/ В памет на майка ми /
Бях малък тогава, живеехме бедно и на мен все ми се прияждаха ягоди, малини и череши. В магазина ранните плодове струваха скъпо, затова един ден мама предложи:- Утре е събота! Хайде да си направим разходка рано сутринта! Ще станем в шест часа и ще тръгнем към лозята извън града. Все едно имаме лозе и отиваме на него. Като минаваме край лозята може да видим близо до пътя ягоди и да си скъсаме. Може и някоя череша да е протегнала клони над нас. На ранобудните и Господ им помага. Искаш ли?- Ура-а-а! – заподскачах от радост аз.Още не бе съмнало на другия ден, когато отворих очи. Скочих бързо от леглото и навлякох панталонките и ризката си.Започнах нарочно да шумя, за да събудя мама в другата стая. Тя стана, облече се, наплиска очите си и приготви набързо по една пържена филия за закуска. Слънцето вече бе огряло и тръгнахме в свежата пролетна утрин. На мен ми бе хладно, затова подтичвах. Нямах търпение да си хапна пресни плодове. Стигнахме лозята и прашния, изровен от каруци път между тях. Още в първите заградени места забелязахме червените шапчици на узрелите ягоди, но за съжаление твърде далеч, за да ги стигнем. – Мамо, аз мога да прескоча оградата! – предложих с не особено голяма надежда.- Ако прескочиш, ще е кражба, а когато ягодите са близо до оградата, само ще протегнеш ръка и ще си скъсаш! Дете си и никой няма да те упрекне, че ти се е прияло.- Добре, мамо! – съгласих се и затичах напред, за да стигна по-бързо до ягодите. При следващото лозе намерих дълга леха с ягоди край оградата. Зрели – недозрели, късах малките сочни плодове и ги лапах с удоволствие. По някои от тях имаше бучици пръст или капки роса, но това допълнително усилваше сладостта им. След няколко лозя с ягоди се заситих и вече започнах да отбирам само узрелите и зачервени плодове. В ъгъла на последното лозе съзрях нещо, каквото никога не бях виждал. Огромна паяжина се бе опънала като волейболна мрежа, между няколко чукана лозе и клоните на голям орех. Сред изящните и нишки миниатюрни капчици роса пречупваха слънчевата светлина така, че се образуваше многоцветна дъга. – Мамо, виж! Какво е това?Мама се усмихна и тихо каза:- Поздрав от Бога! Това значи, че скоро ще си имаме свое лозе, където да садим ягоди, малини, череши и всичко, каквото ни се прииска. Нали затова работим и спестяваме с баща ти.Бедната мама! Тя не подозираше колко е права в момента. Още на следващата година, от общината дадоха възможност на всички желаещи лозе, да си го заградят безплатно в местността „Чорчолийките”. Вярно, че мястото бе далеч, но и ние като останалите, също вече щяхме да имаме лозе, в което да отглеждаме вкусни плодове и зеленчуци. Щом го взехме, макар да не ми бе особено приятно, аз също копаех, плевях и се грижех за растенията. Естествено вместо това, предпочитах да карам колело или да играя футбол, но се трудех, защото винаги си спомнях вкуса на честно откраднатите ягоди, като си нямахме лозе и поздрава от Бога Минаха доста години, дойде така наречената „демокрация” и много хора останаха без работа. Увеличиха се в пъти циганите, които предпочитаха вместо да работят, да живеят от социални помощи и да събират вторични суровини. В отдалечената местност, където бе лозето ни, нямаше пазачи и за кратко време циганите разграбиха всичко. Рано една сутрин, след като не бях спал добре през нощта, реших да се освежа с една разходка до лозето. Както преди пак крачех по прашния път между лозята, но на няколко места забелязах движещи се хора. Неприятно усещане присви стомаха ми, когато наближих нашето лозе. Двама млади и един стар циганин бяха свалили телената мрежа на оградата и в момента я товареха на една магарешка каручка.- Ей! Я чакайте! – спрях ги възмутен – Защо сте ми свалили мрежата?Старият циганин изведнъж излезе напред:- Твойта ли е, бате? Казаха, че лозето няма стопанин и затова земаме. Дисата гладни, тряба да са яде!- Кой ви каза? – въпроса звучеше глупаво и на самия мен, но все пак трябваше по някакъв начин да покажа заинтересованост на стопанин.- Едни сигани, тука! Сигур са излъгали, тяхната мама! Гулеми дяволи, ей! Айде момчета, оставяйте мрежата!- Чакайте! – спрях ги аз. На повечето съседски лозя оградната мрежа вече бе свалена. Дори да я оставеха, въпрос на часове бе те или други като тях да я откраднат отново. – Няма смисъл! Както е тръгнало, или вие, или някой от другите дяволи ще я открадне пак, нали?- Точно така ши стане, бате! – ухили се стария циганин – Виж, как са сещаш! – А защо не сте набрали от ягодите? – зачудих се, като гледах разкопаните и загърлени от мама зрели ягоди.- Да има за тебе, бате! – великодушно махна с ръка дъртия циганин – Ние събираме само жилязо! Дисата искат хляб, пък той струва пари!Свалих си ризата, клекнах и започнах да събирам в нея за последно ягоди от нашето лозе. Циганите малко се помаяха, после водача им викна:- Ние ше си ходим, бате! Даваш мрежата, нали?- Влачете, дяволи такива! – отвърнах учуден, колко нетрайно и преходно е всичко в нашия свят.След малко каручката с циганите вече бе изчезнала, също като отминалото спокойно време, също като младостта и наивните ми детски мечти. Завързах ръкавите и пешовете на ризата, за да не изпадат ягодите и тръгнах обратно по пътя. Последните ягоди от градината на Бога трябваше да споделя с мама.
Красимир Бачков