Когато срещнах Ани нямах нищо. Тъкмо се бях прибрал от Щатите, където загубих спечелените с много труд долари, предназначени за жилище и дори кола. Работил седем години какво ли не, пестил като пенсионер всеки цент, малко преди да си тръгна, допуснах една албанка да ме напие и да ми задигне всички спестявания. Голям глупак се оказах, но вече бе късно и не ми се повтаряше упражнението с работа на няколко места, докато ми се схванат кокалите, мозъка и то за някакви пари. Виждах, разбирах как живота минава край мен, как другите му се наслаждават, а аз само гледам и тъпея. Философски погледнато, парите не бяха всичко, нали? Толкова ми бе станало безразлично всичко, че дори не ми пукаше, от упреците на родителите ми, при които се връщах.
Когато самолетът ми кацна на летище София, почувствах нещо като срам. Бях тръгнал от тук с надменна усмивка и надежда, че при завръщането, ще ме чакат поне няколко стари приятели. Смятах, че да черпя в началото, ще ми е по джоба и наистина щях да го направя. Обаче сега бях доволен, че никой не знае за пристигането ми. Повлякох куфара и огромния сак към автобусната спирка, неглижирайки поканите на измамните шофьори на таксита. Все пак пристигах от Атланта, а не от Марс. Знаех водачите на копърки как дерат кожите на наивниците, затова се качих в първия пристигнал автобус и поех към центъра на столицата ни. Перфорирах два билета – за себе си и за багажа. Обаче явно бях изпуснал доста от номерата на мародерите в родината, защото още на втората спирка се качиха две момчета и едно момиче – контрольори. Провериха ме и решиха, че трябва да ме глобят. Нужно било всяка чанта отделно да има билет. Отворих уста да споря, но момиче от една предна седалка подаде билет на проверяващите:
- Ето нужният билет! Сега какво ще измислите още?
- А защо този билет е у вас? – опита се да хитрува контрольорът, когото можех да изкарам през прозореца само с един удар.
- Защото на летището се скарахме, но това не е ваша работа! – дръзко отвърна момичето и се обърна към мен. – Трябваше онази мършава стюардеса да ти плати глобата сега, обачееее…., хайде от мен да мине!
Контрольорите се подсмихнаха разбиращо и се изтеглиха към предната част на автобуса.
- Задължен съм ви! – подадох банкнота от един долар на момичето.
- За нищо! – отвърна тя, без да я приеме – Билета бе оставен от някой преди това. Много ги мразя тези селски тарикати! Все намират начин да накиснат някой, дето се връща от чужбина! По същият начин прецакаха сестра ми миналата година. Тъй, че удоволствието е за мен!
- Добре! Но все пак трябва да ви се отблагодаря! Какво ще кажете, да пием по кафе някъде из центъра?
- Не съм против, но нямам време. Отивам на работа и вече дори закъснявам.
- А след работа?
- Е, тогава няма проблем! – усмихна се момичето и подаде ръка – Аз съм Ани!
- А аз Петьо. Много ми е приятно!
Разбрахме се къде да се срещнем привечер и макар да не ми бе в плановете, да оставам през нощта в столицата, вече го бях решил. Замъкнах си багажа на Централна гара и го оставих в багажното отделение. Цял ден се мотах из София и останах доста учуден от някои промени. Улиците между Централни хали и Женския пазар бяха окупирани от араби. Българска реч почти не се чуваше, а магазините бяха заменени от безброй бръснарници, месарници и офиси за международни разговори. Сякаш бях попаднал в Бейрут. Навсякъде пъплеха просяци и клошари, полуголи циганчета се гонеха и крещяха с пълна сила. Отвратен, побързах да се изтегля към паметника на Левски, където се бяхме разбрали да се видим с Ани. Денят мина безобразно бавно. Когато стана време, някакъв черен Мерцедес спря и от него слезе страхотно момиче в червена рокля. Завистливо проследих красавицата, която обиколи паметника и неочаквано се насочи към мен. Не разбрах, как се изправих. Това бе Ани!!! Кога, по дяволите се бе преоблякла и как се бе променила толкова, че дори не можах да я позная?! Явно доволна от постигнатия ефект, тя се фръцна като малка пикла:
- Признай, че те изненадах!
- Признавам! – преглътнах аз. – Но нали беше на работа? Как успя да си смениш тоалета?
- Срещу работата ми има магазин с индийски стоки. Продавачката ми е приятелка. Като заредят нещо ново, винаги ми се обажда. Роклята е евтина но хубава, нали?
- Страхотна е! А Мерцедеса?
- На шефа е. Шофьорът ме докара, щото му е на път. Хайде, къде ще ме водиш на кафе? Да тръгваме!
Без да знам накъде, я поведох. Бъбрехме като стари познати и сякаш в един миг бях изтрил седемте години робски труд, и се бях върнал назад във времето. Болезнено осъзнавах, колко много бях пропуснал с авантюрата си в Америка. Малко по-късно го признах на Ани. Тя безгрижно завъртя глава и каза:
- И какво от това? За компенсация сега се срещнахме. Не си ли доволен?
Какво можех да отвърна? Чувствах се така, сякаш бях спечелил шестица от тотото. Дори повече! Бях на тридесет и три, а до момента не бях успял да си създам нито една сериозна връзка с момиче. В гимназията, университета, а после и в Щатите забърсвах по някоя мераклийка, за по една нощ и толкова. Плановете ми бяха, щом се върна, да си купя апартамент в столицата и едва тогава да мисля за жена, деца и пр. Обаче ….. !
- Знаеш ли? – хванах за ръцете Ани – Страшно се радвам, че те срещнах! Не ми се прибира към морето, но няма как.
- Ами …. Не се прибирай, тогава! Ела у дома! Сестра ми живее при мъжа си, а в апартамента се ширим само двете с мама. Ще има цяла стая за теб!
- Сериозно? А майка ти? Няма ли да има нещо против?
- Мама ще е по-доволна от теб дори! Все мърмори, че не мога да си хвана свястно гадже. Била съм дива коза и не знам още какво.
Така открих един нов свят. Не бях подозирал, че живота може да е толкова хубав, без джоба ти да е пълен с пари. Никога не се бях влюбвал, не мислех за друг, освен за себе си и въобще такова цунами от нови чувства и мисли ме заля, че само гледах и все не вярвах, типично по български, на късмета си. Няколко дни след пристигането ми, с Ани отидохме в Балчик, при нашите. Разбира се, те я одобриха и сдържано се радваха, както на завръщането ми, така и на момичето, което поне според баща ми, не заслужавах особено. Обаче приказката продължаваше и нейният апогей се случи в края на пролетта, следващата година, когато ни се роди дъщеря. Въпреки възраженията на любимата ми, реших да кръстим детето Ани. Междувременно бях започнал работа и се водех за глава, в къща с три жени вече наоколо. Чел съм някъде, че щастието било само мигове, от някакви епизодични усещания. Да си гледат работата, дървените философи! Аз бях щастлив, от момента на срещата ми с Ани, до ….. момента, в който тя някак много бързо се стопи до около четиридесет килограма. Беше около три месеца, след раждането на детето, когато една вечер, прибирайки се след работа забелязах, колко е отслабнала жена ми. Не бяхме сключвали брак, но аз все така си я наричах. Чувствах я най-близкия човек до мен и след детето, обичах най-много нея. Тази вечер в края на август, Ани бе облякла червената рокля, с която се бе пременила в първия ден на срещата ни.
- Аааааааааууууу! – притиснах шепа към устата си – Какъв глупчо съм само! Имаме годишнина, нали?
- Така е, но не се ядосвай! Има друго, което искам да ти кажа!
- Какво е, мило? – вече предусещах бедата, но тя само ме хвана за ръката и се качихме с асансьора на последния етаж на блока. Там, пред желязната стълба към асансьорната шахта и покрива, Ани сподели:
- Винаги съм искала, да се кача на покрива! Да седна на ръба, като си провеся краката надолу и да се наслаждавам на Витоша! Обаче винаги ме е било страх. Искаш ли да го направим двамата?
- Сега не те ли е страх?
- Сега съм с теб! Сигурно ме мислиш за луда, Петьо? Признай си!
- Хм! Не! Впрочем, ….. не съм предполагал, че си падаш по такива екстремни преживявания!
- Не си падам …! Просто там е най-подходящото място, да ти призная нещо.
- Какво има, Ани? Кажи го тук! Какъв смисъл има, да рискуваме да се претрепем, от ръба на покрива?
- Ела и ще разбереш! – придърпа ме за ръка тя, качвайки се нагоре по стълбата.
Признавам, че се страхувах, когато се настанихме на ръба на тоя проклет покрив. За разлика от мен, Ани изглеждаше съвършено спокойна. Тя протегна ръка към планината:
- Какво ли се вижда, от върха, а? Сигурно е много красива гледката?
- Сега слушам, какво има да ми казваш!
- Отивам си, Петьо! – спокойно прошепна тя – Болна съм.
Сякаш някой ми заби юмрук в стомаха. Стиснах зъби и поех дълбоко въздух. От дете не си спомням да съм плакал, но сега очите ми се насълзиха. Едва преглътнах и запитах жена си:
- Какво е, Ани?
- Рак, разбира се! Вече има метастази навсякъде.
- От кога го знаеш и защо не си ми казала?
- Стана след раждането. Такъв ми бил късмета.
- Има разни методи…!
- Знам, знам! Химиотерапия, лъчетерапия, лекарства ….! Няма смисъл! Вече съм с единият крак оттатък! Затова исках да дойдем тук. Така по-лесно ще разбереш.
- Не! Няма да се предадем толкова лесно! Все нещо ще измислим, по дяволите!
- Знаех си, че така ще реагираш! Затова съм с теб, затова ….. те обичам! – за пръв път Ани призна любовта си. – Слушай сега, какво искам от теб!
- Всичко, което кажеш, ще направя! – не можех да удържа сълзите си, ядосвах се, но сякаш това не зависеше от мен.
- Когато те видях за пръв път, при оная разправия с контрольорите в автобуса, за пръв път видях толкова отчаяние в очите на човек! В тях се бе настанил залез и ти дори не го съзнаваше. Беше отписал живота си или живота те бе отписал ….. не знам! Не заради глупавия билет, а изобщо. Тогава си помислих, дали не мога да върна слънцето в очите ти. Да сменя залеза с изгрев.Да сменя пристъпващата към теб смърт с живот. И без това бях сама, и без това имах да давам на някого нещо специално! Запитах се, защо да не си ти! И май успях, донякъде ….!
- Успя, мило, успя напълно!
- Сега имам молба! Никога не допускай, да се отчаеш толкова много! Като си ида, детето трябва да има някой до себе си? Някой да я обича, да се грижи за нея и да я пази от всичко лошо! Този някой трябва да си ти! А, за да се справиш, трябва да имаш само изгреви в очите! Разбираш ли?
Кимнах с глава.
Три седмици след това останах само с малката Ани. Вече бях преодолял мисълта за смъртта, като нещо ужасно. Тя просто бе праг, през който можеш да прекрачиш или не, ……… ако има кой да те върне назад. Да ти върне изгрева, както казваше Ани. Аз не успях да го сторя, за човека когото обичах! Нямах толкова сили! Затова сега хващах слънцето с ръце и го поставях в скута на дъщеря си. Всеки ден, независимо есен ли бе или зима. А залезът бе все в небето на запад, далеч от очите ми, както бе пожелала Ани.
Красимир Бачков