Вече бях идвал в този свят. В повечето случаи обитавах тялото на мъж, но се случваше да бъда и в жени. Не правех голяма разлика в тленната обвивка на хората, защото бяха еднакво уязвими. Не броях и времето, прекарано на земята. За мен то нямаше значение. Харесваше ми това място България, затова не се местех другаде. От всичко преживяно пазех единствено спомените, свързани с истинска любов. Всичко друго ми напомняше на нещо, вече случило се и дори повтарящо се, но не особено важно. Сега се намирах в един шестдесет годишен мъж, който едва ли щеше да изкара повече от два – три месеца още. Вчера бе погребал жена си и с разяденото си от тумори тяло не спираше да се пита, какво трябва да стори, за да оцелее седем годишният му син в този безумен живот. Мъжът и сина му нямаха други роднини, а момчето бе достатъчно малко, за да не може да се оправя само. Бях много тъжен, защото между бащата и сина имаше толкова чиста, истинска обич, че според мен двамата заслужаваха да живеят, поне докато сина порасне и бащата види първият си внук. Бащата по-рано бе имал един неуспешен брак. Нервите му бяха скъсани от незаслужена болка и едва събрал се с новата си жена, той най-после разбра, какво е истинско щастие. Година след раждането на малкият им син, жена му се разболя фатално. Направиха и три онкологични операции, но едва изкара да види сина си в първи клас и се помина. Сега бащата и сина се връщаха от гробищата, към малката им гарсониера в града. Вървяха за по-пряко през градския парк. Чувствах се зле, защото бащата се бе свил от страх, за бъдещето на сина си. Аз бях само един ДУХ и не можех да му бъда от голяма полза.
- Мише! – с одрезгавял от болка глас изпъшка бащата.
- Да, тати! – изви големите си, разплакани очи към него малчуганът.
- Вече си голямо момче! Трябва да се научиш да оцеляваш в живота!
- Добре, тати!
Сълзи задавиха бащата. Той разбираше, че сина му е едно малко врабче, неспособно да се защити и от най-малките удари на ежедневието. Клекна и го прегърна. Малкият се притисна силно към него и с ръчичките си обгърна оплешивялата му вече глава. Ридания разтърсиха и двамата. Стомахът го преряза жестоко и бащата се опита да повърне. Като не успя, се отпусна изнемощял на земята, а в него се гушна малчугана. Те останаха върху посипаната с есенни листа земя известно време, после детето се надигна.
- Пак стомаха ли те боли, тати?
- Да! – въздъхна бащата. – Той ще ме довърши накрая!
- Постой малко тук! Аз ей сега ще огледам наоколо!
- Да не се загубиш, Мише!
- Няма!
Детето тръгна между дърветата. От време на време поглеждаше към мястото, на което лежеше баща му. За да не губи време, затича. Пресичайки една алея, забеляза встрани дребен шипков храст. Между малките зелено кафяви листа червенееха няколко шипки. То ги набра и стисна в шепа. Побягна към баща си, който вече бе станал и се оглеждаше разтревожен.
- Намерих, тати!
- Какво е това, Мише?
- Магическо лекарство за тебе! – разтвори шепичка малчуганът и бащата видя в нея пет ярко оранжеви плода. – Всеки ден трябва да изяждаш по едно от тия топчета и ще оздравееш!
Тъжна усмивка стопли лицето на бащата. Той погали сина си по рошавата, отдавна неподстригвана глава и призна:
- Наистина, шипките са полезни! Съдържат много витамин С. А ти откъде знаеш, че ще ми помогнат?
Детето облиза устни и сведе поглед. Изви глава на една страна, за да не вижда бащата сълзите му:
- Сега, мама като е на небето, нали може да ми говори и само аз да я чувам?
- Да, Мише! Отгоре мама ще те пази и ще ти помага, когато ти е много трудно. Само си помисли за нея и тя ще дойде при теб!
- Аз преди малко я питах и тя каза, че ако всеки ден ядеш по едно от тези топчета, ще оздравееш! Едно топче дава три години живот, както в таблета ми, като играя на една игра.
- Значи, ще живея още петнадесет години? – блесна тъй неочаквана надежда в очите на бащата, че се стъписах. Човекът се хващаше за невъзможното, значи трябваше да го подкрепя! За какъв дявол бях негов ДУХ, ако точно сега не му помогнех?
Разтърсен от болката, дивата обич и неговата обреченост, аз си позволих да го напусна за миг. Понякога го правех, докато спеше. Сега бях длъжен, да надникна зад хълма! Хората наричаха хълма хоризонт. Те приживе не можеха да видят отвъд него. Само понякога усещаха злото или доброто, идващо към тях. Аз също не си позволявах да поглеждам, защото щях да видя бъдещето на човека, чието тяло обитавах. Всъщност, познанието за бъдещето убиваше смисъла на живот за всеки. Хората не винаги го разбираха и често ходеха на врачки и екстрасенси, за да им предскажат бъдещето. Те вярваха, че някой като тях би могъл да надникне зад хълма и да им каже какво ги очаква. Не си даваха сметка, че ако наистина знаеха дните си напред, просто нямаше смисъл да ги живеят. Така постъпваха най-отчаяните, във всички държави по света. Полза разбира се нямаше, защото никой жив човек не можеше да надзърне зад хълма. Аз обаче можех! И литнах натам с надеждата, че мога да бъда полезен на бащата. Чудно, колко малка е земята, макар да изглежда огромна, от човешка гледна точка! Погледнато отгоре, хората изглеждат по-малки и от мравки. Вървят нанейде, лутат се, бързат, а къде отиват сами не знаят!Стремят се към пари, слава и власт, без да разбират, че това са илюзорни неща. Единственото голямо и истинско нещо, което могат да сторят е обичта помежду им. Тя ражда добро и за другите покрай тях, а така животът им добива смисъл. При всеки човек идват моменти, в които той проумява, че се е лъгал с незначителни неща през земните си дни, но обикновено това се случва към краят му. Някои си заминават от тоя свят със забулени очи. Такива хора нямат кураж да обичат или да сторят някому и най-малката добрина. Слава Богу, не съм обитавал толкова тъжни и жалки човешки същества!
Зад хълма видях синята река. Това бе реката на живота и младостта, към която всички се стремяха. За да стигна до нея, трябваше да прелетя край назъбени, черни скали, в които се криеха хищни птици. Щяха да ме нападнат и сигурно щях да се бия с тях. Аз бях ДУХ и не усещах болка, когато птиците ме дърпаха и кълвяха. Болката щеше да я усеща бащата. Трябваше да го щадя, защото при неговата неизличима болест, това можеше да го убие. Засилих се възможно най-бързо и започнах да се промушвам между хилядите грозни птици. Усетили ме, те ме връхлетяха вкупом, но аз успявах да ги избягна някак. Не исках, не можех да оставя бащата да умре! Не бях сигурен, без него ще оцелее ли синът му! Затова за пръв път дадох всичко от себе си, за да успея. Дори не разбрах, как стигнах до реката. Тя не бе много голяма, но живата вода я правеше неповторима. Гмурнах се в нея и се опитах да взема няколко капки. Едва успях да вдигна една и от всички страни ме налетяха птиците. Скочих пак във водата и с невероятна трудност събрах цели пет капки. Виждайки птиците срещу мен, изкрещях с все сили и те се отдръпнаха. Успях да им се изплъзна и оставил скалите зад гърба си, се насочих към бащата. Той все още стоеше в парка, сред дърветата и гледаше петте шипки в шепата на сина си. С последни сили стигнах до тях и поръсих шипките с капки жива вода. Накрая успях!
Едва сега си спомних, какво бях видял зад хълма, докато летях към живата река. Беше простичко и в същия момент невероятно, но щеше да се случи! Бащата щеше да изяде петте шипки и точно както казваше сина му, щеше да оздравее. Детето щеше да расте под неговите грижи и един ден след доста години, щеше да се превърне в мъж. Щеше да срещне своето момиче и щяха да създадат дете от любовта си. Така бащата щеше да види своят внук, а аз спокойно можех да напусна вече старото му тяло. Видях това за по-малко от миг, но нямаше да го споделя с бащата. Той имаше нужда от мен, докато все още имаше сили да се бори и аз нямаше да го подведа или изоставя!
Понякога по-рано се чудех, защо хората влагат толкова чувства, докато гледат филм или четат книга. Сега разбирам, че всяко човешко творение, в което е вложен ДУХ осмисля живота им и го прави по-красив, и възможен. Не знам до кога ще остана в този свят, но той е тъй привлекателен, макар и несъвършен, че всеки миг в него си струва! Както и да го изживее човек, накрая и без да ще, поглежда зад хълма…!
Красимир Бачков