Помня, как през 1985 година, когато бях само на двадесет и седем години, понякога гостувах за кратко при родителите ми. Винаги имах конкретна работа и никога не отидох заради самите тях. Като всеки млад, самовлюбен и властен мъжкар се интересувах само от личният си живот. Приемах любовта най-вече на мама като даденост и дори понякога злоупотребявах с нея. Бях див и непредсказуем, като тигър в джунглата. Мислех, че светът започва и свършва с мен! Основание за това ми даваха няколко жени, които ме харесваха и желаеха, както и самочувствието ми в работата. Смятах, че животът е безкраен и никога няма да свърши. И тогава, когато си тръгнах един ден, мама застана до дървена порта да ме изпрати, а аз тръгнах напряко през железопътните линии. Прескачах линиите на един разкрач и когато стигнах перона на гарата, се обърнах. Зрението ми тогава бе като на сокол и ясно видях лицето на майка си. Тя ме гледаше с гордост и обич, непознати ми до тогава от някой друг. Нямах никаква заслуга за нейната гордост, затова продължих пътя си, без да се замислям.
Години след това, един ден малкият ми син тръгна към игрището на близкото училище да играе футбол, с приятелите си. Беше израснал и се оформил като малък мъж, което ме караше да го гледам с възхищение и любов. Преди да свие в края на улицата, синът ми се обърна и махна с ръка. В този момент се сетих, как мама ме изпращаше преди много години. Изръмжах от доволство, защото едва сега проумях, какво значи да обичаш някого, защото е твоето естествено продължение в живота!
Нищо особено не се бе случило, но изведнъж си дадох сметка, че не висшето образование, не спестените пари, не апартамента или колата имат някаква стойност за мен! Този малък мъж синът ми, бе най-ценното което бях успял да извоювам през всичките изминали години до днес! Избягалите дни и нощи се бяха трансформирали в нещо по-голямо от всичката суета на света! Можех да го гледам с очите на мама, както тя някога гледаше мен и да му се радвам непринудено и от сърце! Благодарих на Бога и се прекръстих! Не бях алчен и това малко щастие ми стигаше за днес! А какво повече му трябва на човек всъщност….?
Красимир Бачков