Само тези, които искат да ни владеят, ни разделят на българи, турци, цигани и др. Всеки носи в себе си по малко от ада или рая и определя живота си по свой път. Понякога много искаме по пътя си да сме с още някого. Често смятаме за невъзможно това, а истината е, че невъзможни неща няма….!
Кючук Георги бе малък само на ръст. Иначе имаше кураж колкото всички мъже заедно в селото. Не се боеше да казва какво мисли, нито да устоява мнението си, понякога дори с юмруци. Беше учил само до осми клас, затова безкрайно уважаваше учените хора. Притежаваше единствения трактор в селото, заедно с тритонната цистерна – ремарке, закупени при фалита на селската кооперация. По-рано той просто караше трактора, като носеше вода да полива тютюна на нивите. Беше уважаван от всички, защото реколтата от тютюн бе жизнено важна за всяко семейство в планината. Баща му – Курназ Иван бе единственият човек, ясно декларирал произхода си като български, в това помашко село. Останалите почти хиляда жители имаха турски имена, но скришом се кръстеха пред иконите, сложени в ъглите на скромните им къщи. Всички бяха добри, трудолюбиви хора, загледани в себе си и семействата си. Не се интересуваха от политика, нито от бизнес. Живееха тъй, както бяха живели техните предци векове преди тях. И всичко в село Кутленци бе спокойно и предсказуемо, докато есента не дойде Ружа – новата начална учителка.За разлика от другите села в страната, тук се раждаха много деца и разбира се ходеха на училище. Когато я видя за пръв път, на Кючук Георги му спря дъхът. Не, че даскалицата бе някаква красавица! Тя бе обикновена млада жена, обаче с необикновено излъчване! Имаше руса, права коса и кафяви, ласкави очи, които омагьосваха. Гласът и го караше да настръхва, а фигурата и бе тъй налята в гърдите и ханша, че докато я гледаше му прималяваше от мерак. Само дето имаше един кусур! Беше по-висока с половин глава над него и това го изгаряше като въглен отвътре. Откакто я видя насетне Кючук Георги правеше, струваше, но винаги си намираше някаква работа край селското училище. Стигаше му само да я зърне, да чуе гласа и, за да му е усмихнат деня. Така есента отмина, зимата дойде и една сутрин, в началото на януари заваля дъжд. По това време обикновено валеше сняг, но тази година времето бе сравнително меко и дъжда се проточи цяла седмица. Река „Сурава“ обикновено бе малка, но сега излезе от коритото си и тръгна да залива селските къщи, пръснати край нея. Доста хора напуснаха домовете си, защото водата напълни стаите им. Студената, неприятна влага причини много щети и накара жителите да заживеят в сеновала, до къщите си. Там се пресели и Кючук Георги, макар родителите му да останаха на втория етаж на дома им. Той се отпускаше в дъхавото сено, включваше си малкото транзисторче „Шарп“ и започваше да мечтае за Ружа. Под него на първия етаж, двете крави преживяха и го омайваха с кравешката си миризма. Заспиваше трудно, изнурен от незадоволени страсти. Тази нощ дъждът започна да се обръща на сняг и ридът срещу къщата бързо побеля. Кючук Георги се зави с кожуха и тъкмо заспа, когато изведнъж всичко забуча и започна да се тресе. Той отвори очи и се заслуша. Някакъв непознат тътен го изправи на крака и сграбчи душата му в юмрук. Уплашен, младият мъж дълго чака какво ще се случи след това, но освен крякането на кокошките и лаенето на кучетата друго не последва. По някое време той се отпусна на сеното и заспа. Рано сутринта, още по тъмно го събуди кмета.- Ставай, Кючук Георги! Обадиха ми се, че скалите затрупали пътя! Пали трактора, да видим какво можем да направим!Той се спусна по стълбата на сеновала и като откачи ремаркето, запали трактора и подкара след Уазката на кмета. Скоро стигнаха до шосето, което ги свързваше с останалия свят. Върху асфалта оттатък реката, се бе свлякла такава огромна маса от скали, че едва ли скоро щяха да я очистят. Свлачището се намираше на около два километра от селото. Тук вече се бяха събрали доста мъже. Всички гледаха мълчаливо, подръпваха от саморъчно направените си цигари и чакаха. Не бе по силите им да сторят нищо, за да отворят пътя. Под свлачището бушуваха водите на придошлата река и усилилият се снеговалеж се опитваше да скрие всичко. Отнякъде се появи Ружа и застана пред кмета.- А как ще дойдат на училище децата от трите села, дето ги карат всеки ден с автобуси?- Не знам! – разпери ръце кмета – Сигурно няма да учат!- Ама, вие какво ми казвате? Че децата няма да ходят на училище цяла зима ли?Кметът се ядоса и обърна гръб на учителката. Качи се в Уазката и подкара към селото. Ружа потърси с поглед отговор от мъжете край нея, но само Кючук Георги не извърна очи. Той пристъпи от крак на крак и несигурно каза:- Все нещо ще измислят за децата! По-лошо е, че ще спре връзката за храни и лекарства! Не вярвам скоро да очистят пътя! Това са хиляди тонове скална маса! Не помня такова свлачище да е ставало някога!- И ти го казваш толкова спокойно?!- Какво да правя? – повдигна рамене той – Срещу природата не можем да се борим!Учителката приближи до него и през стиснати зъби изрече:- Страхливци!После се обърна и бързо тръгна в посока към селото. Същият ден от столицата пристигнаха два високопроходими джипа с репортери от телевизията. Шофьорите, операторите и журналистките бяха с маски на лицата. Всички гледаха с респект свляклата се скална маса и след като успяха да прескочат през камъните, започнаха своите интервюта. Пръв запитаха кмета, какво ще прави, за да реши проблема със свлачището.- Да се оправят нещата са нужни много пари! Не знам точно колко, но вероятно няколко милиона лева!- А вие какво ще кажете? – обърна се младата репортерка към Кючук Георги.- Какво да кажа? – сведе глава той – Това е сериозен проблем! Няма да се оправи лесно, нито скоро!- А защо не носите маска? За вас ограниченията на пандемията не важат ли?Кючук Георги махна с ръка:- Каква маска? Оставете тия глупости!По-важно е да решим, как ще отворим пътя!Репортерката почервеня и започна да каканиже, за опасностите свързани с вируса. Изтъкна, че заради такива като него заразата се разпространява навсякъде по света. Това, че са отдалечени в планината не означава, че са защитени. Защото може сред тях да дойде външен човек и да пламне цялото село. Кючук Георги я изгледа с присвити очи и отвърна:- Пролетта и лятото, когато по новините плашихте хората, от чужбина се прибраха около сто и петдесет души! Всички дойдоха от различни страни! До днес не се е разболял нито един от вашия вирус! Никой в село не слага маска, нито спазва вашите ограничения! Вируса идва от телевизора, а не от другаде!Репортерката почти си изгуби гласа, в опит да го убеди, колко опасна е пандемията. Кючук Георги махна с ръка, обърна гръб и закрачи към селото. Седмица след това пристигнаха няколко тежки, строителни машини. Започнаха да разбиват и извозват скалната маса, но работата вървеше мудно. Един ден, докато Кючук Георги наблюдаваше как Ружа забавлява учениците в училищния двор, тя остави децата и с бърза крачка приближи до него.- Какво ме зяпаш всеки ден? Мислиш, че не съм те забелязала ли?- А, нищо! – потри ръце от неудобство той.- Като е нищо, си вдигай задника и върви при свлачището да чистиш пътя! Вече цяла седмица двадесет и три деца не идват на училище заради тия камънаци!Притеснен, Кючук Георги пое дълбоко въздух:- Аз, такова….! С моя трактор какво мога да направя? Хората разполагат с грейдери, фадроми и багери, пък не успяват! За мен е невъзможна тая работа! Що мога да сторя аз?- Така ли? – наклони глава и се усмихна Ружа – А искаш ли да се разберем нещо?- Какво?- Всеки ден двете чистачки в училище ме одумват, заради теб! И колежките говорят! Дори децата се подхилкват, като те видят да стърчиш до оградата на двора! Мислиш, че не съм наясно за какво висиш ли?- Мислех да ти кажа, но все не иде ред! – почервенял като домат изпъшка Кючук Георги.- Е, сега му дойде редът! Ако искаш да ми покажеш колко е красиво наоколо, направи така, че децата от другите села да са в понеделник на училище! Ако наистина много ме искаш, ще намериш начин да ги доведеш и да направиш невъзможното – възможно!- А ако успея по някакъв начин да ги доведа? – с прегракнал от вълнение глас запита той. – Още същия ден тръгваме двамата, към който баир наоколо кажеш! Ще ме водиш на разходка и ще ми се обясняваш в любов! Нали това искаш? Съгласен ли си?Кючук Георги само кимна, обърна се и скочи в трактора. В четвъртък и петък, заедно с кмета обиколиха селото, докато намерят дълго стоманено въже. В събота, заедно с няколко мъже го метнаха през реката и забиха стълбове от двата и срещуположни бряга. Опънаха въжето, а на него закачиха стоманена макара, с вързан за нея здрав стол. Към стола привързаха две капронени въжета, за да може да се дърпа на единия или другия бряг. Междувременно снегът не спираше да вали и вече бе натрупал почти метър. В неделя пробваха преминаване на няколко мъже над реката. Макарата се плъзгаше леко и своеобразния лифт вършеше идеална работа. Кмета се обади на шофьора на автобуса, който водеше децата от другите села на училище и в понеделник сутринта той спря пред свлачището. Всички деца слязоха, като всяко от тях освен раницата с учебниците, държеше и по една шейничка. Едно по едно, децата преминаха над реката с лифта. На брега ги чакаше Кючук Георги със светнали очи. Когато всички се събраха заедно, той навърза една след друга шейничките и ги накара да седнат в тях. Върза първата шейна за трактора и внимателно подкара към селото. Дечурлигата пищяха от радост и се смееха доволни. Когато необикновеното шествие стигна до училището, ги посрещнаха учителите, учениците и дори самата директорка. Всички бяха доволни и бързаха да влязат в класните стаи. Само Ружа остана последна и изгледа дръзко Кючук Георги:- Виждаш ли, че няма невъзможни неща? Надвечер ела при мен в квартирата ми! Ще те черпя липов чай и ще разкажеш, къде ще ме водиш, като се стопи снега напролет! Ако намериш малко ром, ще е чудесно! Само да знаеш, как обичам аромата на ром!- Дадено! – сухо преглътна Кючук Георги – Аз цял лифт направих, че едно шише ром ли няма да намеря!Ружа бързо сведе глава към него, целуна го бърже и хукна към училищния вход. Кючук Георги стоеше неподвижен, усмихваше се и още не можеше да повярва, че мечтата му се е сбъднала. Красимир Бачков