах, че съм се занемарил, защото майка ви вече я няма и не държа особено на външният си вид! Дори понякога забравям да се храня…! Стигнах до извода, че съм уредил всичко на тоя свят и ми е време да си ходя от тук!
- Тате! – проплака най-малката му дъщеря! – Не говори така! Може да идваме рядко, но само мисълта, че те има ни стига! Ако те загубим, ще загубим и част от себе си! Така и нашият край ще се приближи! Не се отчайвай, моля те!
- Аз не съм отчаян! Просто се опитвам да мисля трезво! – отвърна Дирека – И понеже цял живот все съм правил всичко според правилата мисля, че дойде ред да сторя и нещо различно! Сега, когато всички сте тук искам да знам, ще ме подкрепите ли?
Децата му се спогледаха и се съгласиха, да уважат желанията му. Той се усмихна и продължи:
- Знаете, че рядко пия, а от години вече не пуша цигари. Винаги съм спазвал законите, уважавал съм другите хора и съм бил общо взето послушен! Не знам дали ще разберете, но вече не ме е страх от смъртта! Някак стигнах до извода, че тя е даже необходима, когато човек извърви пътя си! И в тоя смисъл казвам молбата си! Сега е месец май, най-красивият месец от годината!Много пъти ми се е искало, още докато бяхте малки, да идем всички заедно някъде сред природата. Нямам предвид градския парк, където сме се разхождали! Искам да идем някъде на полето или сред гората, на поляна, където да изпечем на чеверме едно агне, да се разположим направо на тревата, да пийнем ракийка и студена биричка, да замезим с прясна салата и накрая дори да тропнем една ръченица! Това е единственото ми и последно желание! Можете ли да го уредите?
Синовете и дъщерите му заговориха един през друг, в желанието си да бъдат полезни. Набързо си разпределиха задълженията и решиха, още тази събота да изпълнят молбата на баща си.
- Нека да е неделя! – помоли Дирека – Събота е денят на мъртвите, а аз искам да съм жив, дори да е за последно!
Децата му се съгласиха и всеки тръгна да изпълнява своята част от организацията по празненството. Дирека доволно отпусна глава на фотьойла и заспа.
В неделя, малко преди обяд, всички се качиха в един микробус, взет от големия син под наем и потеглиха към една гора, на двадесетина километра от града, където малкия син бе открил подходящо място за пикник. Щом стигнаха, разтовариха продуктите, запалиха огъня и застлаха няколко одеяла на земята. От една активна тонколона се разнесе приятна музика и макар да бе обикновена неделя, всички имаха усещането за голям празник. Дъщерите направиха салата, подредиха чиниите върху покривките, застлани направо върху тревата и седнаха, в очакване на агнето. Дирека смело наливаше ракия на всички и най-вече на себе си. От жарта, над която се въртеше агнето до тях стигаше апетитен мирис. Всички говореха, смееха се и имаха усещането, че са още деца, че отнякъде ще се покаже и майка им….!
Когато агнето се опече и Дирека сам го разкъса с ръце, децата му се нахвърлиха като вълци на месото. Ядяха и се облизваха, доволни надигаха студената бира и се смееха с глас. Бяха се отпуснали и сближили, както едно време. Тогава Дирека помоли да пуснат народна музика и когато ръченицата огласи гората, той стана. Изправи се бавно и децата му видяха един голям и силен българин, стигащ чак до небето. Баща им бе облечен в чисти дрехи, избръснат и усмихнат, какъвто отдавна не бяха го виждали. Той заигра отначало бавно, чарбаджийската, а големия му син не издържа и също стана. Двамата заиграха, а останалите ги гледаха с възхищение и обич, каквито не бяха усещали от години. На следващата, по-кръшна ръченица синът се умори и приседна на земята, а Дирека заигра с вдигнати ръце, клякайки и скачайки като младо момче. Едната дъщеря побутна другата:
- Ако играе така, това ще е последният му танц! Да го спрем, а?
- Остави го! – отвърна другата, без да сваля очи от баща си – Той това иска! Кажи, не е ли най-хубавия баща на земята, а?
Щом свърши ръченицата, Дирека пожела да се разходи из гората. На молбата да го придружат, твърдо отказа. Високо изправен, той бавно закрачи между дърветата. Сякаш някакъв добър великан си тръгна завинаги.
Малко по-късно го намериха, облегнат на едно дърво. На лицето му бе изписана кротка усмивка, все едно бе най-щастливият човек на света.
Красимир Бачков