Цигуларят бе плешив, слаб и нисък на ръст. Въпреки това, електрическата цигулка изглеждаше като играчка в ръцете му. От половин час той демонстрираше виртуозни изпълнения. Свиреше с цигулката зад гърба, над главата си и омайващо завладяваше публиката в ресторанта. Ценко беше изпил над половин литър сливовица и само гледаше с присвити очи, без да трепне, и при най-прекрасните музикални изпълнения. Когато цигуларят спря да си почине, Ценко вдигна ръка и извика Любица. Тя дойде при него и запита, има ли нужда от нещо. Той напълни чаша с ракия от бутилката и я подаде на хубавата сръбкиня:
- Имам нужда да изпиеш тази чаша с мен и да преведеш две изречения на цигуларя!
- Добре! – усмихна се Любица и гаврътна ракията наведнъж.
Двамата станаха и отидоха до масата на музикантите, където бе седнал цигуларя.
- Любице! – изгледа я сериозна Ценко – Моля те само да преведеш, възможно най-точно думите ми! И ако обичаш, не задавай въпроси после!
Тя кимна с глава, в знак на съгласие и Ценко застана пред цигуларя.
- Маестро! – започна той – Виждам, че можете да изсвирите почти всичко! Вие сте невероятен музикант!
- Благодаря! – стана и се поклони цигуларят.
- Искам да ви помоля за нещо!
- Кажете! Ако мога, ще се радвам да изпълня нещо за вас!
Ценко огледа ресторанта и промълви:
- За моженето няма съмнение, но дали ще искате е въпросът!
- Просто кажете, какво искате да изсвиря!
- Искам – втренчи поглед в цигуларя Ценко – да изсвирите онази музика, която чува човек, малко преди да си иде от този свят! Това ще можете ли?
Цигуларят се смути и се изправи. Изгледа подозрително Ценко и бавно заговори:
- Преди единадесет години почина баща ми. Малко преди да издъхне, той ме помоли за същото! Взех цигулката и свирих, докато душата му го напусна! После се опитах да свиря тъй, че да го съживя, но не успях! Ако не е тайна, защо искате да свиря за смъртта?
Ценко завъртя глава, после прокара пръсти през оредялата си вече коса и тъжно се усмихна:
- Не за смъртта, за живота искам да посвирите! За този отминал живот, който никога вече няма да се върне при нас! И за момента, в който човек разбира, че пътя му тук е свършил!
Цигуларят го изгледа сериозно:
- Да не сте намислил, да се самоубивате?
Ценко поклати глава:
- Аз отдавна съм мъртъв, ако имам предвид душата си! След като дъщеря ми и жена ми ме зарязаха, хвърлям само ненужна сянка край себе си! Самотата ми е източила кръвта и никой, и нищо не могат да ме провокират за живот!
- Добре! – отвърна цигуларят – Аз ще свиря за вас, но искам да ми обещаете нещо!
- Добре! – безразлично се съгласи Ценко. Той вече бе приключил всички сметки с този свят и му бе все едно, какво иска музиканта.
- Идете при дъщеря си и жена ви! Помолете да ви простят! Това е!
- Но те не искат да чуят за мен, нито да ме видят! Все едно да хлопам на заключена врата!
- А вие опитайте! Понякога вратите се отварят!
Ценко разочаровано поклати глава и се обърна. Тръгна към масата си и чу зад гърба си звука на цигулката. Тя стенеше също като душата му и плачеше вместо него. Изплаквайки болката, цигулката реши да промени решението му и вместо да седне, Ценко забави крачка и спря. Музиката някак изтръгна лошото от сърцето му и го накара да заиграе. Сам, в центъра на големия ресторант, той вдигна ръце и като обречен се остави да го води цигулката. Когато изпълнението свърши, по лицето на Ценко се стичаха сълзи.
Седмица по-късно, той седеше на брега на една река, задно с дъщеря си. Пред тях течаха водите на реката и отмиваха насъбраната болка помежду им.
- Мама не иска и не може да ти прости! Тя е много наранена, защото те е обичала, а ти си я предал!
Ценко сведе глава. Не искаше да се оправдава. Просто нямаше смисъл. Неговата истина не можеше да отключи друго, освен излишна болка.
- Обаче! – продължи дъщеря му – Ние може да се виждаме! И без това ми е интересно, какво е да имаш баща! Като бях малка, теб все те нямаше! Сега, като голяма, може да разбера, защо си бягал от любовта!Заради друга любов ли? Това ми се вижда някак безсмислено!
- Чуй песента на реката! – отвърна Ценко – В нея са всички отговори! Аз сега, каквото и да кажа, все ще е грешно!
- А грешно ли ще е, ако кажеш, че обичаш дъщеря си?
Ценко прегърна крехкото телце на вече порасналата си дъщеря, а то се затресе от ридания. Толкова малко обич бе нужна, за да върнеш на някого надеждата или живота му! Все едно да помолиш за една последна песен, а да получиш всичко, заради което си струва да продължиш ……!
Красимир Бачков