Късно след обяд, под лозата слънцето не прежуряше както на двора. В началото на юни жегата стигаше стойности, характерни за най-горещите дни на юли. Пенко – полицая оглозга прегорялото свинско ребро и повика немската овчарка, легнала в сянката на живия плет. Когато тя мързеливо приближи той подхвърли реброто, а кучето го улови още във въздуха. Схруска го, облиза се и загледа стопанина си с молещи очи.- Няма повече! – разтвори ръце Пенко – И аз мога да хапна още, но мръвките свършиха!Външната порта се хлопна и в двора влезе приятелят му Лозан. Под мишница той внимателно придържаше трилитрова, плетена дамаджана и се усмихваше многозначително:- Кой каза, че няма? Я погледни, какво нося! По-добро е от всякакво мезе!Пенко се надигна, здрависа приятеля си и влезе в къщата за чаши. След малко отпиваха от памидовото вино и замечтано наблюдаваха игривия полет на две пеперуди. Много не разговаряха, защото бяха приятели откакто се знаеха и бяха се наприказвали през годините. Преди да се пенсионират единият бе полицай, а другия – горски стражар. Свързваха ги общи дела, няколко съмнителни афери и всеобщата антипатия на съселяните им. По един или друг начин хората бяха изпатили от тях по време на службата им, затова сега ги избягваха. Това не впечатляваше двамата приятели, затова когато едната пеперуда кацна на гърлото на дамаджаната, Лозан се засмя:- Гледай само! Пеперудата уж проста, но и тя иска да си пийне винце! Всеки разбира от хубавото, мама му стара!- Откъде го докопа тоя памид?- От Димо – Чолака! Примоли се, да отреже няколко дървета от Ганевската гора и му съдействах при новия горски.- Трябва и нещо сухо да ти е пуснал?- Пусна! Дребна работа! Колкото да ремонтирам предницата на колата. Вече не е като преди! Други лапат хляба с маслото! За нас остават само трохи!- Пак, че и това правителство се случи от хайдуци! Я си представи, че се натресат някои честни и гладни, какво ще стане! Ще продънят държавата фукарите! – въздъхна Пенко и отпи от виното. Лозан се засмя:- Тя отдавна е продънена, друже! Малко ли се старахме през годините!Откъм запад изведнъж задуха хладен вятър и във въздуха се долови мирис на дъжд. Пенко излезе от сянката на лозата и вдигна глава към небето. Съвсем близо от запад, мътно бял облак запушваше като стена хоризонта и бързо приближаваше.- Май ще бие градушка! – угрижено поклати глава той и тръгна да събира прането от простора. Дрехите бяха пресъхнали от жегата и всичките само мъжки. Той открай време живееше сам. В това време едри капки дъжд затупкаха тежко по земята. Съвсем близо встрани тресна гръмотевица, а веднага след нея още една. Кучето напусна заслона си в живия плет и с подвита опашка прибяга до къщата. Лозан глътна виното от чашата си и викна:- Я идвай тук, че да не стане някоя беля! Виж, колко близо треска!Пенко отвърна нещо, тръгна и в този момент светкавицата го порази. Както си бе с полу-събраното пране в ръце, той се обви в дим, а въздуха се изпълни с мирис на електричество. Гърмът бе толкова силен, че минути след това Лозан продължаваше да крещи, без да чува собствения си глас. Срещу него приятелят му се бе превърнал в малка, овъглена купчинка от димящи парцали и тлен. За да преодолее шока от уплахата, Лозан надигна дамаджаната и пи, докато остана без дъх. Виното за момент притъпи болката и той отново пристъпи към това, което бе останало от приятеля му. Ужасната гледка го порази и той хукна да бяга. Блъсна дворната порта, а след него избяга и кучето. Вече надолу по улицата, той видя съседката баба Цвета и закрещя:- Гръм уби Пенко! Аз едва се спасих! Викай помощ, бабо! – и продължи да бяга по пустата улица. Бабата се прекръсти три пъти и свърна към близката къща. Започна да чука по портата с тояжката си:- Анифееее! Анифе, излез бързо, ма!Избелялата и с олющена на места боя врата на салончето се открехна и възрастна, забулена с черно жена се подаде навън:- Що викаш, Цвете?- Ела, че гръм убил Пенко – полицая! Ей сега Лозан – горския ми каза! Тичаше към центъра за помощ!Жената оправи черната кърпа на главата си и прошепна:- Е, получи си го най-сетне, тоя поразник! Що клетви съм го клела, заради мъжа си! Без вина го претрепаха едно време, но той Господ не забравя! Аллах ли, Христос ли, знае си работата той! – тя се обърна и си влезе в къщата.Останала без внимание, баба Цвета се запъти към отсрещната къща. Стигна до портата и понечи да чука с тояжката, но се спря и седна на избелялата пейка отпред. Сети се, че стопаните на къщата живееха в града и рядко идваха при имота си. Тя се загледа към голямата, триетажна къща на Пенко и пак се прекръсти. Зачуди се, кой ще наследи имота на полицая и защо му трябваше цял живот да се прави на много опасен, като ей – на, Бог го чукна и се свърши неговата….! Небето се изясни и слънцето пак напече. Вече не прежуряше, а топлинката му караше всички живи твари да бързат, да свършат това, за което са създадени на тоя свят.
Красимир Бачков