ОЩЕ ЕДИН РИБАРСКИ ДЕН

време за четене: 4 мин.

         В края на града, до реката, по наклонената циментова дига се бяха наредили трима рибари. В живарника на единия се белееха няколко уловени риби, а другите двама се караха вяло, без да влагат особена емоция в това. Зад тях се приближи възрастен мъж, с изцяло побеляла коса, сини кротки очи и покоряваща детска усмивка.

  • Здравейте момчета! – поздрави той – Кълве ли рибата?
  • О – о – о, Морски! – засмя се човекът с уловената риба – Днес нещо не върви, но поне има кой да ме забавлява! Откакто са дошли, Валяците не са хванали една риба. Само седят и се карат за глупости. Добре, че дойде да ни поразсееш малко!

Побелелият бръкна в джоба на монтьорския гащеризон, с който бе облечен и извади две шепи зрели сливи.

  • Я си разквасете устата! Точно на вкус са. Нито сладки, нито кисели. Екстра!

Тримата си взеха от плодовете. Задъвкаха бавно и с удоволствие. Край реката времето нямаше значение. Всеки бе дошъл тук да си почине от нервния натиск на града, да хване ако успее някоя риба и да се разсее с приятни приказки. Само двамата братя не се вписваха в пейзажа, защото сърдито си бяха обърнали гръб. Побелелият се настани на цимента между тях и бавно започна:

  • В средата на деветдесетте се случих на едно старо корито, заедно с две магарета, също като вас. Плавахме под панамски флаг с капитан – поляк, първи помощник – грузинец и такава сбирщина за екипаж, че да ти се приплаче. Само двама моряка бяха от една народност – украинци, братя, които имаха вродена алергия един към друг. Непрекъснато се караха, а нерядко стигаха и до бой. През ден си насиняваха муцуните за щяло и нещяло.

Тъкмо бяхме разтоварили в Циндао, голямо пристанище в Китай, когато съобщиха на братята, че сестра им се жени. По онова време вече имаше мобилни телефони, но само баровците можеха да си ги позволят. Дори аз като главен механик не си бях купил още. Двамата разбойника помолиха капитана да ги пусне до града, за да се чуят със сестра си и естествено вечерта се прибраха пияни като мотики. Единия плачеше, другия се смееше, но и двамата псуваха като за световно първенство. Щом ги зърна, помощника се пипна по мустака, а това бе знак, че е ядосан. Изръмжа нещо на грузински, попита ги нещо и накрая завърши със „Сволочь!”. В момента товареха кораба с „Пауловния”, скъпо дърво, което трябваше да се нареди прецизно. На идване носехме желязо на пръти и поради лошо укрепения товар, замалко не пробихме трюма. Сега помощника прати братята да спят, но те се заинатиха. Заявиха, че не ги мързи, че не са пияни и ще участват в товаренето. Грузинеца ги изгледа накриво, махна отчаяно с ръка и тръгна към втория бункер на кораба. След това какво са правили не знам, но когато на другия ден навлязохме в Жълто море се оказа, че единия от братята липсва.

  • Стой! Обръщай обратно! – развика се все още неизтрезнелия брат и започна да псува безобразно. Капитанът свика сбор на палубата и разпита всички. Никой не бе видял през нощта втория брат, нито знаеше къде е. Организирахме подробно търсене, но без резултат. Това толкова вбеси  украинеца, че без да мисли се засили, прехвърли се през борда и цопна в морето. Заплува към идващото насреща малко корабче. Наложи се да спрем машината, да върнем малко назад и да се разберат двамата капитани по радиото. Нашият кап така се бе ядосал, че съскаше само на полски. Приготви документите на плувеца и ги прати на корабчето. После всеки продължи по курса си.

  Не бе минал и час обаче, когато ненадейно в камбуза цъфна, измъкнал се от някъде втория брат и поиска силен чай от готвача, че главата го боляла.

  • Ау! – само успя да каже готвача. Последва бурно обяснение от моряците наоколо, люти украински псувни и закана, че ще пробие това плаващо дермо, ако капитана не го обърне назад. На всякакви кораби съм плавал, но таква анархия никъде не е имало! И сега вече нервите на помощника не издържаха. За минута очите му кръвясаха като на вълк. Прехапал мустак, той изгони моряците от кухнята, приближи бавно, на една страна към втория брат и го прасна тъй силно в челюстта, че главта на украинеца се хлопна в стената отзад и той се изхлузи като мокра връв на пода.

   Малко по-късно, по радиото се свързахме с корабчето, където се бе качил първия брат и обяснихме ситуацията. Междувременно капитанът нареди да заключим втория брат в зеленчуковия склад, за да не му хрумне и на него, да плува в морето към брат си. Така продължихме, а цяла нощ затворника блъска с нещо желязно, псува, пя и се моли да го пуснем навън. Разбира се, никой не му отвори. И тъкмо бях заспал сутринта, когато ме събуди необичаен шум. Както си лежах на койката, погледнах през открехнатия люк на стената, но съзрях само една безкрайна сива стена. Скочих бързо и вече от палубата видях, акостирал встрани от нас огромен военен кораб. На мачтата му се вееше руски флаг, а по перилата на фалшборда се бяха наредили десетки военни моряци, които искренно се забавляваха от гледката. По водата към нас подскачаше гумена моторна лодка, на носа на която, като Леонардо Ди Каприо от „Титаник”, бе разперил ръце първия брат и се хилеше. След малко като маймуна се изкатери по спуснатата въжена стълба и се хвърли в прегръдките на брат си. Руските моряци козируваха и едновременно изреваха три пъти „Ура”. След тях огромният кораб наду мощно сирените си и с необяснима за тонажа му бързина се отдалечи. Всички от нашия екипаж гледахме мълчаливи, учудени и дори възхитени, от силата на тази необяснима за нас братска обич.

   Разбира се, още същата вечер двамата братя отново се сбиха. Те не можеха да се търпят един друг, но биха обърнали света наопаки, ако някой се опиташе да ги раздели.

  • Гледай, кълве! – скочи единия от Валяците. Бързо хвана въдицата и започна да навива макарата.
  • Отпусни малко, че ще скъса! – кресна другия Валяк. Влакното обаче излезе здраво и скоро, полегнал на една страна се показа, широк като тава дунавски шаран. Двамата се надвесиха, за да го откачат и кой знае как, рибата се извъртя, откачи се и пльосна във водата. Валяците се изгледаха свирепо, отвориха дори уста за разправия, но съзрели сините искри в детския поглед на Морския, преглътнаха и шумно въздъхнаха.
  • Ама голямо парче беше, а? – жално констатира единият.
  • Беше! – многозначително присви устни другият – Ако Морския не ни баламосваше с неговите измислици, нямаше да го изтървем, ама ……. на!
  • Така ви искам, момчета! – надигна се побелелият възрастен мъж. – Лесно е да хванеш рибата, трудно е да я изпуснеш! За това трябва майсторлък!

   Тримата рибари на дигата се спогледаха и над реката се понесе освободен от задръжки мъжки смях. Стреснати, жабите по брега млъкнаха, кротна се и лекия ветрец откъм водата. Само слънцето все още надничаше от запад, но като се увери, че нищо особено не се случва, сведе глава и полегна на хоризонта. Бе приключил още един рибарски ден.

                                                                Красимир  Бачков

Вашият коментар