ПОСЛЕДНИЯТ ТАНЦ

време за четене: 2 мин.

Пламен дори не разбра, как стана и заигра. У дома той едва изкачваше двата етажа до апартамента си, докато вървеше по улицата спираше на всеки сто метра за да си почине, но сега нещо се взриви в душата му и той скочи. Жената, която седеше до него на пейката се стресна и изсипа част от пуканките, които държеше. Изгледа го с недоумение, но той дори не я забеляза. Нещо отвътре го напираше с такава могъща сила, че не можеше да стои и да слуша спокойно. Спомни си, че като млад войник бе надиграл кума и зетя на една сватба, на същата тази ръченица. На нея се надиграва и с Ганка, няколко години по-късно. След танца тя му пристана и двамата избягаха на един национален строеж. Работеха без да се жалят, обичаха се простичко, но силно и децата се появиха едно след друго. Тогава бяха млади и се радваха на всичко. Светеше надежда в очите им, защото животът бе пред тях. После бяха повлечени от стремежа да си купят дом, кола, вила и така не разбраха, как децата им пораснаха, а те остаряха. След смъртта на жена му, Пламен изпадна в безвремие. Често забравяше датата и деня, а часовника спря и той не го погледна повече. Все му бе едно какво яде или пие, какво облича и как минават дните му. Омерзени от гнусната действителност в родината, децата му се запиляха в чужбина. Той престана да се интересува от каквото и да било, само веднъж на ден се спускаше до морската градина и сядаше на една и съща пейка. Наблюдаваше морето без да мисли, после ставаше и се прибираше. Понякога, докато седеше на пейката, от ресторанта зад алеята се чуваше музика. Тя му напомняше за едни отминали времена, когато все още беше жив, но никога не му бе въздействала като сега. Сякаш събирал с години някаква вътрешна енергия, той танцуваше ли танцуваше. Няколко човека се спряха и го загледаха, удивени от неподозираната му сръчност. В очите им, в началото блестеше присмех, който след минута преминаваше във възхищение и дори завист. Ако имаха достатъчно кураж, биха затанцували и те. А на Пламен изобщо не му пукаше, кой го гледа и какво мисли за танца му. Тялото му се подчини на душата и се понесе в ритъма на музиката. Той вдигна ръце, после ги сложи на кръста и заигра чорбаджийската. Усещаше, че след този танц няма да му останат сили за нищо. Разбираше, че вероятно след това ще приключи с ежедневното си оцеляване и това му носеше радост. Той се усмихваше с толкова живец в очите, че когато изведнъж се свлече на земята, хората край него продължиха един дълъг миг да чакат. Те не знаеха, колко щастлив бе в последния си досег с тоя свят и се надяваха да стане, за да продължи играта. Хората не можеха да видят, как душата му се отдели и заигра високо в небето, там, накъдето се бе стремила през целият му живот.

Красимир Бачков

Вашият коментар