КАПИТАН ЗАХАРИ - Красимир Бачков

време за четене: 25 мин.

КАПИТАН ЗАХАРИ

Някога може и да е бил капитан старият Захарий, но най-много на гумена лодка. В този отдалечен на повече от сто километра от морето градец, той живееше в последната къщурка, на последната улица, в най-малкия от трите квартала, където бе и циганската махала. В интерес на истината, къщите на циганите се намираха по към центъра от бордея на капитан Захари, а той бе единствения българо – грък, останал да живее тук. Преди доста години той се препитаваше с продажба на печени семки и фастъци, но откакто зрението му се влоши, почти не мърдаше от един бръснарски стол, поставен под сайванта на къщурката му. Бялата пелена на катарактата бе покрила лявото му око и понеже не виждаше с него, го беше затулил с черна, пиратска превръзка. Бельото му се състоеше от две – три износени моряшки тениски, а с почернялата от употреба патерица наподобяваше Джон Силвър от „Островът на съкровищата“, на Стивънсън. Дългата брада и надвисналите над очите вежди бяха побелели, гласът прегракнал и с целият си вид той напомняше на стар, изпечен пират, кой знае как захвърлен на сушата. Никой не бе виждал да идват при него роднини или приятели. Старецът живееше сам и единственият му другар, бе старо като него псе, на име Кьопчо. Кучето бе обучено да краде яйца или други храни от къщите на другите хора и в много случаи се оказваше единствения източник за оцеляване на капитан Захари. Циганите знаеха за клептоманските способности на псето, но кой знае защо дори го уважаваха за това. Често се случваше да го наблюдават в акциите му по снабдяване с храна от собствените им кухни, но не го закачаха. Най-старият, в най-многобройния цигански род дядо Яшар, често даваше за пример кучето:

Вижте и се учете от Кьопчо! Така трябва да се грижите за близките си, както кьопека се грижи за капитан Захари!

Малките му и големи наследници се оказаха много възприемчиви. Те тарашеха целия град и близките села наоколо. Тъй като капитан Захари не получаваше пенсия, бе усвоил дарбата да разказва разни истории, предимно моряшки, за което при него винаги можеха да се намерят няколко малки и големи слушатели. Понякога циганите в махалата се караха и биеха. Щом не можеха да се разберат по някой спорен въпрос, те идваха вкупом при капитана и срещу скромна сума получаваха справедливост. Един ден тригодишното цигане Ремзи запита стареца:

На колко години си, капетан Захари?

Без да се замисли, капитанът изръмжа:

На сто и седем!

Няколкото деца, клекнали наоколо зяпнаха от учудване. Едно десетина годишно момче се плесна силно по главата:

Моят прадядо е шейсе и две годишен! Капитане, участвал ли си в някоя война?

Старецът премести патерицата от едната си ръка в другата, почеса се по задника и рече:

Ако ми донесете голяма бутилка боза и от онзи мекия тутманик, дето го продават в началото на пазара, ще ви разкажа за войната!

Децата пъргаво скочиха и започнаха да се съвещават, как да изпълнят поръчката. После всяко хукна нанякъде, а Кьопчо се сви до краката на стопанина си. Не мина и половин час, когато край капитан Захари започнаха да се събират малки и големи цигани. Те го питаха наистина ли е толкова стар и се чудеха, блещеха и възклицаваха шумно. Автоджамбазинът Фикри, който минаваше за голям тарикат, настойчиво искаше някакъв документ, с който старецът да докаже възрастта си.

Какво ще дадеш, ако ти покажа документ? – хитро въртеше единственото си око капитанът.
Сто лева! – бръкна в джоба си Фикрито и изкара кожен протфейл. Извади от него нова, зелена банкнота и я размаха да я видят всички.
Малко са! – поклати глава капитана – Това е много важен документ! Не може да го показвам просто така!

Наоколо се събираха все повече хора. Един подпийнал мъж с кръвясал поглед и комарджийски наклонности се изсмя:

Не можеш, защото нямаш такъв документ! Ето! – той свали масивен златен пръстен от ръката си – Твой е, ако изкараш документ, капитане! Голям праз, че не получавам нищо насреща! Поне ще докажа на всички, че си един дърт лъжец! Няма само нас циганите да обвиняват, че лъжем и крадем!

Всички наоколо шумно одобриха думите му, а няколко деца изпляскаха с ръце. Капитан Захари помълча, после бавно се надигна. Изправен стърчеше над всички, макар да се подпираше на патерицата. На младини вероятно е бил около два метра. Влезе в къщата и се забави известно време. Когато отново излезе, в ръцете си държеше нещо, увито в налонова торбичка. Отпусна се на бръснарския стол и отвори торбичката. Извади продълговата, черна диплома, с позлатени кантове и надпис на чужд език. Всички се струпаха да видят по-добре документа, а той ги отблъсна с ръка:

Да дойдат тия, дето се обзалагат!

Двама – трима мъже се наведоха над дипломата и се опитаха да разчетат какво пише в нея. Всъщност, тя наистина бе диплома за корабоводене, на името на Захарий Георгиус, издадена в Марсилия през 1932 година. Имаше дори снимка на симпатичен млад мъж, с черна коса и тънък, контешки мустак. Фикрито поклати недоверчиво глава:

Откъде да знаем, дали тази тапия е твоя? Очите на снимката са черни, а твоето око е синьо-бяло! Може да си намерил или откраднал дипломата!
Не виждаш ли, че това е черно-бяла снимка, глупчо? – изръмжа капитана – Тогава бях млад и очите ми бяха кафеви. Сега са бели от пердето над тях! Впрочем, на гръцките дипломи по онова време нямаше снимки, а тази има, защото е издадена във Франция! Изглежда не стоиш на думата си, а? Свидят ти се парите, нали?

Засегнат на чест, Фикрито размаха банкнотата във въздуха и я подаде на капитана:

Ашколсум, капитан Захари! Може и да ни лъжеш с тая диплома, ама хубаво лъжеш! Халал да са ти парите!

Комарджията също показа на всички златния пръстен и после го пусна в шепата на стареца:

Няма да споря твоя ли е или не дипломата! Искам обаче да разкажеш някоя моряшка история! Така няма да се чувствам на загуба!

Останалите зашумяха одобрително. Капитан Захари се усмихна и махна с ръка:

Дадено! Ще ви разкажа, как пленихме катера на немците, при йонийския остров Пакси. Обаче преди това ще се подкрепя малко.

Той надигна бутилката боза, която му бяха донесли децата и отчупи от тутманика. Бавно задъвка с няколкото му останали здрави зъба в устата. Децата и възрастните край него насядоха по земята, за да им е по – удобно да слушат.

– В началото на войната – започна разказа си капитан Захари – германците бяха тръгнали все едно на екскурзия из Европа. Бързите победи така им замаяха главите, че се смятаха за непобедими! Вина за това имаха и останалите народи. Те приеха тъй примирено своята участ на победени, както сега ни промиват мозъците с тоя измислен корона грип! Внушението е голяма сила, момчета! Немската пропаганда така здраво тръбеше за всяка победа на войските им, че щеш не щеш започваш да вярваш, че си обречен срещу тях. Изобщо, в света се бе настанила небивала апатия и държавите не правеха нищо смислено, за да спрат фошистката агресия. По това време се размотавах на Лазурния бряг, сменяйки различни частни яхти. Това Кан, Ница, Сен Тропе, Антиб и Монако ги бях обърнал на махала. Бях в силата си и много жени ме искаха. Това ме устройваше, защото освен ласките им получавах и добро заплащане. Беше ми втръснало от шампанско и черен хайвер! Правех круизи по седмица – две из цялото средиземноморие. Франция вече бе окупирана от месец, когато една дукеса ме нае да я откарам до някой гръцки остров, заедно с двете и дъщери. Мъжът на дукесата беше изчезнал и тя се опитваше да спаси децата и себе си от войната. Като наближихме до остров Пакси в Йонийско море тя реши, че това е спасителното място за нея. Огледахме по-големия от островите, но тя си хареса по-малкия Антипаксос. Акостирахме там и след три дни тя вече бе купила голяма, красива къща, построена в италиански стил. Разположи се жената, плати ми щедро и помоли да постоя известно време при нея. Нямах нищо против, защото не знаех какво да правя тогава. На войната гледах като на неизбежно зло, а немците все още не бяха окупирали Гърция. Майка ми живееше наблизо, в градчето Превеза, при залива Амвракия, където се бе върнала в бащината си къща, след раздялата с баща ми. Тя бе гъркиня, а баща ми българин. Имах намерение да прескоча с яхтата на дукесата някой ден, за да се похваля на мама, че съм успял в живота. Така и не намерих време до края на пролетта, когато фрицовете нахлуха и в Гърция. Цяла зима пих хубаво вино и мачках чаршафите с дукесата, а един ден на малкия ни остров стъпиха немците. Наглите копелета докараха с един катер ранени войници, за да ги лекуват при нас. Бяха чули за Фейдра, една самотна вдовица, която лекуваше всякакви болести. Странното в случая бе, че тя не използваше нито лекарства, нито дори билки. Виждал съм я, как застава до ранен войник и започва тихо да му говори. Преди това войникът може да е крещял от болка, но когато тя заговореше, той се успокояваше. Дори кръвотечение спираше с поглед, пустата и жена! Как ги правеше тия дяволии не знам, но швабите много я уважаваха. Даваха и шоколади и разни подаръци, но тя не приемаше нищо. Беше ербап жена. Това, че лекуваше наши врагове не я смущаваше. За нея войниците бяха просто хора, като всички останали. Не така мислеше Костас, един див рибар от Игуменица. Един ден той завърза на пристана малката си лодка и се установи при негов роднина на острова. Немците бяха убили баща му и той се махнал от родния си град. Същия ден се срещнахме и запознахме с него в една таверна. Озлобен от смъртта на баща си, Костас пиеше вино без да се напива. Не говореше много, само наблюдаваше с присвити очи немците и ако имаше как щеше да ги избие с поглед. От него дойде идеята да отмъкнем катера на немците.

– Мразя ги тия фашаги! – стискаше зъби Костас – Дойдоха и ни поробиха, гадовете! От първия ден наложиха комендантски час и ако мернат някого след десет часа вечерта, стрелят без предупреждение. На евреите закачиха жълти звезди и им забраниха да посещават магазини, театри и други заведения. Длъжни сме да ги храним и лекуваме! Ай сиктир, бе! Аз съм свободен грък и никой не може да ми заповядва в родината ми! А за смъртта на баща ми ще си платят! С лихвите ще платят!

Не знам как успя, но убеди Мейдра да сложи в цитронадата на немците отвара от някаква гъба, която предизвикваше силна и продължителна диария. Всеки ден един от жителите на острова, дядо Алексис носеше пълна каручка лимони, за да си правят цитронада немците. Ние с Костас бяхме готови за приключението, затова когато Мейдра сипа отварата в цитронадата, ние стояхме и чакахме подходящия момент, да задигнем катера. И да ви кажа, беше голям кеф да видим, как фашагите започнаха да тичат към единствения клозет на пристанището, превити надве и с почти смъкнати гащи. На катера имаше двама войници охрана, но те също напълниха гащите. Когато се стъмни достатъчно, ние се прокраднахме до катера и зачакахме удобен момент за нападение. Единият от войниците не закъсня и понеже другия бе заел галюна на катера, той приближи до страничния борд, свали си панталона и започна да дриска. Костас се метна върху него и с ножа си го закла като пиле. Пуснахме го във водата и се насочихме към галюна. След малко от там се подаде и втория войник. Костас така го прасна с дръжката на ножа си по главата, че му строши черепа. Хвърлихме и него във водата. Вмъкнахме се в рулевата рубка и запалихме двигателя. Откачихме въжетата, вдигнахме кранците и подкарахме към Превеза. Катера се движеше много бързо и на сутринта бяхме пред залива Амвракия. За беда бяхме посрещнати от немска канонерка, която ни засипа с огън от леките си оръдия. Успяхме да се промушим край нея, но получихме няколко малки пробойни в корпуса. Катера започна да се пълни бавно с вода. Карах в посока към Превеза, защото смятах да ида при майка си. По едно време забелязах, че Костас седи неподвижен до левия борд и му извиках. Той не се обърна, нито отговори. Намалих скоростта и приближих до него. На гърдите му се бе просмукала толкова много кръв, че фланелата му бе почервеняла. Фашагите бяха улучили и убили приятеля ми. Той бе загинал, но като свободен човек, при това достойно отмъстил за баща си и родината си. Притворих му очите и рязко свърнах към брега. Изчаках катера да се напълни с вода и малко преди да потъне скочих в морето. Заплувах към близкия бряг и скоро излязох на сушата. След това не е интересно за разказване.

Насядалите край Захари цигани стояха още един дълъг момент безмълвни, омагьосани от случката. Едва когато Фикрито се изправи и приближи до капитана, всички заговориха вкупом. Докато Фикрито стискаше ръката на Захари, комарджията въздъхна:

Аферим, капитан Захари! Тъй майсторски лъжеш, все едно кино гледах докато разказваше!

В това време към тях се приближи впрегнат кон, който вместо каруца теглеше голямо, лъскаво БМВ. Конят бе воден от Сикиша, един стар рецидивист в махалата. Зад кормилото на скъпата кола се виждаше мъж със златни очила и добре оформена побеляла брада. Щом стигнаха до къщата на Захари, Сикиша силно извика:

Тпруууууу! Стигнахме, професоре! Тук ще те поемат нашите майстори! До довечера колата ще е ремонтирана! Хайде, давай парата сега!

Мъжът излезе от колата и даде няколко банкноти на циганина, който веднаха ги отърка в своята брада. Край него се събраха няколко от другите мъже. Започнаха да питат какъв е проблема, но той не отговори, защото бе вперил поглед в Захари. Направи няколко крачки , спря се и каза:

Ако това не е капитан Захари, аз съм марсианец!

Всички любопитно зачакаха какво ще се случи. Капитан Захари се надигна с усилие, подпря се на патерицата и дрезгаво поздрави:

Добре дошъл, професор Беров! Какъв вятър те довя насам?

Професорът сви длани в юмруци, удари ги един в друг и се усмихна:

Има Бог на тоя свят! Най-после те открих, стари разбойнико! Ха да видим сега, как ще ми избягаш! Как ще избягаш от дъщеря ми и сина си, който вече е по-висок и от теб дори!

Капитана отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори. Облиза устни и със стържещ глас запита:

Какъв син, професоре? Аз тогава избягах, за да не се женя за дъщеря ти!

Същата вечер, облакътени пред отрупаната с продукти и бутилки вино маса в сиромашката къща, разговаряха професора и капитана. От изпитото вино професорът се бе зачервил и погледа му блестеше войнствено.

Ясно ми е, че не си искал да се жениш! – размахваше показалец напред – назад той – Обаче какво ти пречеше да звъннеш един телефон по-късно? Щеше да разбереш, че Рая чака дете и много иска да е с теб! Какво ти липсваше, Захари? Аз щях да се преместя в апартамента в София, а за вас оставаше вилата! Имахте пари, обезпечени бяхте с всичко! Дори свободата нямаше да ти отнемем, негоднико! Щеше само да си живееш живота, но….! Убий ме, но не те разбирам!

Капитана сведе глава:

Понякога и аз не се разбирам, професоре! От малък съм свикнал сам да се оправям в живота! Няма ли някакво предизвикателство, не вървя ли по ръба на ножа, сякаш не живея! Колкото до Рая искам да знаеш, че съм имал много жени, но като нея не съм срещал! Заедно бяхме само три месеца, а тя така ми завъртя главата, все едно ме магьоса! Като силно вино ме удари в главата и сърцето щерка ти, и се почувствах зависим! Започнах да мисля непрекъснато за нея, ревнувах я и изпаднах в такова състояние, че бях по-зле от болен! Тя наистина заслужава уважение и любов, защото е честен и добър човек! Аз обаче не съм стока и само щях да и проваля живота! Затова се изметох и смятам, че правилно съм сторил!
Глупак си ти, капитане! – въздъхна тежко професорът – Ако знаеш какъв страхотен син имаш…! Искаш ли да се обадя на Рая сега? – извади от сакото мобилния си телефон той.
Не! Недей! – вдигна две ръце Захари, сякаш се пазеше от нещо – Погледни как изглеждам, професоре! Стар, кьорав и полуокуцял съм направо за боклука! Тази дрипа ли искаш да представиш на Рая и синът и? Я по-добре кажи, какво правиш в нашето затънтено градче?

Професорът наля вино на себе си и капитана, подръпна реверите на спортното си сако и изду бузи. След това призна:

За пръв път в живота си се чувствам объркан, капитане! Вече година и половина продължава тази пандемия и ту вярвам, ту не вярвам в нея! Имаме с Рая заделена една прилична сума и като гледам как е тръгнала инфлацията през последните месеци, се чудя в какво да я инвестираме. Иначе скоро парите съвсем ще се обезценят! Тръгнах при един мой състудент, който живее в областния град наблизо.Щяхме да се срещнем тази вечер и да поговорим. Той е изключително умен човек и ми се искаше да ме посъветва, какво да сторя. Като стигнах до вашето градче обаче колата ми се счупи. Вече седем години я карам без проблем, но сега придърпа, лашна ме напред-назад и угасна. Добре, че беше този циганин да ме издърпа до тук! Дано до сутринта я оправят!

Капитана поглади дългата си брада :

Може пък за добро да е било! Иначе как щяхме да се срещнем!

Двамата едновременно отпиха от виното и се изгледаха. Професорът се засмя:

Авантюрист като теб съм виждал само на филм и съм чел в книгите! От нашата интелигентна кръв и твоята дивашка, се получи уникално произведение! Знаеш ли, как се казва синът ти?
Как?
Захари, естествено! Висок, силен и умен повече от всички нас, взети заедно! И е момче с достойнство, а не като сегашните мижитурки! Само заради него заслужаваш уважение, капитане! Горд съм, че имам такъв внук!

Капитана се замисли, после запита:

На колко години е вече момчето?
Това лято навърши двадесет и три! Ами, то Рая миналата година мина седемдесетте! Ако знаеш, колко е щастлива…!
Да, да! – махна с ръка капитана – Казваш, за съвет си тръгнал при твоя приятел? Той с какво се занимава?
И той е професор и пенсионер като мен! Доскоро беше хоноруван преподавател в университета, но вече не работи. Много читав и уважаван човек е!
В къща или апартамент живее?
Има голям апартамент на самия център в областния град. Няма жена и деца. Пише трудове на стари години!

Кьопчо се промуши през полуотворената врата, дойде до краката на капитана и пусна на земята парче наденица. Захари го погали по гърба:

Лапай, старче! Уловът си е за теб!

Кучето с наслаждение задъвка наденицата, а капитана запита:

Казваш, че приятелят ти живее в големия град в апартамент, при това сам?
Точно така!
И ти си тръгнал да те съветва такъв човек?!
Хм, да! Защо? – повдигна рамене професорът.
Защото според мен, той е доста по-зле от теб във всяко отношение, приятелю! Ти имаш дъщеря, внук, апартамент в столицата, вила и дори пари! Той е сам като бухал, скрит в жилищна клетка и вероятно много нещастен. Как можеш да искаш съвет от такъв човек? Та ти всеки дърт циганин от махалата тук да попиташ, ще ти бъде много по-полезен за съвет! Добрите съвети се дават от прости хора, друже! При тях суетата не значи нищо и ценят само истинските неща!

Професърът примигна с очи и неуверено запита:

Ама, ти сериозно ли?
Абсолютно! Твоята работа е „И умният си е малко прост!“. Единият професор тръгнал да пита другия професор! Направо ме разсмя!
Добре, де! – стана сериозен професорът – Като си толкоз печен, дай ми съвет ти! Нали живееш с циганите заедно? Още повече, че ще бъдеш полезен и за сина си!

Капитан Захари преплете пръстите на ръцете си. Помълча малко и отвърна:

Светът пак се е залюлял, професоре! Клатят лодката шепа психопати, за да стряскат останалите! Чудно ми е, как тъй бързо се върна фашизма? Уж след последната война хората поумняха, понаучиха едно – друго а се оказа, че откакто създадоха компютрите, светът деградира! Превърна се в махала, която можеш да обиколиш за два – три дни със самолет. Хората изгубиха хоризонтите, а с тях и мечтите си! Днес всичко им е на една ръка разстояние. Изпростя светът, професоре, много изпростя! Понякога отивам при съседите и гледам един телевизор, голям колкото стената. Техника за чудо и приказ, а като е включен, само помия се излива от него! Гнусни реклами, лъжливи новини и простотия! Обикновена, човешка простотия, представяна като нещо специално! Цял ден да гледа човек, едно свястно нещо няма да види! Понякога се чудя, толкова ли са глупави наистина хората? Аз съм живял и видял много, затова общо взето мога да сравнявам всичко. От рождението ми до днес, само един период от двайсетина години си струваше! Това беше от началото на шейсетте, до осемдесетте години на двадесети век! След това всичко изтъпя, а началото на този, новия век, е по-зле от началото на миналия! Хората напоследък съвсем се отчуждиха и загубиха разсъдъка си! Приемат за даденост това, което им казват от телевизора, без дори да се замислят. Впрочем, те май изобщо не мислят и в това е проблема! Заприличали са на биороботи. Стига им да има какво да ядат, да пият и да ръчкат в телефоните си непрекъснато. Добро – зло, не правят разлика! Това хора ли са, професоре?!

Изведнъж Кьопчо се надигна и изскимтя. На двора се чу хлопане и някой извика:

Капетане, при теб ли е човека с БМВ – то?
Тук е! Влезте, бе! Отворено е!

Две млади момчета бутнаха вратата и влязоха в стаята. Едното държеше топка пакли в ръката си, а другото се обърна към професора:

Спешно ли ви трябва колата за утре? Сменихме компитъра, опитахме едно – друго, но не пали! Ако искате, може да я трампите за друга кола! Братчеда има Опел – Вектра, без грешка! Ши доплатим някой лев, разбира се! Туй БМВ е с много скъп ремонт! По-добре да трампим колите и готово! Така всички ще сме доволни!

Професорът зяпна от изненада, а капитана кресна:

Ако дори едно болче липсва от колата на приятеля ми, ще съжалявате много! Стига с тия цигански номера, че се излагате, бе!
Капетан Захари, що викаш на нас?! – обади се другото момче – Ние само питаме, бе! Иначе нищо не сме барали по колата. Да помогнем, що да не помогнем, обаче да викаш на нас не бива! Нещо да попитам може ли?
Питай!
Колата имаше ли резервна гума, че нещо не я виждам в багажника?

Професорът скочи, съвсем зачервен:

Вие шегувате ли се, момчета? Резервната гума е чисто нова, защото изобщо не е ползвана! Намира се в дъното на багажника! Покрита е отгоре с мушама.

Момчето с паклите погледна към кучето и тихо каза:

Може да е паднала по пътя! Сичко става…!

Капитан Захари се подпря на патерицата, надигна се и рече:

Марш в гаража и утре сутринта колата да е готова!

Двете момчета се изсулиха от стаята, а капитана поклати глава:

Ако утре от колата са останали гумите и седалките, може да ти спретнем луксозна каруца!

Професорът го гледаше тъй, все едно всеки момент щеше да припадне. Капитан Захари се ухили:

Майтапя се, професоре! Дай да видим сега, какво да те посъветвам….!

Погледът на професора вече бе премрежен. Главата му тежеше и на него много му се искаше да я отпусне на масата. Все пак се опита да бъде любезен:

Капитане, кажи какво да сторя с тия пари! Имам чувството, че за каквото и да ги дам, все ще са хвърлени на вятъра!
Бих ти казал! – изскърца гласът на Захари – Но аз съм един човек, а ти си друг! Това, което ми харесва на мен, може да не хареса на теб!
Няма значение! Кажи, какво би сторил ти със сто хиляди лева?

Капитанът облиза устни, пое си въздух и каза:

Истинските неща професоре са малко и за добро или зло не се купуват с пари! Както са се засилили, фашистите ще затрият бая народ с тая измислена пандемия! Аз и ти вече сме си изживяли живота, но си струва да направиш нещо за внук си!
Кажи какво!
По принцип може да се направят много неща, но с тия ограничения и тирания всичко се обезсмисля! Те това и целят гадовете! Да стресират хората, да ги отчаят и превърнат в роби! Подобно усещане съм имал по време на войната и между 1944 и 1952 година! Масовата психоза те превръща в скот, ако се подадеш на манипулациите им. Имаш усещането, че никъде не можеш да избягаш и си обречен! А не е така…! Едва след месомелачката човек разбира, че е имало достатъчно начини да се спаси от кланицата! Че само е трябвало да запази спокойствие и здравия си разум, и тогава лека – полека всичко се подрежда.
Стига общи приказки! – тропна с длан по масата професора – Кажи, какво да купя с парите си! Кажи, как да живея занапред, че да се чувствам нормален човек, в тая световна лудница!

Капитан Захари погали Кьопчо, който дремеше свит в краката му. Загледан с единственото си око към крушката, той запита:

Знаеш ли защо дойдох да живея при циганите? – Като не получи отговор продължи – Защото от тях се боях най-много! Докато бях млад не ми пукаше от нищо и никого, но като понатрупах години разбрах, че е време вече да използвам и умът си. Циганите са мързеливи, непокорни и крадливи. Повечето са подли и лъжливи, но между тях има и свестни хора. За разлика от нас, те почитат възрастните и се грижат за тях. Впрочем, имам предвид техните старци. Нашите ги пребиват по селата за последните десет лева от пенсията им! Не можех да си представя, че ще дойде час, в който ще се вмъкнат в къщата ми няколко сополиви циганета и ще ми прережат гърлото ей тъй за нищо! Затова с малкото пари които бях скътал, успях да купя тая жалка къщурка и се заселих тук. Знаех, че приемат ли ме, ще бъда спокоен за всичко. Те са първосигнални като диви животни, но имат невероятен инстинкт за съхранение. В началото ме гледаха накриво, но постепенно свикнаха с мен. Сега съм един от тях и дори понякога се грижат за мен. По-рано като продавах фастъци и семки, ми носеха цели чували краден слънчоглед от нивите, при това без пари. Ако бях в някое българско село, едва ли някой щеше да ме погледне! Тъжно, но е истина! Дори не ми се мисли, какво е да си сам в големия град!
Капитане! Ще кажеш ли най-после, как да инвестирам парите си! – нетърпеливо го прекъсна професора.
Ще ти кажа! Последвай сърцето си някъде сред природата! Ако те води към планината, върви натам! Ако те тегли към река или море, карай смело нататък! Всеки човек, дори и най-лошият има душа. Тя е най-ценното което имаме, затова сега искат сами да се откажем от божественото което имаме в нас – душите си. Остави душата ти да те води, тя най-добре знае къде! Ако аз притежавах толкова пари, щях да купя четири пет декара някъде между Шабла и Крапец, възможно по-близо до морето! На мен дори един фургон ми стига за къща! Докато имам сили, щях копая земята, докато сам се превърна в пръст! Щях да садя картофи, домати, чушки и зеле, да се изхранвам! Дори щях да приютя при себе си няколко бездомника! Споделената мизерия е богатство, приятелю!А на човек много не му трябва! Само дето хората не проумяват, че да си свободен е по-важно от това, да те използват някъде като работник! Да зависиш от себе си и да не може никой да ти налага забрани, глоби и ограничения означава да живееш! Всичко друго е робия! Дори луксозната илюзия за добра работа в офис, с компютър и климатик е робство! А колкото до инвестицията смятам, че земята е най-ценното нещо за нас! По-важна е от златото и петрола, защото може да те изхрани и да ти даде самочувствие на свободен човек! От пръст сме излезли и на пръст ще станем накрая! Знаеш ли, как е дошъл човекът на земята професоре? Някое животно много си е мечтало да бъде красиво и умно, да бъде нещо като …. Човек! Имало е маймуни с такива мечти, прасета, пуяци и други животни. Когато в един момент мечтите на всички са се докоснали, животните се превърнали в хора! Затова сега в някои хора надделява свинското, в други магарешкото, а трети почти не се различават от маймуните. Който има светла душа, има светли мечти и успява там, където другите дори не поглеждат!Това мисля аз и те съветвам да купиш някъде парче земя! След време внукът ти ще те благославя!
Добре! – промълви професорът и отпусна глава на масата.

Захари внимателно го придърпа и сложи на леглото. Зави го с едно старо войнишко одеало и отиде в другата стая да спи.

На сутринта пред къщата блестеше измито БМВ – то. Ключът бе в контакта и когато професорът го завъртя, двигателя запали веднага. За всеки случай професора огледа колата отвсякъде, но друго освен сменената резервна гума не забеляза. На нейно място стоеше стара гума с очукана джанта, вероятно от „Волга“ или „Варшава“. Професорът гнусливо я бутна с пръст и изгледа Захари.

Ако питаш мен, мина тънко само с една резервна гума! За ремонт в града щеше да дадеш повече пари! Сега пали и бягай, докато не са размислили ония двамата! Като нищо може да ти поискат и някой лев!

Двамата си стиснаха ръцете и преди да тръгне, професорът каза:

Знам, че няма да дойдеш при нас в София! Хубаво е, че вече знам къде си! Някой ден ще те изненадам, Капитане! Ще те накарам да се почувстваш щастлив, да знаеш! И земя ще купя, както ме посъветва! За внука си искам само най-доброто, защото още не съм забравил да мечтая! Жив и здрав, и довиждане!

Капитан Захари махна с ръка и колата потегли. Скоро тя изчезна от погледа му, а някой леко дръпна патерицата му. Малкото циганче Ремзи бе застанало до него, гледаше го с очи като маслинки и се усмихваше:

Капетан Захари, ще разкажеш ли история?

/ Признавам, че до тук съм написал новелата. Мога да я продължа, но не обещавам публикация всеки ден. Ако „Капитан Захари“ ви харесва, просто ми кажете! Кой знае, може и да се получи нещо добро..! /

Беше тъжен ноемврийски ден. Около капитан Захари се бяха събрали трима мъже и четири деца. Всички, включително и децата опъваха от една саморъчно направена цигара и чакаха капитана да разкаже история. Той подозрително мълчеше, отпиваше от една очукана чаша ръжено кафе, докато накрая изръмжа:

Когато на човек мечтите му са големи и делата са велики! Вие все я карате на дребно, затова сте в ъгъла на историята и географията! Да сте чули за някой велик циганин мореплавател, учен или актьор?

Единият от мъжете носеше смешни очила с квадратни рамки. Той поглади реверите на карираното си сако, огледа се и вирна нос:

Нещо бъркаш, Капитане! Чарли Чаплин е циганин и най-великия актьор от времето на нямото кино! Д-р Чирков също беше циганин, а Венци – цигуларя е музикант, който рядко се среща изобщо! Мога още да изреждам, но се въздържам от скромност!
Изреждай! – подкани го Захари.
Ти сега не издребнявай! Ако погледна в Гугъла, ще ти изредя поне десет известни наши момчета!
Хайде, чакам да ги изредиш!

Очилатият извади мобилният си телефон и започна да сърфира из нета. След минута навири отново нос:

Боксьорите Тайсън Фюри и Ивайло Маринов, футболиста Ерик Кантона, актьорът Боб Хоскинс, акордеониста Ибро Лолов, кларнетиста Иво Папазов и най-известния китарист в света Пако де Лусия, както и певеца Азис са все наши хора! Какво повече ти трябва като доказателство? Май днес си станал с гъза нагоре, щото вместо да ни разкажеш история се заяждаш!

Капитан Захари изсърба къфето до дъно, облиза се и поклати глава:

Артисти, биячи и музиканти! Хубава работа, ама циганска! Само Чирков признавам за достоен човек, щото е спасил много хора! Останалото е дроб сърма!

В това време към тях прибягаха две момичета, които се огледоха и едното запита разтревожено:

Малкият Ремзи не е ли идвал, капетан Захари? Той все край теб се върти!
Днес не съм го виждал! – отвърна капитана.
Чудна работа! Майка ни се тревожи много! Трябва да го намерим на всяка цена!
Ами, търсете го, но гледайте къде има вишновка! Снощи опита от вишновката, дето ми бе донесъл един човек и много му хареса! Каза, че ще търси у вас!

Двете момичета се спогледаха, после едното ръгна с лакет другото и с облещени очи каза:

Съседката баба Зурка има голяма дамаджана, пълна с вишновка! Ремзи да не е отишъл при нея?

Без да отвърне, другото момиче я хвана за ръката и я дръпна. Двете побягнаха към махалата.

Хайде, вървете да го търсите! – махна с ръка капитана, а децата и мъжете станаха.

Към обяд при капитана пристигнаха цяла сюрия деца, заедно с няколко възрастни, които се надпреварваха един през друг, да му разкажат за детето. Оказа се, че Ремзи наистина е опитал вишновката на съседката, напил се и заспал в колибата на кучето. Захари се засмя:

Това ми напомня за един друг случай! Преди доста години за мен се беше лепнал един провинциален писател. Искаше да му разказвам случки от живота си, а той да ги пише в книга. Поисках да ми даде някаква своя книга, за да разбера дали си струва като писател и той ми даде три. Може да не вярвате, но до тогава бях прочел само десетина книги. Отворих напосоки в едната книга и зачетох. Мислех, че писателя е някакъв посредствен писач, а той се оказа страхотен! За три дни прочетох и трите му книги! Бях буквално очарован! Срещнахме се няколко пъти в едно кафене и му разказвах разни истории. Дори накрая аз плащах сметката, щото да бъда с такъв достоен човек си струваше. Предпоследният път когато се срещнахме ми се видя умърлушен. Попитах защо, а той накратко сподели, че са го прецакали в някакъв литературен конкурс. Носеше три книги, които бяха номинирани, а неговата бе отхвърлена. Пожелах да ги прочета и той ми ги даде. Разбрахме се да се видим в същото кафене след няколко дни, когато щяха да празнуват победителите в конкурса. Дотогава прочетох книгите на другите автори и разбрах, че журито или е корумпирано, или нищо не разбира от литература. Вечерта се събра цялата писателска гилдия и започнаха да празнуват. Един едър, брадясъл повече от мен и особено неприятен тип, бе спечелил наградата на конкурса. Поговорих малко с него и нямаше нужда да продължавам, за да разбера, че е подлец и некадърник. Естествено имаше връзки, защото работеше нещо като журналист. Отдръпнах се от него и отидох при свестния писател. Той стоеше сам и бавно, но сигурно се напиваше. Болеше го завалията, защото го бяха подценили и ограбили. Тъй като нямаше как да му помогна, му разказах най-интересните случки от живота ми. Това донякъде го облекчи и почти се откъсна от отровната писателска среда в кафенето. Някъде след полунощ, преди да си тръгнем, се отбих в тоалетната да се облекча. Знаете ли какво видях там? Извит на една страна, легнал върху дупката на пода, спеше награденият брадат писател. Целия бе опикан, а по ризата му бяха размазани изпражнения. Така смърдеше, че повърнах върху него. После се измих на чешмата и отидох при моят писател. Накарах го да погледне в клозета, за да види как се бе наредил важния му колега, но той отказа. Усмихна се тъжно и каза, че непочтеното жури е по-оплескано дори от смрадливеца в клозета. Тогава разбрах, че е по-здравословно да стоя далеч от хората на културата! Някои от тях, особено с повече власт, бяха некадърни, но завистливи и подли. Тук, сред циганите в махалата е много по-чисто и нормално! Знаеш кой ти е приятел и кой враг! Винаги можеш да наречеш някого крадец, ако е такъв или да извъртиш шамар на подлеца. Винаги можеш да почерпиш от сърце някой свестен човек. Вие може да не сте стока, но трябва да знаете, че и от вас има по-долни! Аз съм обикновен несретник, но поне съм човек! Затова съм с вас, момчета!

Насъбралите се го гледаха с учудване. Мъжът с очилата в квадратни рамки помоли:

Остави ги тия нещастници, капетане! Разкажи нещо по-така!
Какво имаш предвид?
Ами нещо, да има джиджи – биджи! Да има секс или някаква патаклама! Абе, екшън да има!

Капитан Захари се облегна на бръснарския стол и въздъхна:

Сега да имаше една малка мастичка с айран, че да не ми залепва гърлото…!

Двама от мъжете бръкнаха в джобовете си, събраха няколко левчета и ги дадоха на едно от децата. То бързо припна към близкия магазин, да изпълни поръчката, а капитана започна:

Една пролет ходих на Пирея в Гърция, да помогна на един стар познат Панайот, да си купи рибарска лодка. Той е десетина години по-млад от мен, а жена му беше още десетина години по-малка от него. Пустата и жена, беше македонка от Скопие,значи люта като арнаутска чушка! Още като ме изгледа с черните си очи разбрах, че дружбата ни с Панайот ще е до тук.

Два дни обикаляхме пристанището, докато накрая се спряхме на една лодка. Цената бе прилична, лодката запазена и не много стара. Когато Панайот и собственика си стиснаха ръцете и сделката стана, реших да си тръгвам. Обаче Панайот реши, че трябва да отпразнуваме покупката в една механа. Двамата седнахме и келнерите ни затрупаха с вкусни мезета и изстудено вино „Рицина“. Гърците по принцип не държат на пиене и скоро на приятеля ми започна да се плете езика. Нещо му тежеше на душата и искаше да го сподели, но не му достигаше куража. И тогава изневиделица до нас приближи жена му и застана с ръце на кръста.

Аз човек ли съм, куче ли съм не знам! – започна тя с огнен поглед – Защо не минахте да ме вземете, преди да дойдете тук?

Панайот направи такава физиономия, все едно бе най-глупавия човек на земята.

Скъпа Ана, щяхме да дойдем, но Захари не се съгласи! Искаше само двамата, по мъжки да се почерпим след покупката на лодката!
Така лииии…?! – изблещи очи тази фурия, седна на пейката до мен и ме прегърна през врата – Не си спомням с нещо да съм те обидила!

После притисна напращелите си гърди до мен, без да и пука от мъжа и. Той завалията гледаше печално, без да се впечатлява и без да отвърне нищо. Тя ми взе чашата, наля си вино догоре и го изпи наведнъж. После тихо каза на Панайот:

Щом си купил вече лодка, довечера ще спиш на лодката! Захари ще е мой гост! Да разбера аз, защо не иска да ме вижда той! Разбра ли?

Панайот кимна съкрушено и подпря с ръка главата си. Виждаше се, че жената командва в тяхната къща. Тя се надигна и заяви:

Сега отивам в къщи, да наточа баница! Ще направя и винен кебап за приятеля ти! И както казах, довечера ти на лодката, а той при мен!

Напусна механата пустата и жена, а аз не се стърпях:

Слушай, друже! Не знам каква муха е влязла в главата на жена ти, но аз без теб няма да ходя при нея!

Панайот ме изгледа жално и призна:

За всичко съм виновен аз! Преди да се оженим тя имала любов с едно македонче. Харесвали се и щели да правят сватба, но семейството на Ана бе голямо и тя нямала зестра. Беше петата от девет дъщери и когато я зърнах, си загубих ума по нея. Предложих на баща и да я взема за жена без зестра и да му броя една добра сума. Работата стана малко като сделка за добитък, но само така можех да я притежавам. Като разбра за уговорката с баща и, тя побесня и се затвори в една стая. Три дни не излезе от там, нито прие храна или вода. Тогава баща и предложи двама от техните хора да разбият вратата на стаята, да влязат и да я вържат, а после аз да си я водя в Гърция. Чула всичко, тя отвори вратата и с един изгарящ поглед каза: – Щом за баща ми съм равна на една овца, сама ще дойда с теб! Нито те познавам, нито те искам, но ще изпълня волята на баща си! Нека той носи греха за това!

До нас се приближи келнера с нова бутилка изстудено вино. Наляхме, изпразнихме чашите и Панайот продължи:

Докарах я тук, оженихме се и почти цяла година тя не ми проговори. Какво ли не правих, за да я омилостивя, но остана студена към мен. Изминаха три години, без да имаме деца. После тя я удари през просото. Предизвикваше с поглед всеки мъж и после ми изневеряваше с него. Правеше го нарочно, за да ме боли! Преспа и с двамата ми приятели и ме раздели от тях. Така се подвизаваше в квартала, че я намразиха всички жени. Изкарахме дванадесет години в старата ни къща, но преди няколко месеца я продадох и купих апартамент в центъра на Атина. Тук хората са по-анонимни и не познават жена ми. Реших да оставя бизнеса с търговия и да стана рибар. Все пак дядо ми и прадядо ми са се прехранвали с риболов. Така щях да отсъствам дълго от къщи и ако съседите разберат за похожденията на жена ми, поне ще имам някакво оправдание. А тя капитане, си търси коч за осеменяване! Отдавана ми заяви, че след като за три години не съм успял да и направя поне едно дете, тя щяла да му търси цаката после. Затова иска да идеш довечера…! Затова те моля и аз! Ако стане чудо и забременее, ще си имаме дете и тя най-после ще миряса! Няма да ляга с всеки мъж, а аз да се чудя накъде да гледам, като срещна съсед! Бъди приятел, Захари! Помогни, брат..!

Хванах се за главата. Такова чудо не бях виждал, нито чувал. Не знаех какво да правя.

Мъжът с очилата в квадратни рамки се плесна силно по крака и викна:

Ех, да бях на твое място..! Така щях да я натрия, че поне месец щеше да се оригва на мъж, ама….! Кажи кво стана после, капитане!

Захари се поглади по брадата и повдигна рамене:

Огън жена беше, но кой знае защо, това дето ми разказа Панайот ме отблъсна.Пихме още малко вино и той заспа, а аз си вдигнах задника и се прибрах в България. Обичам жените и да правя любов с тях, но тази Ана ми дойде малко в повече.

Циганите мълчаливо опъваха цигари и над тях се виеше дим, като от запален контейнер за смет. Едно циганче избърса сополивият си нос, дойде до капитана и го потупа по рамото:

Голям тарикат си, капетан Захари! Обаче лъжеш за жената, нали? Ти после ходи при нея, а? Признай си!

Всички бяха вперили поглед в него. Той разви капачката на малкото шишенце мастика, отпи глътка и кимна мълчаливо. Очилатия скочи и се развика:

Така кажи, бе човек! Кво на лъжиш тука, че ше оставиш такава загоряла жена! Като сме цигани, да не сме глупаци?! Ей, все тъй извърташ приказката, че да ма изнервиш, мама му стара! Сега трябва да търся някоя жена, да си успокоя нервата!

Един след друг децата и мъжете си тръгнаха. Кьопчо се сви в краката на капитана, който пресуши малката бутилка с мастика и я хвърли встрани. Отпи пестеливо айран и се облегна възможно по-удобно на стола. Преди да заспи се опита да си отговори на въпроса, защо всичко на този свят се повтаря. Беше гледал проявите на див фашизъм, после на див комунизъм, което бе почти едно и също, и смяташе, че след тия злини хората трябва да се променят към по-добро. Това, което се случваше през последните месеци обаче го връщаше към фанатизираните германци от втората световна война. И тогава те неистово се стремяха към „нов световен ред“, който налагаха със забрани и гонения, с жълти звезди за евреите и сертификати, без които не можеше да се ходи на работа, театър или ресторант. Сега всичко се повтаряше, но вместо пропагандата на Гьобелс върлуваха журналистите по телевизиите, като насаждаха масово страх у хората, а днешните колеги на д-р Менгеле се вихреха, както той дори не бе си мечтал някога. Капитана си спомни една фанатизирана продавачка на зеленчуци, която сред развалините на един немски град в края на войната пееше „Дойчлан юбер алес“ и отпусна глава. Сънят го пренесе в един по-чист от миналото и сегашната реалност свят.

/ Следва продължение /

Красимир Бачков

Вашият коментар Отказ