От дете обичам да гледам небето. Има нещо в него, което ме привлича и изкушава. Не знам, дали това е неговата безкрайност или синевата, която е любимият ми цвят, но дори факта, че почти всички хора си гледат в краката, а аз зяпам небето е достатъчен, за да се чувствам добре. Разбира се, не всеки ден небето е чисто. По него плуват облаци, а през последните години самолети чертаят дълги следи от кемтрейлс и така го оскверняват.
Спомням си, че като деца често се опитвахме да сравняваме облаците с познати неща. Имаше облаци, прилични на куче, човек или дори слон. Имаше и такива, които бяха черни и страшни като болест. Други пък бяха ефирни и леки като глухарчета и летяха най-високо. Винаги, когато се чувствах обиден или зле по друга причина, се качвах на покрива на дядовата къща, лягах на керемидите и гледах небето и облаците. Странно, но винаги се успокоявах след няколко минути съзерцание в пространството над мен. По-късно, когато пораснах, някак не вървеше да се катеря по покрива на малката къща и тогава намерих друго решение. Качвах се на колата си и тръгвах към морето. За половин час стигах до брега, слизах и лягах на пясъка. Можех да гледам небето с облаците, да слушам плясъка на вълните и спокойствието се завръщаше в душата ми. Когато проблемите се натрупаха повече отколкото можех да понеса, се преместих да живея в град на брега на морето. Естествено, не си реших всички проблеми, но пък винаги можех дори пеша да ида на морския бряг, да легна и да вперя поглед в небето. Знам, че будистите се стремят към постигането на нирвана, което е освобождаване от страдание, просветление и сливане на духа с Бога. Моята нирвана открай време съм постигал с гледане на небето, за предпочитане на брега на морето. Лесно, простичко и ефективно! Никакви антидепресанти или други лекарства могат да заменят усещането, когато докато гледам небето, душата ми литва нагоре и вълнувалите ме до момента омраза, завист или обида напускат ума и тялото ми.
Спомням си, как в щатите открих известната песен „Облаче ле бяло“. Носталгията ме бе тъй захлупила, че почти се бях превърнал в робот от работа. На две места се трудех по шестнадесет часа на ден и когато усетих / не РАЗБРАХ, а УСЕТИХ /, че най-близките ме предават, чух тази песен. В едно от редките ми събирания с българи на маса, те я запяха. И преди я бях чувал и дори знаех думите и, но тогава осъзнах, че за мен е по-тъжна, защото нямах при кого да се върна вече…!
Имаше време, когато се опитвах да гадая по облаците. Внушавах си разни работи и дори вярвах в тях. Както се случва в повечето случаи, дойде мигът на истината и разбрах, че това са измишльотини. Спокойствието, което ме обземаше при допира ми с небето, даваше възможност на ума ми да работи по-ефективно и така стигах бързо до истината и вземах верните решения. Друг е въпросът, че на моменти духът ми прескача почти зад хоризонта и аха – аха да видя какво има там! Разбира се, все още не бързам. Има време за това. За сега ми стига съзерцанието на небето, играта на облаците в която те променят образите си и щом съм на брега на морето, всичко е наред! Впрочем, какво му трябва на човек толкова? Малко човешка топлинка, начин да се чувства полезен за себе си и другите, и ако може да запее от душа! А когато му писне от работа, ядене, пиене и излишни проблеми, да иде при своето небе и да позяпа облаците! Ей тъй безцелно, но с постигане на добър резултат – освобождаване от лошото и с олекнала душа да литне нагоре! После спокоен да продължи грешният си път…..!
Красимир Бачков