Той бе голям, пъстър котарак, без едно ухо и с половин опашка. Появи се в квартала през една мартенска събота и веднага се сби с друг, местен котарак. Агресивен и страшно бърз, той ослепи противника си и прегриза едната му предна лапа. Вече установил се, по-късно стана пръв любовник на всички женски котки наоколо. За леговище си избра нишата под стълбите на уличния трансформатор, която имаше два изхода. За кратко време котаракът прогони уличните кучета, които по навик обикаляха контейнерите за смет, в търсене на хранителни отпадъци. Когато черешите започнаха да зреят, котаракът бе подчинил всички живи твари в тази част на града, с изключение на хората. Към тях той се отнасяше с презрително безразличие. Гледаше да не среща хора по улицата, а когато това се случеше, не бягаше от тях, нито отстъпваше от пътя си. Държеше се по-скоро като лъв, отколкото като котка. Един ден точно по обяд, първолакът Борко се връщаше умислен от близкото училище към дома си. На теста по български език бе получил „Задоволително“, а после бе наказан да препише пет пъти една кратка приказка. И всичко това заради съученика му Веско, който непрекъснато го дразнеше, от време на време го биеше, а понякога му прибираше джобните пари. Веско го провокираше и когато Борко му отвърнеше, учителката наказваше него, вместо виновника. Това бе много несправедливо и ужасно тежеше на момчето. Замислен за неволите си, Борко стигна до високия бордюр пред една аптека, седна на него и пусна раницата до краката си. По същото време срещу него, по ръба на бордюра се приближи котарака, спря и загледа детето с кръглите си, зелени очи. Той не бе свикнал да отстъпва, затова се зачуди какво да прави. Борко бе тъй отчаян и самотен в момента, че импулсивно протегна ръка и погали котарака. Изумен от нахалството на детето, той мръдна тревожно с единственото си ухо и тихо измяука. Малчуганът бръкна в раницата си и извади единия, от двата приготвени му за обяд сандвича с кайма. Подаде го, но котарака не реагира. Той никога не бе получавал храна от хората и сега не знаеше какво да прави. Постоя, но миризмата на вкусното месо го съблазни и захапа филията от единия край. Услади му се, затова легна, затисна сандвича с предните си лапи и започна бавно да яде, като накланяше на една страна главата си. Борко го гледаше с любопитство и понеже котарака ядеше много сладко, го изкуши да изяде и своя сандвич. Когато двамата приключиха с храненето, детето изтри с ръка устата си, а животното се облиза и стана. Спокойно обиколи край момчето, помириса го и не се възпротиви, когато то го погали отново. После всеки тръгна по пътя си. След два дни, долу-горе по същото време котаракът се бе качил върху клоните на една липа. Той дебнеше няколко врабчета, улисани в любовна игра, когато съзря, как от единия край на улицата се зададе Борко. След него подтичваше съученика му Веско. Щом децата приближиха до липата, Веско удари силно раницата на Борко и я събори на земята. – Дай веднага парите! – заповяда той и срита раницата. Борко се наведе, вдигна я и след като я изтупа от праха с ръка, я преметна през рамо. Изгледа го сърдито:- Махай се! Нямам пари! А и да имах, нямаше да ти ги дам!Без да губи време, Веско скочи отгоре му. Двете момчета се сбиха, но Веско бе по-силен и скоро събори Борко по гръб на земята. Опита се да бръкне в джобовете на панталона му за пари, а в безсилието си Борко се изви и го ухапа по ръката. Това ядоса Веско и той го удари с юмрук по лицето. И докато притиснат към земята, Борко се опитваше да се измъкне, изведнъж от липата, върху гърба на побойника скочи котарака. Светкавично надра с нокти главата и лицето на момчето, скочи встрани и с ядосано мяукане се отдалечи. Раните, причинени от ноктите на котарака закървиха и от разбойник Веско се превърна в жертва. Той остави Борко и триейки стичаща се кръв по лицето си, хукна надолу по улицата. Борко се изправи и започна да отупва праха от дрехите си. Наметна раницата и бавно закрачи по тротоара. Отнейде изскочи котарака и приближи до момчето. Щом го видя, Борко се усмихна, погали го и прошепна:- Благодаря, коте! Ти си истински приятел! Детето и животното продължиха един до друг по улицата. Двамата се чувстваха щастливи, всеки по своему, защото приятелството понякога не можеше да се обясни. То идваше неочаквано и те изпълваше, както топлия бриз изпълва платната на яхтите в морето. И когато го има, дори приятелят ти да е уличен котарак, живота ти се вижда по-приятен и лесен за всичко.
Красимир Бачков