І
МАЙКАТА
Същество като майката бе възможно да се роди само в дълбоката провинция. Ниска, тантуреста, с широка като на булдог долна челюст, упорити мустачки, които нито пинцета, нито самобръсначка успяваха да заличат, тя все пак притежаваше и малко женски чар. Това бяха големите и влажни очи, наблюдаващи света с нестихващо учудване. Кръстена с архаичното име Мара, тя навсякъде се представяше като Мария. Бе мълчалива, упорита и безкрайно амбициозна. От дете бе проумяла, че единствения начин да успее в живота, е учението. Завърши гимназия с отличие, но въпреки огромното си желание да продължи образованието си в университет, дори не кандидатства. Причината бе прозаична – възрастните и родители. Баща и почина още докато бе в основното училище, а майка и се закова на легло, малко преди Мара да завърши гимназия. В спокойното добруджанско градче, към края на седемдесетте години на миналия век царяха патриархални нрави. Тя бе длъжна да се грижи за майка си, затова почна работа в една близка до дома и сладкарница. Според докторите, смъртта трябваше да покоси болната жена до година – две, но тя се оказа удивително издръжлива. Едва когато Мара навърши тридесет години, в една пролетна нощ, майката тихо угасна. На сутринта, когато видя изстиналото тяло на майка си, Мара приседна до нея и отчаяно заплака. Плачеше не толкова за единствения си близък човек, когото бе загубила. Сълзите и капеха неспирно заради самата нея. Тя осъзнаваше, че освен малката къща, останала и в наследство, не притежава нищо друго. Нямаше спестени пари, нямаше роднини, а поради затвореният си характер нямаше и приятели. В този труден момент не можеше да разчита на никого, освен на себе си. Даваше си сметка, че не привлича мъжете и ако успее да се омъжи, това щеше да е най-големия успех в живота и. Всяка сутрин и вечер се молеше, някое селско момче да я забележи, а тя да му разкрие огромната любов и нужда от ласки, които таеше в сърцето си. Дните обаче си отминаваха, тъжни и еднообразни, а никой не и обръщаше внимание. Така с тяло, молещо за мъжка ласка, като пресъхнала за вода земя, я намери инспектора от ХЕИ Данчо Вълков, по прякор Вълка. Идвайки от съседния град, Данчо трябваше да обиколи за инспекция малкото заведения за обществено хранене и се случи така, че сладкарницата, където работеше Мара се оказа последна. До тръгването на автобуса обратно, инспекторът разполагаше с повече от два часа и още докато зърна продавачката, той интуитивно усети девствената и чувственост. Подлец по природа, с два развода и четири деца зад гърба си, той не преставаше да се оглежда за нови предизвикателства, от страна на жените. Сега пред себе си бе съзрял плод, който макар и леко презрял, можеше да задоволи глада на мъжкото му его. При проверка на хладилните витрини, той пусна две големи мухи при еклерите и саварините. Винаги носеше в себе си мъртви хлебарки или мухи, за да изнудва проверяваните от него служители. Посочи мухите с пръст и язвително изръмжа:
- Каква ще я къдрим сега, моме? За лоша хигиена съм длъжен да ти друсна такъв акт, че ако се разминеш само с уволнение, трябва да черпиш!
Мара пристъпваше от крак на крак и чупеше безпомощно ръце:
- Никога не съм допускала мухи в хладилната витрина! Малко преди да дойдете проверявах. Всичко си бе наред.
- Но сега не е наред! – присви очи инспекторът – Какво ще правим? Глобата е между сто и сто, и петдесет лева! Колко ти е заплатата?
- Сто и четиринадесет лева!
- Леле, мале! Отиде ти заплатката, моме! Освен ако ….!
Забелязала похотливият му поглед, в един миг тя разбра намеренията му. Осъзна, че мухите са пуснати от него и стисна зъби от яд и безсилие. Не можеше да се противопостави на този мръсник, не желаеше да го допусне до себе си, но друг избор нямаше. Нямаше пари за глоба, а ако останеше и без работа в това малко градче, съвсем щеше да остане в безпътица. Отпусна отчаяно ръце и въздъхна. Проследил душевната и борба, инспекторът смигна тарикатски и протегна ръка:
- Дай сега ключа, да пуснем резето!
Тя му го подаде и той чевръсто затвори, като окачи табелка с надпис „Ревизия”. Хвана я за ръката и въпреки съпротивата и, я придърпа зад шкафовете. С опитна хватка изхлузи бельото и, после грубо проникна в нея. Наведена, изгаряща от тласкащия я отзад мъж, тя искаше да пищи, но дори не изхлипа. Бе изтръпнала от унижение и сякаш не присъстваше на случващото се. Като свърши, той забеляза тънката струйка кръв, стекла се по бедрата и:
- Знаех си аз, че ти е първица!
Мара преглътна сухо, без да отвърне. Извърна глава, за да не го гледа. Това го ядоса и възбуди отново. Облада я повторно, с някакъв див бяс и наслаждение. После, без до продума си тръгна. Знаеше, че жената няма да се оплаче. Само закаченото на шкафовете, олющено огледало показваше нахапаните и гърди, набъбналите, оръфани зърна, а между краката и лепнеше непозната до сега влага. Тя сведе очи. Болеше я всичко, но най-вече душата.
Точно в средата на деветия месец след това, тя роди момиченце. Кръсти го Ванина, в чест на героинята от едноименния роман на Стендал. Така на бял свят се появи Ванина Мара Ванини, дъщерята, която трябваше да и даде всичко, липсващо до момента – обич, пълноценен и смислен живот, възможност, чрез нея да постигне мечтаните цели, и най-вече спокойствие, че вече няма да бъде сама. Излезе в отпуск по майчинство и със скромните средства, отпускани от държавата, успяваше някак да се справи. Детето растеше здраво и необичайно хубаво. За да не го обрича на съдба, подобна на своята, на втория му рожден ден, Мара продаде скромната си къща. Премести се на квартира в областния град и като самотна майка, веднага бе устроена на работа в едно химическо чистене. Даде детето на детски ясли. Всяка сутрин го водеше, а вечер го прибираше от там. За мъже не мислеше. Животът и бе достатъчно труден и без тях. След раждането тялото и се наля толкова, че се наложи да си купи две нови, доста по-широки рокли. Вече и бе все едно как изглежда, и колко бяха пораснали мустачките и, когато се появи майора. Малко пред пенсия, той с особена гордост и достолепие носеше униформата си. Правеше го отчасти за икономия, но от друга страна, защото с нея изглеждаше по-значим, в скромния си ръст от 161 сантиметра. С тънко, пожълтяло от цигарите мустаче, облечен в цивилни дрехи, той бе по-скоро карикатура, отколкото истински мъж. Като стар ерген и рядко срещана скръндза, майор Лечев имаше повече спестени пари, отколкото някой би допуснал. За да поддържа изряден външният си вид, всеки месец той носеше униформите си на химическо чистене. Там се запозна с Мара и в един момент се оказа вторият мъж в живота и. Пресметливо и трудно, едва след няколко месеца тя го допусна в леглото си. Разбираше, че и той като нея има проблеми в сближаването с другия пол, но това не смекчи отношението и към него. Тя не изпитваше никакви чувства към това жалко, самотно човече, затова открито определи сума, която той трябваше да плаща всеки път, когато правеха любов. Все пак му обясни, че с тези пари ще може да изучи дъщеря си, когато порасне. Майорът клатеше глава в съгласие, макар и неохотно. Постепенно започнаха да се събират по празници, понякога в събота или неделя, но по-далеч да стигнат, Мара не позволи. Тя не можеше да изтърпи това скучно мъжле, повече от няколко часа. Липсваше и някаква неосъзната тръпка, за която бе чела в книгите, гледала на кино, но никога не усетила в действителност. Беше се зачеркнала като жена и всичко влагаше само, и единствено в дъщеря си. Когато Ванина тръгна в първи клас, с парите от продадената къща и заем, който никога не върна на майора, Мара закупи малък апартамент в центъра на града. Бавно, акуратно и с много любов го обзаведе. Животът и постепенно започваше да се нарежда.
/ Следва продължение /
Красимир Бачков