Скрита между ниските хълмове наоколо, тя бе единствената долина в Странджа. Не се забелязваше отдалеч, не се забелязваше и отблизо. Трябваше човек да се спусне в неочакваната земна вдлъбнатина, да забележи, как върховете на ниските дървета и храсти изведнъж се озовават нависоко, а каменистата земя се разтваря като шепа и те поглъща неусетно. Единствено мълчание и тих ужас изпълваха душите на осмелилите се, да нарушат покоя на „Прокълнатата долина“, а това ставаше изключително рядко. Наблизо нямаше села и градове, нямаше пасища и пътеки, за да минават хора по един или друг повод. От жителите в околността, само десетина старци си спомняха за нея, при това със суеверен страх. Иван Стоев изключи двигателя на джипа, за да не хаби повече гориво. Ако имаше лебедка, изобщо нямаше да се тревожи, но сега положението изглеждаше доста сериозно. След няколко часа щеше да се стъмни, а наблизо не се чуваше и виждаше следа от хора. Той събу маратонките си, нави крачолите и внимателно стъпи в мочурището. Не бе много дълбоко, не бе и голямо по размер, но стигаше, да затъне неговото изключително проходимо „Сузуки – Самурай“. До тук бе стигнал, в желанието си да намери свежи гъби. Всяка есен той се отбиваше из тоя див край, на път от морето към къщи, пълнеше чувал с пресни гъби и после ги приготвяше за зимата. Този път се отдалечи повече, защото есента бе суха и гъбите бяха рядкост. Малкият джип се провираше между редките дървета без път и по застланата с жълто-червени листа земя всичко изглеждаше като приказка. Иван дори не можеше да предположи, че в тази суша може да се намери мочурливо място, където да затъне с джипката. Когато съзря първите плантации с печурки и сърнели, той реши да спре, след като види докъде се простират и престана да се движи, но защото затъна. Сега трябваше да измисли нещо, за да реши проблема. Той излезе на суха земя, избърса мокрите си крака и се обу. Огледа се и импулсивно тръгна на запад. Все някъде трябваше да намери пътека или път, да стигне до някакво селище, от където да потърси помощ. Той вървеше бавно и гъбите, които виждаше наоколо сега го дразнеха. Нямаше да тръгне да ги бере, преди да измъкне джипа от малкото мочурище. Интересно, но тук не се забелязваше никаква човешка следа! Дори животински пътеки нямаше, а това бе доста необичайно за местност, населена с диви прасета, чакали, лисици, вълци и дори мечки. Той вървя известно време и неусетно потъна в „Прокълнатата долина“. Спускайки се в нещо като каменист улей, изведнъж забеляза, че зад гъст храсталак зее отвора на някаква ниска пещера. Можеше да я подмине, но кой знае защо настръхна от страх и се спря. Внимателно надникна зад оголените от листопада клони и първата мисъл, която му дойде бе, че това е идеално място за вълче леговище. Извади големият нож от кожената кания на колана си, включи фенерчето на мобилния си телефон и като се пазеше с една ръка от клоните, влезе в пещерата. Взираше се за отражения от очите на хищници, внимателно стъпваше леко приведен, а малко над слънчевият си сплит усещаше все по-неприятна хладина. Така навлезе стотина метра навътре, когато срутени големи камъни му препречиха пътя. Точно в края, по земята се виждаше сплъстена сива козина, увъртяна в кръг, където едно или няколко животни бяха лежали. Не можеше да се разбере от какво животно е козината, но се усещаше миризма, което показваше, че скоро тук е имало обитатели. Бе толкова тихо, че Иван чуваше ударите на сърцето си, отекващи в слепоочията на главата му. Изведнъж някакъв неистов писък го прикова на едно място. Странно, но писъкът сякаш не идваше отвън, а бе вътре в него. Той пое дълбоко въздух и рязко го изпусна. От дете не бе изпитвал подобен, необясним страх. Ако имаше как, би побягнал, но тук в пещерата това бе невъзможно. Опита се да излезе по-бързо, но на едно място силите го напуснаха и той се свлече на земята. Сякаш някой бе изсмукал кръвта от вените му. Оглеждайки се на всички страни, Иван чу бучене, което постепенно се превърна в човешки говор. Чуваха се гласовете на починали негови близки, познати или приятели. Те произнасяха откъслечни фрази и цели изречения, без взаимовръзка или определен смисъл. Струваше му се, че гласовете се струпват отгоре му, за да го залеят и удавят, да го подлудят. Той запуши уши с дланите си, но гласовете не спираха да кънтят, вече в душата му. И рязко спряха, за да чуе гласа на мъртвия си баща:- Върни се, сине! Има един ден, в който тръгваш в грешна посока. Върни се в него и поеми друг път! Ще намериш всичко, което сега ти липсва! Нищо случайно няма! Ти тъй дълго търси знак, че нямаше как да не го намериш! Сега остана да се върнеш към себе си! Тръгвай, моето момче! Забрави обидата и болката от стореното! Обичай! Само така ще стигнеш до края! Помни, че всичко се променя, дори и хората! Хайде, върви …!Иван се изправи механично и като насън излезе от пещерата. Пое по обратния път и когато вече притъмняваше, стигна до джипа. Огледа се и забеляза дълъг ствол на паднало дърво. Отиде до него и с ножа отцепи голямо парче кора. След това откърши още няколко парчета, които пъхна под гумите на джипа. Включи на „бавни“ и почти без буксуване излезе от мочурището. Дори не погледна към белите шапки на гъбите, които бе тръгнал да събира. Воден от някакво непогрешимо вътрешно чувство, успя да намери черен път, който го изведе до асфалтово шосе. Там включи фаровете и пое не към дома си, а към града, където преди девет години бе оставил бившата си жена и децата си. Не се бе чувал и виждал с тях през всичките тези години, не знаеше как ще го посрещнат, но дължеше и на тях, и на себе си един пропуснат разговор. Баща му бе казал, че хората се променят, а промяната трябваше да започне първо от самият него! Той се сети отново за „Прокълнатата долина“ и потръпна тъй, че мравки полазиха по кожата му. Въздъхна с облекчение, защото тя бе останала далеч зад гърба му ….
Красимир Бачков