Когато Стефка, жената на Росен му заяви миналата година, че иска развод, той едва се задържа прав от изненада. Краката му омекнаха и нещо стисна гърлото му толкова силно, че едва си пое дъх. Изгледа я тъй, сякаш я виждаше за пръв път и запита:
- Чефи, ти сериозно ли?
- Абсолютно сериозна съм! Вече съм ходила при адвокат и вчера подадох молба за развод!
- Защо?
Тя изкриви устни на една страна и процеди:
- За много неща! Не можеш да си намериш постоянна работа, а където идеш, все те гонят! Не си ме завел на ресторант вече две години, не съм си купила нов тоалет от сума ти време, а за обувки да не говорим! Издържам те, както издържам Миша! Защо си ми такъв, по дяволите?
- Но, какво ще стане с нас, с детето..?!
- Ще си събереш багажа и върви на село! Ние с Миша ще останем в апартамента!
- Но апартамента е мой! Наследство е от родителите ми!
- Това няма значение! Миша е девет годишна и съдът ще я присъди на мен! С нея върви и жилището, независимо на кого принадлежи! Може да ти оставят една стая за ползване, но предпочитам да не живееш с нас! Все пак трябва да се огледам и да потърся нов баща на дъщеря си! С неудачник като теб, тя само ще се комплексира от тук нататък!
- Чефи, аз обичам Мишенцето! Обичам и теб! Кому е нужно това?!
- На мен ми е нужно, несретнико! Писна ми, да мизерствам с теб! Вече съм срещнала друг мъж, а не амеба като тебе! Искам да си уредя живота, не да се гърча и да оцелявам непрекъснато! Разбра ли?
- Да! – промълви Росен и отиде в другата стая. Машинално събра няколко свои дрехи в един сак и преди да си тръгне прегърна дъщеря си:
- Миша! Мишенце! Искам да знаеш, че те обичам! Че винаги съм те обичал и ще те обичам, каквото и да стане! Майка ти е намерила нов баща, но ти не ме забравяй миличко!
- Няма, тате! – едва отрони детето и се разплака.
- Махай се по-бързо и не ми травмирай детето! – кресна Стефка и Росен побърза да напусне жилището.
Годината измина трудно и мъчително. През това време Росен се установи в старата къща на дядо си и като нямаше друго препитание, се хвана да пасе селските овце. По образование бе инженер – химик в производство и разпределение на природен газ, но така и не успя да си намери работа. В малкото забутано село, на север от Балкана бяха останали малко повече от стотина жители, които все още отглеждаха кози и овце. Тъй като нямаше по-млад и отчаян желаещ за пастир, наеха него. Независимо, че преди това бе виждал овце само на картинка, Росен се зае добросъвестно с новата си работа. Той изкарваше стадото рано сутрин на паша и го прибираше късно вечер в селото. Работата не му тежеше и се оказа, че е доста приятна. Животните бяха мили и послушни, кучето Макс му се подчиняваше и животът му някак опростя и се смали, като слънце през зимата. Понякога той звънеше на дъщеря си, говореха си, но болка задавяше и двамата. Той не искаше да разпитва, а тя да обяснява за новия си живот. След като затвореше телефона, Росен се чувстваше опустошен и негоден за нищо.
Така дойде лятото и един ден незнайно защо, на връщане към селото Росен набра някакви цветя, порасли като бурени в полето. Бяха червени и малко груби на пръв поглед. Той ги накъса и събра в букет. Когато влязоха в първата улица на селото зад тях избръмча кола и спря до него. Стъклото се спусна автоматично и жена с блестящи очи запита:
- Прощавайте! Бихте ли ни казали, къде се намира къщата на Пандо – шопа?
- Съжалявам, но не знам! – отвърна Росен. За да не се чувства неудобно, той подаде букета с червените цветя. Жената го пое, помириса го и каза:
- Ружи за Ружа! Гоооолямо благодаря!
- За нищо!
Колата отмина и той разведе овцете по къщите. Прибра се у дома и се окъпа на външния душ в двора. Тъкмо излизаше, когато чу откъм портата някой да вика. Нахлузи късите гащета и тръгна да види, кой го вика. До портата бе застанала жена на средна възраст с лешникова коса и лешникови очи. Всъщност, това бе жената на която бе подарил дивите цветя. Тя помоли:
- Бихте ли ми отворили вратата, че на улицата има няколко кучета! Боя се, да не ме ухапят!
Той отвори портата и тя влезе. Отвън наистина се разхождаше кучешка глутница. Той им викна и макар, че кучетата почти не му обърнаха внимание, се изтеглиха надолу, към края на селото. Росен и жената седяха на двора и се гледаха. Тя се усмихна и предложи:
- С едно кафе няма ли да ме почерпите? Аз съм внучка на Пандо – кръчмаря! Тук го знаят като Пандо – шопа!
Той се притесни и смотолеви:
- Аз кафе не пия! Обаче може да ви почерпя с домашна вишновка! Останала е от баба ми още! Дори не зная, на колко години е!
- Става! От малка най-обичам шоколадови бонбони с пияни вишни! – засмя се жената.
Когато той с усилие изнесе голямата десет литрова дамаджана с вишновка, жената се усмихна:
- Наливайте смело! На такова изкушение не мога да устоя!
Росен напълни две водни чаши с вишновка и двамата се чукнаха.
- Аз съм Ружа! – представи се жената.
- Росен! – отвърна той.
Докато се стъмни така се опияниха от изпитата вишновка, че жената реши да остане да преспи при него. На другият ден тя го придружи на полето с овцете и цял ден подскача край него. Разговаряйки, споделиха един друг всичко, което ги бе довело до това далечно село. Тя бе дъщеря на известен столичен професор, все още неомъжена и търсеща късмета си. Той простичко разказа за неуспешният си брак и мъката, която го душеше всекидневно. Двамата не разбраха, как се намериха в прегръдките си, преди да тръгнат обратно към селото.
Година по-късно Росен стана баща за втори път. Ружа му роди син и вече тримата заживяха в старата къща на дядо му. Стаите бяха малки и измазани с вар, но в душата му бе топло и се чувстваше по-жив от всякога. Един ден при тях дойде Миша, дъщеря му и помоли да остане при тях. Майка и се пропила, защото я уволнили от работа. Запознала се с някакъв измамник в интернет, заради когото ипотекирали апартамента. Тарикатът изчезнал с парите, а тя се чудела какво да прави. Росен погали дъщеря си по главата и запита:
- А как ще ходиш на училище от тук?
- Няма проблем! – отвърна тя – Има училищен автобус, който всеки ден ходи до града и се връща. Поне ще знам, че има къде да се прибера след училище! Вече съм проучила всичко!
- Добре, Мишенце! – засмя се Росен – А искаш ли, да идем на полето и да неберем няколко ружи за другата Ружа?
- Става! – отвърна дъщеря му и първа хукна навън.
Вечерта се спусна тиха и спокойна. В селото нямаше излишен шум и когато бялата Ружа получи големия букет от червени ружи, гласът и огласи всичко:
- Щастлииииива съъъъм! Който иска да живее истински, да дойде при нас!
Ехото разнесе гласа и навсякъде и като се върна, завари семейството усмихнато и сгушено заедно. Щастието бе мимолетно и си търсеше нужните хора!
Красимир Бачков