ПОПЧЕ ЗА ИГРАЧКА

Бях може би пет или шест годишен, когато отидохме с мама на почивка в Балчик. Настанихме се в островърхо, дървено бунгало с две легла и малко гардеробче между тях. През деня бунгалото така се нагряваше от слънцето, че до късно вечерта не можехме да заспим от горещина. Ламаринения покрив пукаше цяла вечер, докато бавно се охлажда. В единствената ни чанта не носехме много багаж, защото аз ходех или по плувки, или най-много облечен с тениска. Бях изключително горд с късите си шлиферни панталонки, на задния джоб на които имаше нарисуван индианец. Обувах ги предимно вечер, когато излизахме из града на разходка. Мама имаше две рокли, които сменяше през ден. Щяхме да почиваме две седмици и още първия ден разбрахме, че няма да е съвсем почивка нашето. За да закусим трябваше да идем сутрин до девет часа на съседната улица, където в една пекарна предлагаха топли закуски. Ако случайно се успяхме, щяхме да стоим гладни до обяд. Колкото до перипетиите на обяда, не вярвам някой от сегашното поколение да знае, какво значи да чакаш два часа на жаркото слънце, за да си купиш две кебапчета с пържени картофки от ресторанта. Още по-зле ставаше вечерта, когато хората се настаняваха на масите, поръчваха си алкохол и изобщо не бързаха да вечерят. Ресторанта представляваше ламаринена барака, с изнесени петдесетина маси отпред, трима възрастни сервитьора и една сервитьорка. Обикновено се чакаше до припадък и когато най-после си получиш яденето, вече не ти се ядеше. Обаче тези неуредици не ни притесняваха, защото бяхме на почивка на морето, нещо, което се случваше веднъж годишно и трябваше да му се наслаждаваме независимо трудностите.
През деня ходехме или на централния градски плаж, който бе толкова малък, че постелките на плажуващите се застъпваха една с друга, или на каменистия бряг пред бунгалото, от другата страна на улицата. По-спокойно бе да идем на близкият плаж, независимо, че не можехме да се къпем в камънака. Аз си играех, като потапях лице във водата и наблюдавах всичко, между камъните. Там се стрелкаха скариди и малки попчета, трептяха със синьо – зелените си листа водораслите и пясъка изглеждаше като съкровищница. По онова време имаше такова изобилие от риба, че никой уважаващ себе си рибар не ловеше попчета. В града имаше една рибарска бригада и когато тя излизаше на брега, обикновено лодката бе потънала максимално от уловения калкан, скумрия, паламуд и сафрид. Рибарите разпродаваха улова си, още преди да слязат. С един цигански кантар с топузи, те теглеха рибата и я изсипваха в съдовете, които купувачите си носеха. Тогава нямаше найлонови торбички и природата бе относително чиста.
Един ден, някакъв човек излизаше от морето и шляпаше силно в плитката вода. Както се бях навел и съзерцавах водата, забелязах, как едно голямо попче се стрелна към брега. Набързо го заградих с няколко камъка и то не успя да се върне обратно към дълбокото. Извиках на мама, за да се похваля, че съм хванал риба и аз, но тя разсеяно кимна и не стана да види находката ми. През деня изкопах няколко езерца на брега и сега вече попчето можеше да преминава от едно в друго. Тази игра толкова много ми хареса, че когато вечерта трябваше да се прибираме вече, аз не пуснах на свобода попчето, а го оставих затворено в оградените с камъни езерца.
На другата сутрин побързах да погледна, още ли е там попчето. За мое разочарование изглежда бе намерило пролука и избягало, защото не се виждаше в никое от езерцата ми. Седнах във водата и плеснах с ръка по повърхността . Тогава видях, как попчето мръдна. То се бе маскирало идеално с цвета на пясъка и когато не се движеше, бе изключително трудно на човек да го види. Играх си с него през целия ден. Така минаха няколко дни и за да не стои гладна рибата, събирах малки охлювчета от близките треви и ги пусках във водата. Не видях да се храни с тях, но на следващия ден нямаше нито едно охлювче във водата. Така измина една седмица и в края й мама ме запита:
– До кога ще държиш горката рибка там? По-добре я пусни, за да не умре от глад!
– А с какво ще си играя, като я пусна? – отвърнах аз.
– Ще си хванеш друга рибка, нали си рибар!
– Добре! – не съвсем уверен се съгласих и разместих камъните, за да излезе попчето. То наистина премина през отвора и изчезна в морето.
На другият ден играех на същото място, но освен малки рачета друга риба не идваше. И когато бях решил, че едва ли вече ще хвана рибка, се появи същото попче. То дойде до отвора на езерцата, влезе , завъртя се в тях, и пак излезе. Аз радостно изкрещях и започнах да събирам, и чупя черупките на охлювчета. Пусках ги в езерцата и гледах, как попчето приближава до тях и ги всмуква бързо. Един вид бях опитомил рибата. До края на почивката ни, попчето с което играех редовно ме посещаваше.
Много години по-късно спрях на същото място и заведох сина си на брега. Разказах му за попчето, с което си играех, когато бях на неговата възраст и докато сочех към камъните друго, по-малко попче се стрелна във водата.
– Тате! Ето го твоето попче! – тържествуващ рече синът ми.
– Не, моето момче! – поклатих глава аз – Това вече е твоето попче!
– И моето море, нали?
– Разбира се! – съгласих се, напълно сериозен. Та, нали всяко дете трябваше да си има свое море, свои мечти и свои игри….
Красимир Бачков