КРАТКИЯТ ПЪТ ДО НЕБЕТО

време за четене: 6 мин.

ІІ

Д Ъ Щ Е Р Я Т А

         Когато още  в първи клас учителката прочиташе от дневника името Ванина Мара Ванини, повечето от децата в класа обръщаха глави с респект към нея.  Всъщност, това продължи и през целият и съзнателен живот после. Странното име, съчетано с почти библейската и красота, впечатляваха всички. Когато по-късно обкръжаващите я стигаха до извода, че освен всичко друго, тя е умна, неволно запазваха дистанция от уважение към нея. Това донякъде и пречеше в общуването с останалите хора, но в същото време я предпазваше от глупци и навлеци. Обожавана от майка си, харесвана от съучениците и учителите си, Ванина свикна да получава това, за което другите непрекъснато се бореха.  Дружелюбното отношение на околните и вниманието им към нея, я караха да се чувства специална. Тя разбираше, че притежава нещо, за което останалите само мечтаеха, но това не я промени. Разумът и подсказваше, че усмивката и доброто отношение към всички, ще я запазят чиста и непринудена за тях. Когато един ден в училище децата обсъждаха някаква кинозвезда, едно момченце с очила пренебрежително подхвърли:

  • Каква звезда е тази? Нашата Ванина е сто пъти по-голяма звезда! – Никой от останалите не се учуди, не постави под съмнение изявлението, нито реагира на сравнението. За тях Ванина попадаше в категорията на звездите от филми, спорта, телевизията и пр. Децата не се замисляха, какво бе издигнало на върха на славата известните личности. Те първосигнално  причисляваха съученичката си към тях, точно както биха приели една чистокръвна принцеса, от английския кралски двор. Тези дарове навярно биха и се отразили зле , в неприятен или жесток момент от живота и, но странно как, тя оставаше суха срещу злините, сякаш бе имунизирана срещу тях. Вероятно  по-скоро съдбата, тази невероятна скъперница спрямо майката, бе решила да покаже невиждана щедрост, към дъщерята.

     Ванина растеше, все по-красива и съблазнителна. Заглеждаха я доста момчета и мъже, част от които се влюбваха в нея, без тя дори да подозира за това. Ако се случеше понякога на улицата да се движи в компанията на мъж, тя забелязваше завистта и дори омразата , в очите на съперниците му. Тежките погледи понякога я пробождаха неприятно, затова гледаше да се движи сама или в женска компания. Повечето момичета обаче я отбягваха, защото се комплексираха в нейната близост. Постепенно Ванина се научи да отсява значимите, от всички срещани мъже. Можеше с един поглед да прецени финансовото състояние и ума на когото и да е. Това и даваше психологическо предимство, при евентуален разговор. Ванина придоби самочувствие, доста по-високо от това, на съученичките и. Затова вече в гимназията, когато срещна Царев, тя остана доста учудена. След една постановка в градския театър, на излизане той я покани на кафе. Направи го толкова непринудено, че тя не можа да му откаже. Този мъж на средна възраст се усмихваше чаровно и пренебрежително, сякаш бе абониран за всички удоволствия в живота. Несъмнен циник, когато им сервираха кафето, той директно запита:

  • Можеш ли да се целуваш или трябва да те науча?

Поразена от дързостта му, тя замълча, както имаше навик да прави, когато бе неподготвена за нещо.

  • А може да те науча и на други, по-сериозни работи? – продължи в същия дух Царев. Ванина невинно се усмихна:
  • Не си спомням, да съм ви молила за каквото и да е!
  • Но ще ме помолиш, при това скоро! Виждам, че жената в теб е узряла, красавице! Наблюдавам те от доста време и съм сигурен, че никой не е докосвал устните, нито тялото ти! А аз съм специалист по тези тънкости, в нашето провинциално градче. И съм дискретен, много дискретен! Помисли и като си готова, ми звънни на този номер! – Той и подаде визитна картичка, ухили се и стана. Тя прехапа устни и тихо рече:
  • Сядай, мизернико! Май скоро никой не те сритвал по задника?

Гъста червенина обля лицето на Царев. Той очакваше всичко друго, но не и такъв отговор. Машинално се подчини и отпусна в плетения стол. Чувстваше се така, сякаш това невинно на пръв поглед, красиво момиче, го бе ритнало между краката.

  • И защо дърт пръч като теб, си позволява да ми предлага подобни неща? На челото ми или където и да е, да не пише „Девственица”?
  • Прощавай, Ванина! Възможно е да съм сгрешил, макар да съм експерт в тази област!
  • В коя област, уважаеми пръчо? – усмивката и бе ледена, а такава май до момента никой не бе виждал у нея.
  • Амиии …..! Нещо май сгреших! Още веднъж се извинявам, Ванина! Хубава вечер ти желая! – Той остави банкнота за изпитото кафе и повторно се надигна. Момичето изсъска:
  • Да си чул, да те освобождавам? – Царев отвори широко очи. Имаше усещането, че е мишка, пред това властно момиче. Седна и я загледа в очакване. Тя си допи кафето, мило му се усмихна и каза:
  • Като ми  дотрябва паж, ще ти звънна! Може да ми изчистиш обувките или нещо друго! А сега си върви, чучело самовлюбено!

   В някакъв унес, Царев пое дълбоко въздух и се изправи. С несгъващи се крака, като робот тръгна към изхода. Страхуваше се, да не чуе гласа на това момиче, това същество, което май излизаше от рамките на обяснимите и понятни реакции на нормална жена. За пръв път в живота си се почувства остарял и глупав. Отвън, на тротоара побягна.

         Няколко дни по късно, една сутрин  Ванина застана пред окръжният комитет на партията. По онова време  БКП решаваше всичко в държавата. Ванина знаеше, че Желю Демирев е главен секретар в града, че е женен и има две дъщери, по-голямата  от които е на нейната възраст. Всяка сутрин той пристигаше на работа със служебна „Волга“ и обикновено влизаше през централния вход на сградата.  Тази сутрин той беше точен и в девет часа се насочи към големите, разтворени дъбови врати, до които бе застанал сервилно усмихнат милиционер. Ванина му препречи пътя и се усмихна чаровно:

  • Искам да разговарям с вас, другарю Демирев!
  • В четвъртък имам приемен ден! Запишете се при милиционера на пропуска! – отвърна той.
  • Искам да говоря с вас сега, а не в четвъртък!

Демирев я изгледа внимателно и се пошегува:

  • Толкова ли е важен този разговор? Да няма пожар случайно?
  • Още не, но се надявам да запаля един малък  пожар…!

Сивите очи на Демирев я огледаха преценяващо и забелязаха това, което всеки мъж разбира и без думи. Той облиза тънките си устни и с жест я покани:

  • Заповядайте!

Двамата минаха край милиционера и без дори да се записва в книгата за посетители, тя последва големия шеф в кабинета му. Голямата, луксозно обзаведена стая имаше двойна врата към друго помещение, където Демирев влезе да си съблече връхната дреха. Ванина се настани в един огромен фотьойл и кръстоса предизвикателно крака. Щом мъжът влезе и седна зад бюрото си, тя не чака да я подканят:

  • Няма да ви губя времето! Дойдох при вас, защото ценя много и своето време. Знам, как неусетно остарява човек и в повечето случаи съжалява, за пропуснатите възможности!
  • На колко години си, за да знаеш тия премъдрости, красавице? – усмихна се Демирев.
  • На достатъчно! Все още съм девствена и все още не съм се влюбвала в мъж! Нямам намерение да легна за пръв път със случаен мъж, затова съм дошла при вас…!

Демирев се изчерви, нещо, което му се случваше изключително рядко. Той си пое дълбоко въздух и посегна към кутията скъпи цигари на бюрото пред него. Запали цигара и след като изпусна дима запита:

  • И какво ще искаш насреща?
  • Нищо! Не съм глупачка, за да се пазаря! Вие сам ще ми дадете всичко, за което прецените, че имам нужда!
  • Хм! Дааа…! Действително не си глупава! И кое те кара да мислиш, че ще приема?

Ванина стана и изхлузи черното си ученическо палто. Бавно се завъртя за да може мъжа пред нея да я огледа. Тя имаше съвършена фигура, изваяни форми, буйна коса и бе красива. Знаеше, че нямаше нормален мъж, който да не я пожелае. Демирев загаси рязко цигарата и запита:

  • Спор няма, че си хубава, но как виждаш да стане тая работа?

Тя се насочи към двойната врата, където той преди малко се бе съблякъл. Отвори и видя, че това е малка стая, обзаведена само с кушетка до едната стена и хладилник до другата. Повика го с показалец и като хипнотизиран, Демирев пристъпи към нея. С лека, загадъчна усмивка тя започна да съблича дрехите си. Подобно на стриптийз тя извиваше изкушаващо тялото си, а Демирев дишаше все по-тежко. Накрая той не издържа, грабна и я положи на дивана. Влезе грубо в нея и тя се огъна като вейка около грубото му, натежало от годините тяло. Застена в някакъв унес и усетил сюблимния момент, той побърза да се отдръпне. Тя го обгърна здраво с ръце и не му позволи:

  • Свърши в мен! Виждала съм дъщерите ти! Симпатични са, но много обикновени! Аз ще ти родя син!
  • Боже мой! – приглушено извика Демирев и се отпусна върху нея. След малко отново повториха упражнението, този път доста по-страстно и дълго. Когато от кабинета телефонът започна да звъни непрекъснато, той стана, облече се и все още задъхан рече:
  • Стой тук, докато се оправиш! После си тръгни, без да обясняваш нищо на никого. Аз имам оперативка сега, но довечера ще те чакам до паметника, в края на града! Ела в осем часа!

Ванина се усмихна с нови, блеснали с непознат до сега блясък очи. Така започна връзката й с най-силния човек в града и областта. След девет месеца роди момче, което нарече Жан. Оставаше и още една година до завършване на гимназия, но никой нищо не разбра и не и попречи. Демирев и осигуряваше болнични, водеше я в резиденциите наоколо и никой не смееше да си вре носа, където не трябва. Връзката и бе дискретна, защото я вземаха и връщаха с кола, но въпреки това не остана незабелязана в града. Хората започнаха да шушукат и да я гледат по нов, непознат за нея начин. В очите им се четеше  учудване, любопитство и някакво страхопочитание. От гъсеничка и красива пеперуда, сега тя се бе превърнала в хетера, която бе по-безопасно  да наблюдават отстрани, защото не знаеха, на какво още е способна.

/ Следва продължение /

Красимир Бачков

Вашият коментар