В редакцията на вестника бяха останали двама редактори и един фотограф, когато при тях дойде Чочо. Всъщност, вестника бе архаична отживелица, но се спонсорираше от един от зърнарите в региона. Някога, като млад и преди да стане зърнар и милионер, той бе работил за пръв път в този вестник. Трите безгрижни години като стажант – редактор бяха оставили у него незабравим вкус към лентяйството. Вече забогатял по-късно, той реши да заделя една скромна за неговите възможности сума, за да продължава да излиза областния вестник. Естествено използваше непрекъснато журналистите за безплатна реклама на земеделската си фирма, както и за жълти новини от личния му живот. Така се налагаше като обществен и когато се наложи дори политически фактор, нещо за което плащаше смешно малко. Рекламите, постъпващи във вестника покриваха повече от половината му бюджет. През първия работен ден на Чочо, Митето го доведе в редакцията и го представи на колегите си. Митето бе некадърен безделник, използвал влиянието на свако си, да го уреди на сладката длъжност като редактор. Вече петнадесет години той минаваше за журналист, без да има грам понятие от журналистика. Прочел няколко статии в различни издания, писани от Чочо, той разбра, че това е истински талант и вестника само би спечелил, ако го привлекат към тях.- Драго ми е! – протегна ръка за поздрав Хичо, другият редактор, при запознанството им. При ръкостискането той стискаше възможно по-здраво, за да докаже, че е мъж и пич отвсякъде. Иначе Хичо бе интровертен подлец, самовлюбен и отмъстителен като пор. Единствения му приятел бе Митето, който го боготвореше. Ако свако му не познаваше Хичо, вместо в топлата редакция на вестника, Митето трябваше да стърже железа на струга в някой завод.- Здрасти, друже! – плесна с разтворена длан ръката на Чочо фотографа – Аз съм Зарко и правя снимките тук! Рядко стоя в редакцията, щото трябва да снимам живота навън! Радвам се, че тук се появи нова муцуна за снимане!Така Чочо започна работа и през първите месеци всичко бе перфектно. От интересните статии на Чочо се вдъхнови и Хичо. Опита да му подражава и донякъде успя. Разликата между написаното от него и младия редактор обаче, се виждаше от самолет. Той упорито създаваше нови и нови статии, една от друга по-скучни и безсмислени. Митето пък не си развали стереотипа, изграден от години. За всеки брой пишеше по няколко статистически справки, материала за които не изискваше въображение, нито талант. Единствената сериозна промяна бе в снимките на Зарко. За статиите на Чочо той създаваше перфектни илюстрации, нещо, което преди не се забелязваше. Тъй като Хичо живееше сам, а Митето бе разведен, двамата бяха свикнали да се събират в дългата къща с шест стаи, останала в наследство на Хичо. Всяка вечер те се напиваха и често Митето преспиваше при него. Седмица след като Чочо започна да работи при тях, Митето му предложи:- Ела довечера на гости у Хичо! Той приготвя пълнен шаран, както никой в града не може! Ще хапнем, ще пийнем и ще си поговорим!Чочо прие поканата и вечерта наистина бе приятна. Последваха още много вечери и събирания, в които тримата се забавляваха чисто по мъжки – с ядене, пиене и разговори за жени, коли и разбира се казармата. Един ден Чочо предложи на Хичо да участва в национално събиране на журналистите, в столицата. Чочо непрекъснато получаваше покани за участия в различни семинари и конкурси, но рядко ходеше някъде. Така, двамата отидоха за два дни в София, където Хичо се запозна с различни водещи журналисти. Щом се върнаха, Хичо до такава степен си навири носа, че бе нетърпим за околните. Той вече се смяташе за голям журналист и изискваше от Митето да го славославя. За Митето това не беше проблем и точно като един ибрик, той го измиваше и излъскваше от хвалби, една от друга по-глупави и неверни. В присъствието на Чочо, Митето вдигаше тост:- Пия за най-успешният журналист и редактор в цялата страна! Ти си най-големият пич, Хичо! Наздраве!Тримата отпиваха и замезваха, а Чочо не се дразнеше от празните хвалебствия на Митето, защото не смяташе Хичо за свой конкурент. Обаче Хичо се вземаше на сериозно и един ден привика насаме Зарко:- Кажи, защо снимките ти за материалите на Чочо са перфектни, а за моите статии не са нищо особено?- Защото Чочо пише страхотно! – простичко отвърна фотографът – Пиши и ти добре, за да правя хубави снимки и за твоите статии!- Нима аз пиша зле? – изгледа го под вежди Хичо.- Не съм казал такова нещо!- А ти знаеш ли, какви неща разправя за теб Чочо, щом се съберем вечер при мен?- Какви? – заинтересува се Зарко.- Че си гадно копеле и затова не се събираш с нас! Че жена ти е грозна и глупава, а сина ти е олигофрен! Онзи ден вметна, че и сами можем да си правим снимките при тези нови технологии! Опита се да ни убеди с Митето, че е време да бъдеш уволнен, а заплатата ти да си разделим ние тримата!Зарко облещи очи:- Ама, верно ли бе?- Да пукна, ако лъжа! – авторитетно поклати глава Хичо.- Мамицата му и копеленце! Той ще види сега…! – ядосан рече Зарко и тръшна вратата на излизане. Още на другия ден Зарко дойде преди обяд в редакцията и без повод се скара с Чочо. Младият редактор го гледаше учудено, без да разбира нищо. Когато излезе следващия брой на вестника, материала на Чочо бе онагледен с отвратителна илюстрация, докато снимките към текстовете на Хичо бяха страхотни. Това не остана незабелязано от Чочо. Той отдавна бе усетил завистта от страна на двамата си колеги. Разбра, че по някакъв начин Хичо е настроил Зарко срещу него и реши да приключи с гостуванията си вечер. Така, двамата стари редактори продължиха по старому да се напиват, а Чочо започна да си търси нова работа. Той не желаеше да работи с хора, които му завиждат и пакостят. Междувременно Митето се правеше на добър приятел и непрекъснато разпитваше Чочо за плановете и дори личния му живот. Всяка вечер докладваше на Хичо за новините и двамата мислеха нови стратегии срещу Чочо. На тях и през ум не им минаваше мисълта, че някой, успял да се уреди на такова сладко място в редакцията, ще пожелае да го напусне. Затова, когато един петък, най-неочаквано Чочо заяви, че от понеделник започва работа в един столичен ежедневник, Хичо и Митето се спогледаха недоумяващо. – Ама защо? – разпери ръце Митето? – Я виж, колко сладко си живуркаме тук? Заплатките ни вървят, никой не ни гони за нищо! Пишем по нещо за всеки брой, без да се презорваме! Когато искаш, идваш на работа, когато искаш си ходиш! Тъй изкарваме без проблем до пенсия!- Карайте! – усмихна се Чочо – На мен пък ми се работи! Не ми е нужно спокойствие, а възможност за изява!Когато Чочо напусна редакцията, Хичо махна с ръка:- Абе, разкарайте го тоя кариерист! Без него ще работим много по-добре! Аз съм подготвил няколко статии, които ще станат хит в областта! Нали, момчета?Митето възторжено плесна с ръце, а Зарко нищо не каза. Още следващия брой на вестника се оказа абсолютна боза. Без свежите и интересни статии на Чочо, пролича бездарието на останалите двама редактори. Мина месец и в офиса на вестника дойде самият зърнар, техният спонсор и благодетел.- Момчета, всички в града си правят майтап с вестника! Или пишете като хората, или си търсете нова работа!- Защо, бе шефе? – отвърна Митето – Години наред все така сме писали и никой не си е правил майтап с нас!- Аз също години наред не ви четях глупостите, освен когато не ме касаеха лично. Обаче, когато доведохте Чочо и той вдигна нивото, увеличихме тиража три пъти! Четях всеки брой и признавам, вестника ми харесваше! Сега, след като той си замина, има натрупана цяла камара непродадени броеве! Обадиха ми се трима от най-добрите ни рекламодатели и заявиха, че повече няма да наливат вода в нашето решето! Аз също няма да си хвърлям парите на вятъра! Ясно?- Ясно! – по войнишки отвърнаха двамата редактори.Същата вечер Хичо нареди на Митето да звънне на Чочо и да го разпита, как я кара на новото място. Ако усети, че е възможно, да го помоли да се върне обратно, срещу увеличение на заплатата, разбира се! В редакцията на столичния ежедневник, журналистите се бяха събрали на кратка оперативка. Когато телефона на Чочо звънна, той погледна кой го търси и го изключи. – Може свободно да се обадите, колега! – с жест разреши главния редактор, а Чочо небрежно отвърна:- Не ми се разговаря със злодеи, особено когато са под прикритието на приятели!Всички в редколегията се усмихнаха. Всеки повече или по-малко бе изпитал „сладостта“ на предателството, от страна на близки хора. Вече по Коледа, Чочо се завърна в родния си град, при родителите си, за празниците. Едва слязъл от автобуса, той поиска от една продавачка на вестници последния брой на вестника, за който бе работил по-рано. Жената поклати отрицателно глава:- Още преди два месеца спряха вестника! Напоследък просто нямаше какво да се прочете в него!Чочо кимна вежливо и тръгна към дома си. Докато крачеше, се опитваше да си спомни, кой му бе казал поговорката „Зло на едно място не стои!“. Той трябваше да мине през магазините в центъра, за да купи по някое подаръче, за най-близките си и скъпи хора. В този свят освен злодеи имаше и толкова свестни хора!
Красимир Бачков