Деница си представяше щастието малко по-различно от останалите деца в класа. Затова, когато учителя им написа темата „Щастието в моите очи“, тя не нарисува тумбести, червени сърца, прилични повече на дупета, нито четирилистни детелини. На нейната рисунка имаше изобразено училище, пред което бе спряла кола и един мъж, отворил вратата на колата, за да влезе едно момиченце. Тя просто си представяше, как баща и я взема след часовете, след училище. У дома майка и пазеше две негови снимки, които тя бе разглеждала с часове като малка. По някаква причина, още преди тя да се роди, баща и се бе разделил с майка и. На нея страшно много и се искаше да го види поне веднъж, поне за малко, но когато отвореше дума за това, майка и млъкваше, а очите и се насълзяваха.
Щом учителят мина с дневника край учениците и ги оцени, съученичката и Ния смачка рисунката си с думите:
- Господине, не е честно! Моите четирилистни детелини са сто пъти по-красиви, от бебешката рисунка на Деница! Но на нея писахте шест, а на мен пет!
Учителят се спря, замислено изгледа двете деца и предложи:
- Хайде, всяка от вас двете, да свърже нарисуваното с темата!
Ния стана и разпалено започна:
- Всички знаем, че символа на щастието и късмета е четирилистната детелина! Аз нарисувах цял букет от детелини, вързани с розова панделка, която пък е символ на любовта! Смятам, че заслужавам шестица за рисунката си, защото се старах и работих точно по темата!
Учителят само кимна с глава и посочи към Деница. Тя се изправи цялата изчервена, но не каза нищо. Той запита:
- Кой е мъжът с колата?
- Баща ми! – тихо отрони Деничка, а сълзите и закапаха върху рисунката.
- Доколкото знам, родителите ти са разделени?
Тя само кимна, учителя я погали по главата и нареди да седне. После се обърна към класа:
- Ученици, всеки има свое разбиране за щастието! За Ния то е във вид на четирилистна детелина, което не е лошо, но е клише! Затова и писах петица. При Деница нещата са различни! Тя няма това, което всички имате и често не можете да оцените! В рисунката и има идея, желание, а оценката и съответно е най-високата! Освен Ния, друг смята ли, че нечестно съм оценил съученичките ви?
Класът се бе стаил и всички деца мълчаха. Деница скочи и разплакана напусна стаята, след което Ния махна пренебрежително с ръка:
- Дени само прави фасони, господине! Тя реве за щяло и нещяло! И на Вили родителите са разведени, и на Петя, но те не се правят на много нещастни!
Учителят седна на стола си зад катедрата и се загледа през прозореца. Разбираше, че от година на година, с децата се работи все по-трудно. Възрастовата граница между него и учениците не бе проблем. Трудно бе да им обясни елементарни неща, понякога дори какво е добро или лошо, защото у дома вече им бяха подали определена насока. Виждайки, как в обществото се издигат незаслужено случайни хора, без мозък, талант или други качества, те не подбираха начините, за постигане на амбициите си. Родителите заставаха зад децата си, защитаваха и ги оправдаваха, дори когато явно бяха сгрешили. Всичко в системата на образованието бе с краката нагоре и скоро не се виждаше път, за излизане от батака. Той въздъхна и посочи едно момиче:
- Катя, иди намери Деница! Кажи и да се върне в часа, ако обичаш! Нищо кой знае какво не се е случило, в крайна сметка!
Посоченото момиче излезе и след малко доведе съученичката си. Двете седнаха, докато часът свърши. След звънеца Ния дойде при Деница и започна да я упреква, за каквото и дойдеше на ум. Тя се опитваше да наложи своето мнение пред съучениците си, но децата не взеха страна, както обикновено се случваше. Деница мълчеше със захлупена на чина глава и само раменете и леко потрепваха.
След този ден, Деница спря да говори с всички. Тя не отговаряше нито на децата, нито на учителите, когато я питаха нещо. Обръщаше глава встрани, прехапваше устни и мълчеше. Дори вече не плачеше. Наложи се класната да извика майка и, за да поговорят. Тогава се разбра, че у дома детето също не говори с майка си. Притеснени и объркани, двете жени се обърнаха към педагогическия съветник в училището, но той бе стар, номенклатурен кадър и не им помогна с нищо. Надърдори куп празни приказки, упрекна всички за ситуацията и не посочи някакъв изход, за решаване на проблема. Накрая дори посъветва майката, да заведе детето на психиатър, защото това не било нормална реакция.
Това продължи до една вечер, когато Деница не се прибра от училище. След часовете тя просто тръгна не към дома си, а се заскита безцелно из улиците на града. Неусетно стигна до плажа и седна на пясъка. Тя вече не издържаше. Нейният малък свят се бе срутил, на пръв поглед без причина. Тя имаше нужда от обич и разбиране, а никой, дори майка и не я разбираше. Тя постоя известно време на плажа и когато започна да притъмнява, се изправи. Бавно пристъпи към морето. Водата бе студена и усещането бе неприятно, но само така би намерила спасение от болката всеки ден. Когато водата стигна до гърдите и, тя спря и се огледа. Някъде от пристанището бавно излизаше кораб. Целият плаж бе пуст, а градът вече бе запалил светлините си. Тя се сети, че майка и вероятно бе луднала от тревога, и се обърна към брега. Така, както си бе мокра и премръзнала, се прибра в къщи, вкопчи се в разплаканата си майка, и от нея излезе непринудено:
- Мамо! Мамичко!
Мълчаливият и вик бе свършил. Сега трябваше да каже това, от което винаги бе имала нужда. Тя зарови глава в скута на майка си и промълви:
- Стопли ме, мамо!
Красимир Бачков