Години наред Цани Делчев се пиля по корабите и пристанищата, по всички морета на земята. Лишава се от какво ли не, за да събере достатъчно долари, първо за апартамента, после за колата, която така и не можа да покара, след това за сватба на сина, за апартамент на внука и накрая се прибра у дома изхабен, болен, и реши да си почине най – после. Стъкми си примитивно легло на голямата южна тераса, покри го с няколко, съшити заедно овчи кожи и се опъна с наслада. Вечерта се прибра жена му от работа, подпря се на вратата към терасата и се усмихна накриво:
– Ако си мислиш по цял ден да се излежаваш тук, няма да стане! От хайлазин нямам нужда! Като искаш, върви в бащината си къща и там се търкаляй колкото щеш! И без това се руши и нито я продаваш, да вземем някой лев, нито я поддържаш!
От доста време вече Цани бе разбрал, че жена му си има свой живот и той почти няма място в него. Бе промила мозъка и на сина му, който също се държеше хладно и отчуждено. Сега се оказваше излишен в дом, за който цял живот се бе грижил и в който дори не можеше да намери малко покой. Той си направи доста нескопосано салата от домати и краставици, извади бутилка ракия и бавно, мълчаливо и отчаяно се напи. Заспа на леглото върху кожите, а на сутринта щом се събуди, си събра вещите в моряшкия сак и напусна апартамента. Дори не се обърна да погледне жилището, заради което се затри живота му.
Бащината му къща наистина бе зле във всяко отношение. Трябваше да вложи много труд и средства, за да я превърне горе – долу годна за живеене. До края на лятото я стегна и в началото на септември бе готов, да посрещне идващата зима. Имаше наредени дърва за зимата, телевизор и телефон, който не звънеше и с който нямаше връзка със света. В долния край на двора растяха две дюли, които тази есен бяха така отрупани от плод, че два клона се счупиха от тежестта на малките, жълтите слънца. Цани докара количката, с която хвърляше боклук и я напълни с дюли. Смяташе да ги продаде на пазара, но по пътя едното колело на количката се счупи и нямаше как да продължи. Той седна на бордюра и изтри изпотеното си чело. От прекараните през годините жълтеница, марсилска треска, дизентерия и малария, тялото му бе отслабнало и бързо се уморяваше. До него спря някаква изключително мръсна клошарка и се прокашля:
– Дай двайсе стотинки за хляб, човече!
Цани бръкна в джоба си и подаде цяло желязно левче. Жената го взе и вместо да благодари запита:
– Тук някъде ли живееш? Щото аз мога да ти помогна, да изхвърлиш някои боклуци от двора си! Ако имаш старо желязо, акумулатори, ще ги занеса на вторични суровини! Хем ще ти почистя, хем добро ще направиш! Виждам, че си читав човек..!
– Ти да вземеш, себе си да почистиш! – гнусливо сви устни Цани – Погледни се! Коя жена изглежда като мръсен парцал, а? Да не си циганка?
– Защо? Само циганките ли могат да изпаднат в нищета? А знаеш ли, какво е да си сам и отчаян, без дом, без пукната пара?
– На мен ли го казваш? – усмихна се тъжно Цани. Все пак той я заведе до къщата си и я остави да събере метални отпадъци из двора. Дюлите подари на съседката от другата страна на улицата. Щом се върна видя клошарката, качена на старата стълба към външното салонче. На покрива имаше няколко стоманени винкела и тя с доста труд успя да ги събори на земята. Последното парче желязо обаче се оказа по-тежко, стъпалото на стълбата се счупи и жената падна на земята. При падането си счупи и двата крака. Заскимтя от болка, а на Цани не му оставаше нищо друго, освен да се обади на „Бърза помощ“. Пристигналата след половин час линейка отведе клошарката в болницата, а той седна и се загледа в разхвърляните железа. Когато след няколко часа все пак успя да ги премести в единия край на двора, пред външната врата спря такси и шофьорът го повика. Полегнала на задната седалка, с гипсирани крака клошарката помоли:
– Не пожелаха да ме оставят в болницата! Би ли платил таксито, а после да ме оставиш в някое кътче на двора си? Обещавам да не ти преча!
Цани сухо преглътна, плати на шофьора и на ръце пренесе клошарката до кухнята. Тя никак не тежеше, но за сметка на това смърдеше, като боклукчийска кофа. С доста усилия свали мръсните дрипи, с които бе облечена и с помощта на гъба, и препарат за миене на чинии я почисти. От този ден клошарката остана постоянно при него.
Зимата мина, краката на клошарката зараснаха и един ден в началото на следващото лято, тя успя да се изправи. Бе вече понапълняла и изглеждаше като съвсем нормална жена. Казваше се Зоя, бе разказала всичко за себе си и Цани вече я бе приел, като своя съседка. Нямаше нищо лично помежду им, освен взаимното състрадание, което изпитваха един към друг. Той бе свикнал с нея, затова когато една неделя дворната порта хлопна и към тях се приближиха жена му и синът му, той наистина се учуди. Остана смаян обаче, когато жена му изсъска:
– Вярно е значи? Прибрал си някаква мърла и си я ударил на живот! А това, че имаш семейство, което резилиш, за теб няма значение, нали? Още утре да продадеш тази къща, защото имаме нужда от пари! Внукът ти трябва да учи в Англия, а няма от къде другаде да намерим средствата!
Омерзен и безкрайно обиден, Цани отвори уста да отговори, но в същия миг в главата му нещо припари, устата му се схвана и той се строполи на земята. Жена му презрително махна с ръка:
– Не на нас тоя театър! Сега тръгваме, а до края на месеца да си продал къщата!
Повиканите този път от Зоя лекари установиха, че Цани е получил инсулт. Приеха го в болницата и около седмица го лекуваха. После в един инвалиден стол го изписаха. Зоя го прибра и започна да се грижи за него. Някога в младостта си тя бе свирила на виола, затова сега купи на старо една виола и започна всеки ден да му свири релаксираща музика. В края на месеца жената на Цани пак дойде и понеже той не можеше да говори, Зоя каза:
– Оставете на мира мъжа си! Достатъчно сте го тормозили до сега! Къщата той няма да продаде и поне последните му дни не тровете! Аз ще се грижа за него, а когато един ден теглото му свърши и напусне този свят, елате и продавайте къщата, правете каквото щете! Сега се махайте от тук, ако обичате!
Близките на Цани си отидоха, а дните се заредиха дълги и скучни за двамата страдалци. Зоя продължаваше с музикалната терапия и когато някъде през зимата Цани проговори, тя никак не бе изненадана. Той с доста труд успя да каже:
– Благодаря ти за всичко, Зоя! Едва сега разбирам, какво е да имаш близък човек до себе си!
По лицето на жената се плъзнаха едри сълзи и тя, без да ги трие отвърна:
– Ти ми върна живота, а сега аз ще опитам да върна твоя! Колкото дни преди нощта имаме, да им се порадваме заедно!
От много време насам, Цани се усмихна истински. Вярно, усмивката му бе малко крива от парализата, но живота, който му оставаше бе прав и споделен, за какъвто винаги си бе мечтал.
Красимир Бачков