Пролетта бе завладяла целия град. В свежият въздух се долавяше дъх на море, независимо, че до плажа имаше поне два километра разстояние. През отворения прозорец се виждаше само късче небе и фасадите на околните кооперации, но между две от сградите, като протегната нагоре ръка, бе прострял клоните си люляков храст. Сините цветчета се открояваха и правеха гледката не толкова скучна. Даниела или както всички я наричаха Дела, стоеше зад този прозорец вече почти година. Тя бе деветнадесет годишно красиво и умно момиче, приковано към инвалиден стол, след автомобилна катастрофа на абитуриентският и бал, миналата година. Съученикът и, който шофираше дрогиран, задно с още двама абитуриенти загинаха на място, при катастрофата. Оцеля само Дела, но тя и до днес не бе сигурна, дали това бе по-добре от смъртта. Двата и крака бяха ампутирани под коленете и независимо, че се продаваха добри протези, тя нямаше средства да ги закупи. Дела изкара зимата зад прозореца, подготвяйки се за изпити в университета. Четенето запълваше времето и не даваше възможност на черните мисли да я обземат. Тя бе решила да следва медицина, защото само тази професия и даваше надежда за бъдещето. Ако успееше да завърши и стане лекар, щеше да има работа и евентуално да тегли кредит, с който да си купи протези. Можеше да мисли и за нормален живот, някой ден..!
Под стряхата кацна Бой, пакостливият врабец, който се бе заселил в края на зимата, в едно от двете полуразрушени лястовичи гнезда. Той бе малка, перната топчица, с винено червени перца по гърдите, ужасно силен глас и безмерна дързост. В началото на март врабецът се би с няколко конкурента, за вниманието на една дребна, безлична врабка. След сраженията, Бой остана с частично оскубана опашка, но врабката стана негова съпруга. Двамата се настаниха в по-запазеното лястовиче гнездо и като го напълниха с тънки клечки и пух, врабката снесе цели пет яйца. Докато предимно тя лежеше върху яйцата, Бой хвърчеше между кооперациите в квартала и търсеше храна. Той бе изобретателен и винаги успяваше да донесе семенце, или троха хляб за половинката си. За да го улесни, Дела започна да троши на перваза на прозореца хляб или парченца кифла. Бой кацаше смело и поглеждайки към нея с лъскаво оченце, кълвеше трохите, за да ги занесе на врабката. От благодарност чирикаше тъй силно, че Дела се принуди да помоли баща си, да и купи антифони. Със заглушаващите шума слушалки, тя можеше да чете темите си сравнително нормално. Врабчето семейство бе най-интересното нещо в ежедневието на момичето.
Напоследък, в кооперацията отсреща започнаха да се появяват хора. Това бяха евентуалните собственици, защото сградата все още не бе пусната в експлоатация. Дела наблюдаваше, как хората чистят прозорци, поставят климатици или боядисват. На балкона точно срещу нейният прозорец, вече няколко пъти се появяваше един дебеланко, с рядка, руса косица. На възраст едва ли бе много по-голям от нея, но бе доста смешен. Когато я забеляза за пръв път, той я огледа доста внимателно. След това, явно за да и се хареса, започна да се показва често навън и да се прави, че върши някаква много важна работа. Скришом поглеждаше към нея и веднъж, дори се осмели да и махне с ръка. Тя отвърна на поздрава му и от тогава започнаха да разговарят. От него тя научи, че е студент в Техническия университет и че скоро ще го завърши. Родителите, както и по-голямата му сестра живееха и работеха в Канада, но той предпочиташе родината. Беше решил да стои тук не от патриотизъм, а защото много обичаше баба си и дядо си. Те го бяха отгледали, докато родителите му се устройвали в чужбина и сега той не искаше да ги оставя сами. Дебеланкото се казваше Стефан, но предпочиташе да го наричат Чочо. Днес се появи рано сутринта и още щом Дела застана зад прозореца, той помаха с ръка отсреща:
– Здравей, Дела!
– Здрасти, Чочо! – отвърна тя.
– Днес си много хубава! – неочаквано изтърси той.
– Все една и съща съм си! – усмихна се тя.
– Снощи те сънувах! Двамата се разхождахме на плажа. Беше много хубав сън! Не искаш ли да го направим наистина?
Тя прехапа устни и изтри крайчеца на окото си. Една непослушна сълза обаче се стече по бузата и я накара да зарови лице в ръцете си. Отсреща, видимо притеснен, Чочо се извини:
– Прощавай, че така направо те каня! Знам, че не се познаваме достатъчно, но…! Мислех, че ще ти хареса! Аз обикновено не съм нахален, ама сега….!
Тя отметна косата си и призна:
– Не си нахален! Нормален си, за разлика от мен! Дори не можеш да си представиш, колко много ми се излиза навън! Ако ида на плажа, ще е невероятно удоволствие, но… не мога! Инвалид съм! От юни, миналата година до сега, не съм си показвала носа извън къщи!
Отсреща Чочо помълча, после кимна:
– Ясно! Значи, за това си все зад прозореца! Но, какво от това? Нямаш ли инвалидна количка?
– Имам! На нея седя в момента! Няколко пъти баща ми настоява, да ме извеждат с мама, но аз отказвам! В нашата кооперация няма асансьор и трябва да ме свалят и качват на ръце. Те са вече на възраст и ще им е доста трудно. Аз също не мога да се реша все още! Не си представям, как ще реагирам, ако срещна сега някой от съучениците си на улицата! Още не съм свикнала с мисълта, че съм саката!
– Спокойно! Ще се намери начин да излезеш! – разпери длани Чочо – Само кажи, искаш ли го наистина?
Дела помълча, после отвърна:
– Не прави нищо, заради мен! Ще съм ти длъжница, ако ме изведеш навън, а не искам!
– А ако го направя не заради теб, а заради себе си?
Тя поклати глава:
– Защо да го правиш?
– Защото си нямаш на представа, колко е хубаво да зарадваш истински някого! Миналата събота заведох баба и дядо на един миден ресторант, на брега на морето. Намира се по пътя към нос Калиакра. Спускаш се по един ужасно стръмен път, а долу са разположени два ресторанта в съседство. Мястото е прекрасно, а кухнята направо уникална! Слънце, море и вкусна риба! Дядо опатка три порции миди по бургаски и накрая се напорка! Дори на баба ми светнаха очите, от хубавото бяло вино, което пиха! Бяха тъй щастливи, че направо ми прималя, като ги гледах! Трябва да призная, че моето щастие бе по-голямо от тяхното, макар да не го показвах! И сега ще е същото! Да те изведа навън, ще е по-хубаво за мен, отколкото за теб самата!
– Едва ли! – промълви Дела.
– Ти само се съгласи, а ще видим!
– Добре! – усмихна се момичето и махна за довиждане.
Седмицата мина скучно и еднообразно, като всичките изминали дни. Нито веднъж Дела не видя Чочо отсреща. Той сигурно вече съжаляваше за необмисленото си предложение. В събота преди обяд, той се показа на балкона, помаха с ръка и изчезна, без да си разменят и дума. Това окончателно убеди Дела, че той не желае да общува с нея. Стана и тъпо, и реши да се напие. Във филмите които гледаше, обикновено мъжете се напиваха с уиски или водка. Тя потърси в шкафа, където баща и държеше две – три бутилки алкохол, но намери само ирландски, млечен ликьор. Без много да мисли, надигна бутилката. Стори и се вкусно и много приятно. Изпи всичко и заспа, както си беше в инвалидния стол. Вечерта, вместо да и се кара за пиянството, баща и я целуна по косата и си поплака. Дела се почувства ужасно. Реши никога повече да не се напива.
Когато и втората седмица измина, в събота, още в осем сутринта, на вратата се позвъни. Майката на Дела отвори и след малко влезе при нея:
– Отвън има няколко момчета! Един от тях казва, че идвали да те вземат и изведат на разходка! Знаеш ли, за какво става въпрос?
Дела примигна и изведнъж нещо в нея затрептя.
– Чочо ли е дошъл?
– Не знам кой е! Един такъв пухкавичък, рус и със сини очи! Каза, че щели да почакат, докато се приготвиш за излизане!
– Добре, мамо! Кажи им, че след пет минути ще съм готова!
Тя се засуети и веднага свали тениската си. Извади една бяла риза, която не бе обличала още от времето, когато ходеше на училище и я облече. Приглади си косата с четката, пръсна си малко парфюм и завъртя колелата на инвалидния стол към външната врата на апартамента. Отвън, на стълбищната площадка, освен Чочо стояха още три момчета. Бяха млади, симпатични и усмихнати. Сред тях Чочо изглеждаше като клоун. Бузите му бяха зачервени, рядката косица залепнала на една страна, но очите му светеха като лампички по Коледа.
– Тръгваме ли? – запита той.
– Готова съм! – отвърна Дела.
Всички посегнаха да я носят с инвалидния стол, но се разбра, че само двама са достатъчни. Щом излязоха на улицата, Чочо отвори задната врата на един оранжев микробус и смъкна две подвижни релси, по които можеха да качат инвалидния стол вътре. Лесно я качиха заедно със стола и вътре я хванаха с два, специално пригодени предпазни колана. Чочо се разбра, приятелите му да са на разположение, качи се и запали микробуса.
– Тръгваме към морето, но ще идем малко по-далеч от града! Знам един плаж, където няма никого по това време! Много широк и дълъг няколко километра! Там е съвсем като в рая! Съгласна ли си?
С овлажнели очи, Дела кимна. По пътя Чочо разказа, как за тия две седмици бе успял да продаде колата си и да купи този микробус. Хубавото при него било това, че е четири по четири и може да се кара по пясъка като джип. Той премахнал задните седалки и направил това просто устройство, за качване и сваляне на инвалидния стол. Малко се затруднил с предпазните колани, но с помощта на приятелите си преустроил и тях. Сега нейният стол стоял съвсем сигурно в буса и тя трябвало да не се притеснява по пътя. Дела мълчеше и се усмихваше, неспособна да отвърне нищо.
Когато спряха на просторния плаж и Чочо я свали на пясъка, с разширени очи тя не сваляше очи от морето. Поемаше свежият въздух с пълни гърди и се радваше с цялата си душа. Встрани до нея бе застанал Чочо и безмълвно я гледаше. По едно време той застана пред нея и коленичи:
– Отдалече виждах, че си красива, но сега разбирам, че няма по-хубаво момиче от теб! Не ми се сърди Дела, но по някакъв начин дори съм доволен, че си в това състояние!
Погледът и изведнъж изтрезня. Тя се вгледа внимателно в него.
– Какво искаш да кажеш?
Той сведе глава.
– Ако беше здрава, никога нямаше да ме забележиш! Ти си толкова хубава, че нямаше да имам шанс не само да бъда с теб, но дори да те заговоря! Погледни ме! Изглеждам на палячо!
Топлотата в очите и измести студените искри. Тя прошепна:
– Не си палячо! Сладуранчо си! И аз не съм такава снежна принцеса, за каквато ме мислиш! Най – обикновено момиче съм! Не можеш да си представиш, колко съм ти благодарна! Чувствам се наистина прекрасно! Имам усещането, че ми върна живота, Чочо!
Той се ухили, свали си якето и хукна по пясъка. Тича по плажа, докато се умори, после се върна при нея и легна пред краката и.
– Признавам, че се влюбих в теб, Дела! Стана някак неусетно и без да разбера! Никога до сега не съм имал гадже и никога не съм се целувал или правил нещо друго с момиче! Знам, че не съм подходящ за теб, затова казах оная простотия преди малко! Не, че искам да си саката! Бих дал всичко на света, да те видя здрава и да ходиш на собствените си крака!
Тя протегна ръка към него и когато той я пое, го придърпа към себе си. Целунаха се малко нескопосано, но с желание.
– Аз също не съм имала приятел! Също като теб не знам, какво е да си влюбен! Сега ми е хубаво с теб! Благодаря ти, Чочо! Това е най-хубавият подарък, правен ми от някого в живота!
Вечерта се прибраха усмихнати и щастливи. Приятелите на Чочо ги чакаха пред кооперацията. Те хванаха инвалидния стол и за секунди го качиха до третия етаж, където бе апартамента на момичето. За довиждане Дела целуна Чочо, а момчетата край тях започнаха шеговито да подсвиркват.
Два месеца по-късно, придружавана от Чочо, Дела се яви на изпит в университета. Тя вече бе овладяла протезите, купени и пратени от родителите на Чочо за нея. Обута в бял панталон, отстрани никой не можеше да разбере за недъга и. Когато излезе след изпита, тя обви ръце край главата му, целуна го и каза:
– Обичам те, шишко! Ти ми върна живота и надеждите за всичко хубаво в него! След твоите прекрасни подаръци, искам и аз да ти подаря нещо!
– Какво? – по детски учудено я изгледа той.
Съвсем сериозно, тя прошепна:
– Искам да стана лекар и твоя жена! Съгласен ли си?
Слънцето се завъртя първо наляво, а после надясно. Хората наоколо се усмихваха, защото виждаха как едно много красиво момиче, се целува с един добродушен шишко. Това бе толкова приятна гледка, че денят ставаше по-хубав и някак по – добър.
Красимир Бачков