7.
Този понеделник от сутринта започна един такъв странен, все едно беше ден извън седмицата. Обикновено Кьопчо обикаляше сутрин из махалата, а към девет часа се прибираше при капитана с някакъв улов. Сега бе докопал отнейде голяма, овърдаляна в прах риба, от устата на която стърчеше крайчеца на зелена банкнота. Когато капитана отвори единственото си око, кучето изскимтя приглушено. То беше затиснало с предните си лапи рибата и гледаше толкова умно, сякаш искаше да съобщи нещо на господаря си. Захари с мъка се надигна от леглото, подпря се на патерицата и рече:
- Развалена риба не ям и не съветвам теб да ядеш, колкото и да си гладен!
Кьопчо излая късо и отривисто, като не пропусна да завърти опашка. Това на неговия език означаваше нещо важно, затова капитана се наведе, погали го по главата и излезе навън. Кучето го последва, с рибата в уста. Застана пред него и пак излая. Този път Захари се вгледа по-внимателно в необичайния му улов и забеляза крайчеца на банкнотата в устата на рибата. Взе рибата и разпори корема с ножа си, от където извади потънала в рибешка слуз банкнота от сто долара.
- Гледай ти! – изгледа с уважение кучето си – Да не си обрал банка или рибната борса, Кьопчо? Мисля, че седмицата започва необичайно добре!
Той изми банкнотата на чешмата в двора и я изсуши, като я притисна до моряшката си фланелка. Намести се на бръснарския стол и зачака първите си посетители за деня. Вместо тях избръмча двигател и пред къщата спря бял микробус, облепен с червени и сини стикери. Страничната му врата се плъзна и от там слязоха младо момиче и мъж на средна възраст, с камера в ръка. Двамата бяха с маски на лицата и щом влязоха в двора и доближиха до Захари, момичето поздрави:
- Добър ден!
- Дал Бог добро! – отвърна капитанът.
- Казаха, че тук живее капитан Захари! Това вие ли сте?
Захари премести патерицата в другата си ръка, примижа с единственото си око и отвърна:
- Да предположим, че сме ние! И какво после?
- Аз съм Дела Йотова, репортер в телевизия SNT! От случаен човек разбрахме, че сте на сто и седем години! Излиза, че сте най-стария човек в България! Това вярно ли е?
Капитанът помълча, после тихо запита:
- Имате ли основание да не вярвате на източника си на информация?
- Всъщност, да! – засмя се репортерката – Каза ни го един ром в стоковата борса вчера! Беше един такъв мръсен и брадясъл….!
- Като мен ли? – блесна окото на Захари.
Репортерката се изчерви от неудобство:
- Съвсем не! Той беше по-различен!
- Да, естествено! – кимна къпитанът – Той е бил ром, а аз минавам за коняк! Има известна разлика!
Мъжът с камерата се разсмя. Репортерката се ядоса и тръпна с крак:
- Гочев, готов ли си да снимаш?
- Йес, сър! – по войнишки потвърди той.
- Тогава фиксирай камерата на около три метра от капитана и започваме!
Капитан Захари тропна с патерицата си по земята и изръмжа:
- Ей, госпожичке! Да съм казал, че искам да ме снимате?
Репортерката изду устни напред и несигурно запита:
- А вие не искате ли? Все пак сме телевизия! Ще ви направим реклама и ще станете известен! До сега не съм срещала човек, който не иска да бъде сниман!Дошли сме за интервю с вас! Няма да ни отнеме много време!
- Значи, сега вече ме срещнахте, а аз нямам нужда нито от вашето интервю, нито от рекламата ви! Нямам телевизор и не гледам телевизия! – свъси вежди къпитанът.
- То е ясно! – намеси се операторът – Не сте на тази възраст, затова не искате интервюто! Да си ходим, Дела! Казах ти аз, да не вярваш на онзи брадатия, ама…!
На външната порта застанаха двама цигани. Те се чудеха да влязат или не в двора. Капитанът им махна с ръка да влизат и те колебливо приближиха.
- Вижте какво! – уточни капитанът – Нито съм ви канил, нито ви пъдя! Само дето не искам да ме снимате! Това е!
- А нас ши снимате ли? – предложи се единият от циганите – Ние сме многу фотугунетични! Кату артисти сме!
Репортерката направи разочарована физиономия и помоли:
- Капитане, а какво ще кажете да направим интервюто, без да ви снимаме? Ще направим само звуков запис!
Захари махна с ръка:
- Така може!
В двора влязоха няколко деца, които любопитно започнаха да разпитват оператора и репортерката. Тя им обеща да ги снима ако не и пречат да направи интервюто, после пристъпи към него:
- Вие капитан ли сте наистина или това е прякор?
Захари влезе в къщата и след малко се върна с познатата черна диплома. Подаде я на репортерката, а тя внимателно прочете съдържанието.
- Ако дипломата не е фалшива, значи наистина сте толкова възрастен! А защо изглеждате по-млад? Лично аз не бих ви дала повече от осемдесет години!
Капитанът се ухили:
- Ако бях по-млад, лично аз щях да ти дам нещо по-така, ама не съм! Сега, ще свалите ли тия парцали от лицата си, че ме дразните с тях?
Операторът и репортерката се спогледаха. Тя тихо каза:
- Нали знаете, че върлува страшен вирус! Вие тук в махалата не спазвате никакви мерки, но това е безотговорно! Би трябвало да ви е известно, колко много жертви има напоследък!
Капитанът се засмя:
- Чудя се, някой виждал ли е отговорен циганин! Най-интересното е, че вашите жертви са в телевизора, а тук при нас няма нито един заболял или умрял вече две години! Само трима се претрепаха от махалата, но в катастрофа! Вярно, има грип и мнозина го карат, но измисления ви вирус ни отбягва! Той предпочита фитнеси, молове и ресторанти! Нали така?
- Не бива да се шегувате с тия неща! – стана назидателно лицето на репортерката – Заради такива като вас вирусът мутира и поразява все повече хора!
Капитанът притвори око, помълча малко, после с тенекиен глас каза:
- Виж какво малка фашистке! Ако имаш бръмбари в главата си, е твой проблем и няма нужда да го натрапваш на всички! Виждал съм болни от чума, от холера и тиф! Това са наистина опасни болести!Знам как изглеждат болните, как се мъчат, а доста от тях и умират! Да си прибираш измисления вирус и да се махаш от очите ми, щото ако обърна патерицата ще ти се види тесен двора!
Репортерката рязко стана, хвана за ръка оператора и се запъти към микробуса. Стигнала до него тя спря и извика:
- Ама, какво е това?! Къде са гумите на микробуса?!
Циганите от двора се скупчиха край нея и започнаха да се смеят с глас. Колелата на буса бяха свалени, а той стоеше на няколко тухли – четворки. Оператора облиза устни, поклати глава и от дъното на душата му излезе:
- Бах мама и техника! Това трябва да се заснеме на всяка цена!
Докато той снимаше с камерата, репортерката се обади на 112. Скоро с включена сирена пристигна полицейска кола, от която слязоха двама полицаи. Разбраха за произшествието, но вдигнаха рамене и заявиха, че проблема не е от тяхната компетентност. После спокойно се качиха в патрулката и си заминаха. Репортерката гледаше с широко отворени очи:
- Не може да бъде! Посред бял ден ни окрадоха, а полицията нехае!
Капитан Захари извика двама цигани и запита:
- Колко вървят сто долара, по курса за деня?
- Около сто и седемдесе лева! – веднага отвърна единият.
- Вземете тая банкнота и вървете в магазина да купите кебапчета и бира! Днес ще се празнува! В понеделник, точно по цигански! Аз черпя!
Другия циганин разпери ръце:
- Ама, толкова много кебапчета няма да има в магазина! Трябва да идем в някой друг магазин в града!
- Вървете където щете, но се върнете с каквото заръчах!
После се обърна към децата и нареди да съберат дърва, и да ги запалят за скарата. Възбудени от неочакваната предстояща веселба, циганчетата хукнаха да изпълняват нареждането. След обяд пристигна камион на „Пътна помощ“ и вдигна злополучния бус на телевизията. Междувременно от него бяха изчезнали седалките, крика, радиото, пожарогасителя и дори резервоара.
Вече по тъмно, когато всички лапаха до насита кебапчета и надигаха бирените бутилки, кротко заваля сняг. Не бе много студено, но все пак това бе първия сняг тази година и допълнително вдигна градуса на веселбата. До Захари се приближи Сикиша и вдигна бутилката с бира:
- Голям пич си, Капитане! Наздраве! Ама как ошетахме бусчето на телевизията, а? Докато се огледат и возилото им стана за скрап! Други такива ши ти идват ли на гости?
Капитан Захари се надигна, подпря се на патерицата и промълви:
- Ако още веднъж окрадете мой гост, се махам от тук! Ясно?
В този момент встрани от тях започнаха да гърмят пиратки и в тъмното небе, между падащите снежинки полетяха разноцветни ракети. Хората от другите части на града се чудеха каква е тая заря, тая веселба или сватба в понеделник и само Бог се усмихваше отгоре тъжно и опрощаващо. Той обичаше всички свои деца, но помагаше на тези, които не се страхуваха от измислени болести и имаха кураж да живеят истински.
/ Следва продължение /
Красимир Бачков