Зад ниския хълм маранята трептеше и се разливаше като вода. Няколко стръка повехнал пелин ухаеха горчиво, а по извезаната от овчи копита шевица на прахоляка по пътя подскачаше малка птичка с жълти крила. Августовското слънце жареше дръзко, безжалостно и дори потъмнелите ситни листа на сливата не можеха да запазят от задухата, полегналия на една страна овчар Калин. На няколко крачки встрани, скупчени под храсталак от див бъз, малко стадо мръсно – жълти овце се бутаха една в друга и като махаха с дебелите си опашки по мухите, се опитваха да намерят хладина. В плитко, трънясало трапче край пътя, като пребито лежеше белезникаво на цвят куче. Следобедната тишина бе затиснала безсрамно разголената равнина. Само жуженето на щръклици и понякога плясък от крилата на излетяла дропла я нарушаваха. В пламналия въздух, мухите се рееха неспокойно и досадно, също като мислите на овчаря.
От няколко дни той се питаше къде сбърка, та всичко в семейството му се обърна срещу него. Месеци наред вече, дъщеря му не желаеше да го вижда и дори да разговаря с него по телефона. Синът му спря да го нарича „тате” и премина на „баща ми”. Жена му завърши някаква специална диета за отслабване, подмени изцяло гардероба си и му предложи да се разведат. Не си подхождали вече двамата. И всичко това, защото го съкратиха от работа. Закриха малката гара, на която той бе началник, а нуждата го принуди да се върне в бащината къща на село. Стана пастир и криво – ляво с овцете изкарваше колкото заплатата си в железниците. Научи се да прави домашно сирене и кисело мляко, които носеше в града на семейството. Така неусетно мина една година и всички постепенно се отчуждиха от него. Той разбра, че е подивял покрай овцете и самотията си. Ако един ден с него се случеше най-лошото, щеше да мине най-малко седмица докато го намерят. От известно време бе придобил навика да си говори на глас. Сега с продрано гърло изпсува калпавия си късмет и изтри оросеното си с пот чело. Свирна на кучето и се изправи. Поведе стадото към горчивата чешма. Тя отдавна вече не се ползваше от никого. Ту пресъхваше, ту на тънка струйка сълзеше, но водата й си оставаше неприятно горчива. Дори животните я пиеха само в дни като този – лепкав и тежък от жегата. Докато овцете с неохота вървяха, той обходи с поглед прегорялата равнина. Наоколо нямаше засети ниви, защото почвата бе каменлива. Растяха само ниски храсти, жилави треви и бодили. Селото бе на няколко километра от тук и много рядко друг човек минаваше по тия места. За нощните посетители на дивата пустош говореха следите им, рано сутрин. Без да е учил специално, Калин се научи да разпознава следите на зайците, дивите прасета, лисиците и дори вълчите стъпки. Понякога намираше остатъци от разкъсано животно и тогава кучето му се заемаше с ръмжене да ги глозга. Беше го кръстил Петров, на името на началника, който го бе съкратил от работа. Сега пак му свирна и на висок глас извика:
- Мръдни се, Петров! Завърни овцете, че виж накъде подкараха! Дръж ги, твойта кожа бандитска! Еей, калпаво куче такова, досущ като оня Петров си!
В отговор кучето излая и подгони овцете на правилната страна.
– А така, михлюзино! И ти да свършиш малко работа! Ей, мътните го взели, поне малко, поне мъъъъничко късмет да имах! Едно зрънце късмет ми трябваше и вместо моята гара, щяха да закрият по-долната. Нямаше да съм разведен сега, децата нямаше да ме избягват. Ееех! Да си скоча и на късмета!
Овцете които вървяха най отпред предпазливо се спуснаха към чешмата. Каменният чучур бе отчупен и от него едва – едва прокапваше вода. В зеленясалото корито обаче имаше достатъчно вода, за малкото стадо на овчаря. Наоколо се забелязваха стъпки на диви прасета. Докато разглеждаше следите им, Калин видя разровената от тях спечена земя, в една пукнатина на която нещо привлече вниманието му. Наведе си и видя нещо кръгло и зеленикаво. Изкара си ножа и бръкна в пукнатината. Извади две малки монети. Одра повърхността им с острото на ножа и отдолу златото засия. Овчарят пое дълбоко въздух. Метна встрани торбата с храна, която носеше и застана на колене пред пукнатината. Когато отстрани достатъчно пръст видя спукано гърне, пълно с монети. Между малките имаше и по-големи, а когато ги разрови видя и нанизани, на изгнила вече връв. Като човек извършващ престъпление, Калин се изправи и огледа равнината внимателно. Никой не се виждаше наоколо. Цяло чудо щеше да е, ако в тази жега минеше човек. Все пак той побърза да си вземе торбата, изхвърли храната от нея и започна да пълни жълтиците вътре. Оказаха се повече, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Добре, че торбата бе от здрава материя. Без да е сигурен, Калин прецени, че златото тежи не по-малко от десетина килограма. Когато прехвърли и последната монета, овчаря зари дупката и я отъпка, за да няма следи. После се свлече без сили на земята. Доловило необичайната му възбуда, кучето се приближи и размаха опашка приятелски. За пръв път, откакто бе станал пастир Калин се усмихна:
- Ей, Петров! Ще приключим с мизерията май, а?
Кучето изскимтя и протегна предните си крака към него.
*******
Половин година по-късно, в селото вече се издигаше продълговатата постройка на нова мандра. В широкия двор бяха паркирани голям зелен трактор, японски джип и лъскав камион – цистерна. Край тях весело подскачаше белезникаво на цвят куче, което от време на време вдигаше краче над гумите на превозните средства. От цеховете на мандрата влизаха и излизаха хора в бели престилки. Плешив мъж малко над средна възраст, облечен в обикновен джинсов гащиризон се спря и размаха заканително показалец към кучето:
- Ей, Петров! Престани да препикаваш колелата, че джантите ще ръждясат!
Кучето отривисто излая и се приближи към мъжа. Той разроши козината край врата му, а то заскимтя от удоволствие. Откъм портала се чу звънец. Кучето излая и се втурна към желязната врата. Зад нея на улицата се виждаше младежка фигура. Мъжът побърза да отвори и видя пред себе си сина си.
- Ах, Владко! – учудено възкликна той.
- Тате, дойдох при тебе! – приближи се неловко синът му и подаде ръка. Калин я пое и здраво я стисна.
- Какво, похарчи ли вече парите?
- Не. Нося ти ги почти всичките.
- Ама …. защо?! – пристъпи от крак на крак мъжът – Какво има сега? Малко ли ти се виждат?
- Не, не! Не ми трябват. …… В смисъл, че имам нужда от пари, но не така наготово. Затова идвам при теб. Искам да работя тук.
- Хм! – прокашля се мъжът, крайно учуден – Нали знаеш с какво се занимавам? Работата е тежка, груба и ти с нищо не си запознат. Да правиш сирене и кашкавал не е като да се развяваш в университета. Нали щеше да си търсиш работа по специалността?
- Търсих. Не намерих.
- Иди в чужбина! Нали знаеш английски? Там ще успееш. Ще ти дам колкото пари ти трябват.
- Не искам!
- Защо?
- Защото не ми се слугува на никого. Искам да работя с тебе!
- Но тук е село, няма никакви забавления за теб! След два – три дни ще пощурееш от скука и ще поискаш да се върнеш в града.
- Няма! Не съм сам. Има с кого да се забавляваме.
- С кого си? – огледа се Калин и едва сега забеляза, спрялата в края на улицата кола.
- С кака, нейния приятел и моето гадже. Всичките идваме при теб. Ще работим заедно.
- Бягай, бе! – подпря се на металната врата мъжът. Коленете му се разтрепериха от вълнение. – И как ви хрумна тази идея?
- Аз доста се чудих какво да правя. Кака също остана без работа. Една вечер мама предложи да дойдем при теб. Премислихме заедно нещата и решихме да опитаме. ……….. Ако ни приемеш, разбира се.
- Но тук място за директори няма! Работи се, при това здраво.
- Аз и без това всяка вечер ходя на фитнес в града. Сега поне ще върша нещо полезно. Мама заръча да те питам ……. дали ще има място и за нея? Иска да сме заедно всички.
- Наистина ли?
- Да, тате!
Калин преглътна сухо и разроши косата на сина си:
- Ами …… идвайте! Всичките!
Синът му хукна към колата. Мъжът хвана за ушите играещото край него куче и тихо прошепна:
- Е, това се казва късмет, Петров! Жълтиците пред това са нищо!
Високо в ясното небе бавно се извиха няколко щъркела. Те закръжиха над селото и мандрата. Предусещаха, че тук се възвръща живота и търсеха къде да гнездят.
Красимир Бачков