В Морската градина имаше много хора. Денят бе пролетен, слънчев и зареден с надежди. Безброй деца се гонеха по тревата, караха велосипеди по алеите и играеха на различни игри. Край тях подскачаха различни породи кучета, водени от стопаните си. След студената зима, слънчевата топлина бе усмихнала хората и те се оглеждаха необяснимо щастливи, сякаш току що бяха намерили едра банкнота.
На една пейка, обърната към морето седеше възрастен, брадясал мъж, който от време на време надигаше двулитрова бутилка с бира и се изтриваше с опакото на ръката си. Това бе Друми, клошар от Делиормана, пристигнал преди две години в морския град. В малкото градче на брега на Дунава бе къщата на родителите му, която двете му сестри бяха продали, без да му дадат и стотинка от неговия дял. Възползвайки се от ежедневните му запои, те го бяха накарали да подпише декларация, че се отказва от своята част от имота. По-рано той бе женен, имаше и дъщеря, но жена му го напусна, и отиде да живее при родителите си с детето. Когато седмица след продажбата пристигнаха новите собственици, Друми трябваше да събере малкото си вещи в един сак и да хване пътя за никъде. Електротехник по професия, той се бе специализирал по ремонт на телевизори и радиоапарати, но през последните години в бита на хората навлязоха новите телевизори със светодиодна подсветка, които по принцип не се разваляха. Отдавна радиото не бе приоритет за никого и Друми стоеше по цели дни без работа. Прекарвайки времето си в безделие, той неусетно се пропи. Така, хванал пътя като обикновен скитник, той започна да обикаля страната. Свикна с мизерията и се адаптира към нея. Годините си минаваха, Друми вървеше от град в град, докато непреднамерено стигна до брега на морето. В началото се събра с двама събирачи на хартия. Те спяха в една изоставена къща в центъра на града. Докато обикаляше контейнерите за смет, Друми събираше различни изхвърлени електроуреди. Събираше ги в една стая, докато я запълни наполовина. Един ден си пусна незаконно ток и започна да ремонтира уредите. Двамата събирачи на хартия в началото му се подиграваха, но когато купът поправена техника стана по-голям от тези, дето бяха счупени, млъкнаха. Съпроводиха го до битака, където се продаваха какви ли не боклуци и зяпнаха от изненада, когато още през първия ден Друми спечели доста пари. След седмица той реши да се премести на квартира и тогава бе пребит от двамата си съквартиранти. Те му взеха всички пари и го оставиха полумъртъв сред разхвърляната техника в стаята му. След като се съвзе, той не повтори опитите да печели чрез професията си. Открадна една бебешка количка от една кооперация и започна да събира отпадъци, които после продаваше. Спеше където завърнеше, избягваше другите клошари и така оцеляваше до сега. Преди четири дни намери забравена дамска чанта на една пейка и взе парите от нея. Малко по-късно видя, как майка с малко дете се върна за чантата, как се оглежда за крадеца, но свит зад един храст си кротуваше. Докато наблюдаваше майката, през ума му мина, че това може да бъде дори собствената му дъщеря. Той не я бе виждал повече от двадесет години и не знаеше нито как изглежда, нито как живее. Ядоса се на себе си, на това, че е неудачник и човешка отрепка, плю и побърза да се махне от там. После си хареса пейката и домъкнал няколко кашона, я превърна в убежище. Изтегнат на нея по цял ден, пиеше бира и замезваше с хляб, и сирене.
Тази сутрин се бе събудил с необяснимо треперене в областта на гърдите. Сърдечната му област бе странно отмаляла и едва намираше сили, за да надигне бутилката. И както пиеше, изведнъж я изпусна и се хвана за гърдите. Нещо го бе сграбчило здраво и не му даваше да си поеме дъх. Той се търкулна на земята и се сгърчи от болка.
Така го видяха няколко души, но никой не му обърна внимание. Те смятаха, че е пиян клошар и дори не се доближаваха до него. Едва когато две циганки с метли се приближиха, едната запита другата:
- Дали е пиян или е умрял този човек?
- Хайде да го побутнем, за да видим! – предложи другата.
Двете предпазливо го приближиха и тогава той изпъшка от болка.
- Я звънни за линейка! – веднага нареди по-възрастната чистачка.
По-младата извади от джоба си мобилен телефон и набра номера за спешна помощ. Поговори малко с операторката, а след това вдигна възмутено ръце:
- Щом не знаем кой е човека и може да не е осигурен, няма да дойдат! Но нали той може да умре?!
- Много ги интересува докторите някакъв прошляк! – въздъхна другата – Я се обади на Рамзито, да дойде с камиончето! Ще го качим и той ще го откара до болницата!
След малко към тях приближи малък камион – контейнер, за събиране на смет. От него изскочи млад мъж и като разбра проблема, той вдигна Друми и го сложи в кабината на камиона. Подкара към близката болница, където свали болния и го остави на една пейка в спешно отделение. Там с голяма неохота го прегледаха и установиха инфаркт. Така Друми се оказа в малка болнична стая с две свободни легла край него. Въпреки, че бе неосигурен, в болницата бяха намерили личната му карта и го бяха записали като пациент.
На следващата сутрин, след визитация мина група специализанти, водени от възрастен професор.
- Типичен инфаркт на миокарда! – посочи към Друми професорът! – Погледнете снимките и изследванията, които са му направени вчера, при приемането му! Аз изрично бях помолил за такъв случай! Човекът е неосигурен, но може да послужи за вашето кардиологично образование! Колеги, каква е следващата стъпка при лечението му?
Двама – трима от младите лекари се изказаха, а една силно зачервена девойка не сваляше поглед от табелата с името на болния. Щом групата излезе от стаята, тя отиде до регистратурата. Видя данните от личната му карта и пак се върна при пациента. Седна на леглото до него и внимателно го огледа. Той лежеше с полуотворени очи и тежко дишаше. Тя въздъхна:
- Щом съдбата е решила да ни събере по този начин, нека да е така!
След седмица Друми бе изкъпан, избръснат и облечен в нови пижами. От старите му мръсни дрехи не бе останало нищо. В гардероба висеше чисто нов костюм, палто и обувки, купени от специализантката. Тя се бе оказала дъщеря му и макар да не го бе виждала толкова години, реши да не го оставя сам.
Когато го изписаха от болницата, тя го взе при себе си в квартирата. Чист, облечен в новите дрехи, Друми изглеждаше съвсем различно. През първите дни заедно, двамата си говореха, разпитваха и се опознаваха. Едва когато свикнаха един с друг разбраха, колко много са пропуснали през изминалите години. Един ден дъщерята реши, че може да съобщи на майка си и се обади по телефона. Майката пристигна още на следващия ден. Двамата с Друми разговаряха цял ден и стигнаха до извода, че са грешили взаимно, почти за всичко. Пролетта бе в разгара си и Друми пожела да идат в Морската градина, до пейката, където го бе покосил инфаркта.
На следващата сутрин те закрачиха по слънчевите алеи. Стигнаха до пейката и видяха захвърлените встрани кашони, които му бяха служили по-рано за завивки. На стотина метра встрани от тях метяха две жени, облечени в оранжеви халати. Възможно бе точно те да го бяха спасили. Друми седна на пейката, а до него и бившата му жена. Тя сложи ръка върху неговата и призна:
- Разбирам, че съм сгрешила някога, като съм те зарязала! Прости ми, ако можеш! След смъртта на родителите ми съм много самотна! Би ли се върнал отново при мен?
- Такива неща се случват по филмите или книгите! В живота е почти невъзможно да излезеш отново на светло.., щом веднъж си потънал в калта! – отвърна той.
- Приеми, че си просто един късметлия! – гушна се жена му в него.
Той я прегърна и въздъхна:
- Бях забравил, какво е да си нормален човек! Да ядеш топла храна, да си говориш с някой близък за обикновени неща, да те прегърне някой, а ти да му се усмихнеш! И всичко това не струва пари! Боже мой, колко сме глупави хората и как пилеем времето си за вещи и суета! Не мога да повярвам, че повече от живота ми е минал безсмислено!
Бившата му жена го изгледа сериозно:
- Станалото – станало! Можеш ли да продължиш вече по друг начин? Да се съберем отново двамата, да бъдем в подкрепа на дъщеря си и да споделяме доброто и лошото в живота си? Искаш ли го, Друми?
Той стана и я придърпа към себе си. Прегърна я и тихо каза:
- Благодаря на Бог и съдбата, че отново намерих път към вас! Давам си сметка, че наистина съм извадил щур късмет и ти обещавам никога да не го губя!
Двамата си тръгнаха, хванати ръка за ръка. Стигнали до двете чистачки, Друми поздрави:
- Добър ден, добри хора! Искам да предадете благодарност на един шофьор на камион и две ваши колежки, които ме спасиха преди две седмици! До тогава и аз делях хората на българи и цигани, на бедни и богати…! Бях принуден да проумея, че хората са само добри и лоши! Понякога добри, понякога лоши! Дано всички сме по-често добри…!
Двете чистачки дълго обсъждаха думите му, след като Друми и жена му отминаха. Те бяха прости жени, но за човещината образование не трябваше. Стигаше една топла дума, приятелска усмивка и малко слънце, за да се почувстваш на място в тоя примамлив свят.
Красимир Бачков