– Вземаш една черна котка! Белите, жълтите и пъстрите могат да те разчустват, но черните са същински дяволи, и без капка жал я бесиш на най-близкото дърво! Изпушваш три цигари, за да се убедиш, че е пукнала и едва тогава я сваляш! Знаеш, че имат по девет живота, затова се застраховаш по този начин. След това я одираш и слагаш в тенджера, пълна с вода, оцет и малко олио. Така трябва да престои едно денонощие. След като е изкисната добре, я опъваш в една голяма тава! Пълниш отвътре с ориз, целина, гъби, чесън, моркови, поръсваш с чер пипер и наливаш литър хубава бира! А, да не забравя дафиновия лист…! Слагаш минимум пет –шест листа! Завиваш тавата с фолио и печеш на силна фурна час и половина! После махаш фолиото и на умерена фурна запичаш до зачервяване! Накрая сервираш и разни печени зайци, пилета, агънца и прасенца – ряпа да ядат! По-вкусно печено, едва ли си ял! – надигна изпотената от студ чаша с мастика Лечо и отпи юнашки. С нежелание отпих водка от моята чаша. Представях си проснатата котка в тавата, как жално мяучи. Поех дълбоко въздух, огледах се и замръзнах! На съседната маса бяха седнали млада жена, с четири – пет годишно момиченце и с широко отворени, ужасени очи гледаха към нас. На масата им бяха сервирани порции пилешко с ориз и бисквитена торта, но и двете не се бяха докоснали до тях. Положението бе изключително конфузно, но сякаш за да го направи още по-неловко, видял накъде гледам, Лечо се ухили – Това пиле с ориз нищо не струва, да знаеш! Сега да имаше порция котешко, пръстите си щеше да оближеш!
По бузките на момиченцето се търкулнаха сълзи. То хвана майка си за ръката и изплака:
- Горкото котенце, мамо! А те ще изядат ли нашия Топчо?
- Няма, слънчице! Няма! – Майката рязко стана, хвана за ръката детето и го повлече към вратата. На излизане хвърли към нас такъв разярен поглед, че Лечо си поръча втора мастика. Гледах го и не проумявах, защо се държеше като идиот. Двамата бяхме приятели още от времето, когато завършихме института по медицина. Шест години бяхме делили една стая в общежитието, една състудентка, която накрая се превърна в моя съпруга и безброй бири, преди и след изпити. Той никога не се бе държал невъзпитано или гадно с жените, а още по-малко с децата. Явно нещо се отключваше в главата му, но не знаех какво. Наблюдавах го подозрително. На него обаче изобщо не му пукаше. Изпи втората чаша с мастика и очите му блеснаха от изпития алкохол.
- Предлагам, да се срещнем отново тук, след месец! – предложи ни в клин, ни в ръкав Лечо.
- По какъв повод?
- Да побеседваме пак за котките! – широка усмивка се разтегна по доволно пияната му физиономия.
- Знаеш, ли? …. – Беше ми трудно да му откажа и се чудех, какво да измисля, но той вдигна отбранително ръце:
- Само ела и ще разбереш всичко! Не се знаем от вчера, нали?
След приблизително месец вече бях забравил за срещата ни, когато Лечо ми позвъни:
- Не забравяй старите си приятели! Чакам те в ресторантчето, където бяхме последния път. Дори вече съм поръчал котка с бира! Докато дойдеш, тя ще е на масата!
- Я не се занасяй! – изръмжах недоволно. Не ми бе до глупавите му майтапи, защото имах куп пациенти пред вратата си.
- Удряй ключа и идвай! След обяда пак ще се върнеш при пациентите си. ТРЯБВА да дойдеш! – натърти сериозно той.
- Е, щом ТРЯБВА….! – отвърнах и го послушах.
След десетина минути влязох в същото квартално ресторантче и още от вратата изпаднах в недоумение. На същата маса, където седяхме с приятеля ми последния път, сега се бяха наместили красивата млада майка и детето, от съседната маса. Нещо си говореха, смееха се и изглеждаха като много близки хора. Приближих и седнах на свободния стол до тях.
-Е! – запитах несигурно – Каза, че си поръчал котка с бира! Къде са те?
– Пред теб, приятелю! – ухили се Лечо, а жената и детето се усмихнаха закачливо. – Нали обичаш „Старопрамен”?
– Да! – изтрих с ръка изпотената от студ бутилка, сервирана пред мен и си налях в чашата. – А котката, моля?
– Също е пред теб! – посочи към жената Лечо – Дори е с малко котенце!
– Но ….!
– Не се чуди толкова! Половин година се опитвах да науча нещо повече за нея, пращах и букети с цветя, но се оказа по непристъпна и от крепост! И едва, когато разбрах за любовта и към котките, и че понякога обядва тук реших, най-после да събудя интереса и вниманието и към себе си!
– Макар и гадно, все пак ме провокира с тази печена котка! – призна жената.
– Антирекламата също е реклама! А и нали все пак сме учили едно време психология….!
– Да, ….. учихме! – въздъхнах аз – На тази дисциплина никога не наблягах и ….. от миналата седмица вече съм разведен!
– Няма страшно! – успокои ме приятелят ми – И за теб ще измислим, как да ти помогне някоя котка! По възможност черна, че да си струва!
Лечо, хубавата жена и момиченцето се смееха, а аз се чудех, дали наистина има нещо вярно, в митовете за черни котки.
Красимир Бачков