Обичам морето! Мога да стоя на брега цял ден, загледана във водата, заслушана в лекия плясък на вълните и няма да ми омръзне. Като съм до него, светът сякаш става красив и почти съвършен.
Живеех на повече от сто километра от морския бряг и чак като навърших десет години, видях морето за пръв път. Това ми беше подарък за рождения ден. Съседът чичо Тони е шофьор на камион. Разнася млечни продукти по различни градове. Той е шишкав и винаги се шегува. Онази сутрин мама ме изпращаше на магазина, да купя малка торта за рождения си ден. Като разбра, че празнувам, чичо Тони запита:
- Светле кажи, какъв подарък най-много искаш за рожденият ден?
Без да се замисля, отвърнах:
- Да видя морето!
Съседът облещи очи и този път запита мама:
- Минке, наистина ли не си водила детето на море?
Мама сведе глава, без да отговори. Парите, които изкарваше като шивачка едва стигаха за храна, ток, вода и наем за паянтовата къщурка, в която живеехме. Чичо Тони вдигна показалец към небето и се усмихна:
- Бог си знае работата! Днес зареждам магазини във Варна и областта. Мога да заведа Светлето на плажа, а аз да си върша работата! Като приключа, ще мина да я прибера и се връщаме! Става ли така?
Мама стисна длани една в друга и умолително ме изгледа:
- Нямаш бански и ме е страх, да останеш самичка там!
Сълзите в очите ми напираха и тъй бързо започнаха да се изливат, че чичо Тони ме хвана за ръката и рече:
- Я не скършвай хатъра на детето! Посред бял ден, сред стотици хора наоколо, какво има да я мислиш?
Мама колебливо кимна и заръча да се пазя. Аз обещах да съм послушна и хукнах към спрелия наблизо камион. След два часа пътуване, чичо Тони спря в морския град пред един магазин за дрехи. Без много да избира, ми купи светло син бански на бели точки и подкара към плажа на Аспарухово. Спря до самия пясък, взе хавлията, закачена в кабината на камиона и ми я подаде. После отвори кутията със сандвичи, които бе приготвила жена му и ми сложи два в ръцете. Отиде до близкото кафене и се върна с една запотена от студ лимонада.
- Хайде сега скачай, че нямам много време! Следобед, към три – четири ще мина да те прибера! Във водата ще влизаш само до коленете, че не можеш да плуваш!
Той ми смигна приятелски и подкара камиона по своите си работи. В една кабинка на плажа си облякох банския и приближих до морето. Застлах хавлията на пясъка и седнах. Слънцето играеше по водата и хвърляше сини и зелени стрелички наоколо. Край мен хората се къпеха, разговаряха и почиваха, но аз изобщо не ги забелязвах. Не можех да сваля очи от безкрайната вода пред погледа ми, която като живо същество дишаше, вълнуваше се и сякаш нещо ми говореше. Заслушах се в шепота на вълните. Беше прекрасно!
Късно след обед чичо Тони ме намери седнала на същото място, без дори да съм си намокрила краката. Сандвичите си стояха недокоснати, а лимонадата се бе вече стоплила. Той ме хвана за ръка и ме повлече към водата:
- Хайде да се къпем, че изгорях от жега днес!
Никога не бях изпитвала такова удоволствие, защото дотогава се къпехме с мама у дома в едно ламаринено корито. Когато зеленикавата вода обгърна тялото ми разбрах, че каквото и да става занапред, ще направя всичко възможно, да живея на брега на морето…..!
Вече съм на тридесет и две, стоя на същия плаж, облечена в син бански и заслушана в тихия плясък на вълните. Струва ми се, че нищо не се е променило, но не е така! Миналата година си отиде мама, а два месеца по-късно и чичо Тони. Тогава се преместих във Варна. Живея на квартира в една таванска стая и през прозореца ми надничат гларусите. Работя в един магазин като касиерка, а щом свърша работа, идвам на плажа. Сега е топло, но независимо от сезона, се чувствам прекрасно тук, на брега. Понякога до мен сяда едно малко чернокожо момиченце, с бухнала на дребни масури коса. Единият крак на детето е по-тънък и къс от другия. Има някаква болест, но не обича да говори за нея. Казва се Мили и нейният български е по-чист дори от моя. Тя също като мен обича да стои и да гледа морето. Случва се да сложи малката си нежна ръчичка върху моята. Тогава чувствам света край нас по-добър. На алеята зад плажа стои възрастна жена, вероятно бабата на Мили и чака детето до една инвалидна количка. С нея само си кимваме за поздрав. До сега не сме разговаряли, затова когато приближавам, тя ме гледа с тревога в очите. Изваждам малък плик от чантата си и го подавам на жената:
- Спестила съм нещичко тук! Вземете го за Мили! Сигурно събирате пари за лечение, нали?
Жената преглъща с усилие и свежда глава, за да не се виждат сълзите в очите и. Моите жалки, хиляда лева едва ли ще и решат проблемите, но ги давам от сърце. Тя ги взема и приближава до мен. Прегръща ме внимателно и тихо казва:
- Благодаря! Вие ни помагате, а не ни познавате! Защо? Кой ви кара?
Обръщам поглед към водата. Там, на пясъка седи Мили и е вдигнала малката си ръчица за поздрав. Пръстчетата и отдолу са почти бели, почти като зъбките и. Отвръщам тихо първото нещо, което ми идва отвътре:
- Морето! Моретоооооо…..!
Красимир Бачков
Чудесен кратък разказ !
Емоцията ….