/ на Мира Дончева /
Денят натежа и баба Димитрия или както всички я наричаха баба Мита, остави мотиката и отиде на чешмата. Пусна водата малко да се изтече и щом стана студена, започна да плиска пламналото си от горещината лице. Цял следобед бе плевила доматите и картофите в градината, и макар засятото да не бе много, на нейните години вече всичко и тежеше. Тя си свали забрадката, повя си малко пред лицето и излезе да седне на пейката пред вратата. Възможно бе да се покаже някоя съседка и да си поговорят. Отпусната на хладина в сянката на старата зарзала, тя забеляза от края на улицата да се задава някаква жена. Сложи ръка над очите си, за да вижда по-добре, но едва когато жената наближи разбра, че не е съседка. Беше някаква стара циганка. Вървеше бавно, подпирайки се на къса тояжка и оглеждаше внимателно всичко наоколо. Щом стигна до нея, циганката спря и я загледа вторачено с черните си, сврачешки очи. Баба Мита потръпна от някакво неприятно усещане и извърна поглед. Циганката приближи и седна съвсем в края на пейката. Изкашля се дрезгаво и рече:
- Знам те аз, булка! Не бягай от мене, щото няма къде да се скриеш!
- Ти що не си вървиш по пътя, ма? – тросна се баба Мита.
- Ше си тръгна, ей сига! Ама първо ше ти кажа, какво те чака занапред!
- Хич и не искам да знам! – махна с ръка баба Мита.
- Искаш, булка! Отвътре много ти се иска да чуеш, какво ше ти кажа!
- Притрябвали са ми твойте измислици! – надигна се баба Мита и повлече крака към двора.
- Ши умреш на втория ден от Великден! Първия ден ядеш и пиеш, втория – мриеш! – злокобно изграчи циганката.
- Чумка да те тръшне дано! Откъде изпълзя вещице проклета? – викна сърдито баба Мита и побърза да влезе в къщата. Тресна вратата и погледна за всеки случай през прозореца. Циганката вече не се виждаше на пейката.
От него ден баба Мита се промени. Като попарена от слана бе душата и след грозната прокоба на циганката. Въпреки, че уж не вярваше на такива дивотии, дълбоко в себе си тя бе убедена, че следващия Великден ще е последен в живота и. Все пак и оставаха още девет месеца, затова тя побърза да се прибере в града. Купи една кутия шоколадови бонбони и тръгна към къщата на сестра си. Двете бяха скарани вече повече от двадесет години. Баба Мита не искаше да си тръгва от тоя свят, без да се е сдобрила с нея.Сестра и я прие и двете говориха до късно същата вечер. Тя също бе имала нужда да се видят. Баба Мита остана да преспи у нея, а на другата сутрин тръгна направо към автогарата. Взе автобуса и след половин час стигна на вилата. Поля зеленчука в градината и влезе да си почине на хладина.
Лятото измина неусетно, есента и зимата се изтърколиха и дойде Великден. Баба Мита по-рано бе обадила на сина си и той дойде специално по нейна молба. Тя бе облякла най-новите си дрехи, бе нашарила яйца, опекла козунаци и вече примирена, очакваше края си. Синът и се присмиваше, но дълбоко вътре в себе си, се страхуваше. Отбелязаха празника и вечерта легнаха да спят. Баба Мита почти не затвори очи. Тя чуваше хъркането на сина си от съседната стая, а от очите и се стичаха сълзи, които дори не триеше. Все така пременена, тя лежа през целия втори ден след Великден, но кой знае защо смъртта я забрави. На третия ден живота си продължи, както по-рано. Синът и запали колата и се прибра в града, а тя започна да копае лехи в градината. Всичко си беше както по-рано, само дето от време на време баба Мита се подсмихваше. Тя бе доволна, че някак си бе успяла да победи предсказанието на циганката.
Две седмици преди Великден на следващата година, баба Мита се разболя. Тя легна и в продължение на три дни не стана. Съседката идваше да и носи храна и вода, но баба Мита линееше, без да ги докосне. Пристигна синът и, а заедно с него и някакъв доктор.Той дълго прислушва бабата, разпитва къде я боли и преди да си тръгне, с нежелание сподели със сина и, че майка му едва ли ще дочака следващото утро. Синът го изпрати и влезе притеснен при майка си. Баба Мита едва се надигна и помоли за кифла и кисело мляко.
- До втория ден след Великден има още десет дни! Още ми е рано да мра!
Когато докторът позвъни на следващия ден, за да изкаже съболезнованията си, сина се засмя и отвърна:
- Мама седи в момента на двора и се припича на слънце. Помоли да и направя липов чай с лимон.
Така изминаха доста години, в които щом наближеше Великден, баба Мита се приготвяше да мре. Винаги през втория ден на празника тя лягаше на леглото и смирено очакваше края си. Винаги до тази година и се разминаваше. Спазвайки ритуала и сега, тя облече новите си дрехи, и кой знае защо, преди да легне на леглото излезе на улицата, при пейката. Седна за малко и изведнъж малкия телефон, по който сина и се обаждаше всяка вечер за да я чуе, иззвъня. Тя натисна зеленото копче и непознат мъжки глас и съобщи, че при катастрофа тази сутрин, сина и загинал. Баба Мита изтърва телефона и рязко се надигна от пейката. Трябваше да иде в града да приготви момчето си и да го изпрати в последния му път. Тя разбра, че циганката бе казала истината, защото със смъртта на сина и свършваше и нейният живот.
Красимир Бачков