Стойчо обичаше да се шегува с всички и най-вече със себе си. Така успяваше да се дистанцира от ежедневните проблеми, от мизерията и предсказанието на докторите, че не му остава повече от половин година живот. При един рутинен преглед му бяха открили някаква левкемия и му предложиха лъче и химиотерапия. Той помисли малко и отказа. Какъв смисъл имаше, да удължава агонията? Като ще се мре, да бъде естествено, а не с помощта на разни химии. И прибирайки се към самотният си и тъжен дом, той се запита, защо е живял до сега на земята. Крачейки бавно по опустелия градски булевард, той не успя да си отговори. Беше израснал сам с баща си. Дълги години се грижи за него, след като стария се залежа на легло. Уж болен, а устиска почти двадесет години, докато се пренесе на онзи, по-добър свят на небето. И когато след погребението Стойчо се огледа разбра, че към края на четвъртото си десетилетие, е останал сам и без особено добри перспективи за бъдещето. Беше оплешивял, надебелял и почти без опит с жените. Независимо, че не пиеше алкохол и не пушеше цигари, имаше вид на по-възрастен, отколкото беше.
Когато наближи панелния блок в който живееше, се размина с възрастен мъж и жена на средна възраст, хванати под ръка. В мъжа той разпозна бившият си шеф. Не го поздрави, защото бе уволнен несправедливо от него, преди десетина години. След няколко крачки обаче, бившият му шеф го застигна и незнайно защо се ухили, и му предложи:
- Стойчо, знам, че ми се сърдиш, но ти предлагам да идем в кафенето отсреща! Ще поговорим, ще те черпя и ще разбереш, че не всичко е така, както изглежда! Хайде, бъди човек и ела!
Тъй като нямаше по-приятна алтернатива да прекара времето си, Стойчо прие. В кафенето седнаха на маса за трима, а там той се запозна с жената, която се казваше Ева и бе дъщеря на шефа му.
- Знаеш ли, защо те уволних някога? – запита шефът, отпивайки от коняка си.
Стойчо вдигна рамене, без да отговори.
- Ти беше най-кроткият и кадърен служител във фирмата! Знаех, че ще си намериш друга работа и няма да ми спретнеш скандал, като те уволня! На всичко отгоре, нямаше кой да се застъпи за теб! Колегите ти имаха връзки и все някой ми се обаждаше, да ходатайства за тях. Ти беше абсолютен загубеняк и идеалният за уволнение служител! Факт! Наздраве и кажи, че си ме разбрал!
Стойчо кимна и глътна наведнъж коняка си. Вече му бе все едно. Нито се сърдеше на бившият си шеф, нито виждаше смисъл да се пази от алкохола. След това последваха още два коняка и по някое време шефът му стана от масата:
- Аз ще прескоча до аптеката, а вие с дъщеря ми си поприказвайте! Тя си няма приятел, а ти си читаво момче! Току виж си ми станал зет, като реабилитация за уволнението! Ха-ха-ха!
Сигурно от изпитият алкохол, Ева му се видя доста симпатична. Тя нещо му говореше, но Стойчо не можеше дори да и отвърне. Беше се напил и успя само да каже, че е време да си тръгва. Едва се надигна от стола и плетейки крака, се насочи към изхода на заведението. Преди да отвори вратата почувства, как някой го хвана през кръста и видя до себе си Ева. Тя му се усмихваше нежно. Стойчо изфъфли някаква пиянска благодарност и двамата тръгнаха към апартамента му.
На сутринта Стойчо се събуди, гушнат в топлите обятия на Ева, в леглото си. Двамата бяха голи и той усети, как пораства мъжкото му самочувствие. Жената буквално го пое и двамата удариха един секс маратон, за какъвто по-рано Стойчо дори не си бе мечтал. После закусиха и тя пожела той да и гостува. След обяд отидоха в големия, скъпо обзаведен апартамент на бившият му шеф. Разтопен от удоволствие, шефът посрещна дъщеря си и Стойчо, като им предложи да се почерпят, докато той свърши някаква работа навън. Така, на другата сутрин Стойчо се събуди гол и гушнат, този път в спалнята на Ева.
След три месеца Стойчо бе върнат в старата фирма, като пръв заместник на шефа си. Ева бе забременяла и непрекъснато го подканяше да се женят. Тъй като живееше ден за ден и му бе все едно, той не възрази. Стойчо не искаше нищо от никого вече и може би затова съдбата бе решила да му предостави всичко, което по-рано му бе липсвало. Двамата се ожениха някъде по времето, когато лекарите му предричаха да мре. Малко по-късно им се роди дъщеря. Стойчо живееше в непрекъсната безтегловност, но когато след година жена му роди този път син, той се запита, защо все още не е умрял. Или лекарите нещо бяха сгрешили, или той незнайно как се бе излекувал. И когато на третата година Стойчо стана баща на близнаци, шефът му събра служителите на фирмата, почерпи ги и каза:
- Скъпи колеги, от днес се разделяме, защото вече съм дядо на четири внучета! Трябва да помагам на дъщеря ми в отглеждането им, а тук шеф остава Стойчо! Той успя там, където вие дори не можете да мечтаете да стигнете! И знаете ли защо?
Служителите мълчаливо се пулеха, в очакване на отговора. Шефът сложи показалец пред устните си и прошепна:
- Защото го смятах за загубеняк, а всички вие се мислехте за големи тарикати! При толкова много хитреци, печели загубенякът, естествено! Ха-ха-ха!
Повечето от служителите приеха това за шега и се усмихнаха, а Стойчо поклати тъжно глава. Всъщност, шефът му говореше самата истина. Само дето бе пропуснал да добави, че освен загубеняк, Стойчо бе станал и непукист, а именно това бе осигурило възхода в кариерата и живота му.
Красимир Бачков