Никой от Люляково не можеше да твърди, че Димо Спасов притежава определени качества. Напротив, всеки от сто и петнадесетте жители на селото щеше да намери, за какво да се оплаче от него. Преселил се от града преди двайсетина години, Димо държеше в постоянен стрес селяните с ежедневните си изцепки. Ту ще се напие в кръчмата и ще набие някой, дето го гледа накриво, ту ще задигне агнето на друг, за да си направи чеверме нейде в гората или ще мине с джипа си през картофената нива на трети. Той беше непредсказуем като пролетна буря и макар годините му да не бяха малко вече, си оставаше все тъй щур и опасен.
От известно време Димо задиряше Мима – младата жена на ветеринаря Чилев, от съседното село Добринци. Беше я видял веднъж в магазина на центъра и от тогава му влезе в сърцето. Отдавна той беше разведен и двамата му големи сина се бяха преселили в чужбина. С бившата си жена не поддържаше връзка, но понякога слизаше до града, за „да му отпусне края“, както казваше самият той. Звънеше на разни секс – телефони, намираше млади жени и срещу заплащане изкарваше събраното напрежение в себе си. Така я караше, докато видя Мима. Тя се водеше все още млада булка, защото бе отскоро в селото. Чилев я беше докарал някъде от южна България и всеки разбираше, че не е местна дори само по говора. С присмех я наричаха „македонката“. Тя бе петнадесет години по-млада от ветеринаря, с черни, блестящи очи, червена, вързана на конска опашка коса и тънка талия, поради която изглеждаше много сексапилно. Не бе красавица, но правилно сложеното и тяло привличаше мъжките погледи. От както я бе зърнал, Димо кроеше планове да я срещне уж непринудено, за да може да я заговори. Затова през последните два месеца всеки ден си намираше работа в Добринци. И макар Мима да излизаше често из селото, Димо все не успяваше да намери повод за запознанство.
През този петък още от сутринта небето потъмня и облаците скриха слънцето. Лятото на тази година се случи дъждовно, но реката до сега не бе правила бели. На излизане от Люляково, Димо видя покачените и води, които почти стигаха до моста. Той не се притесняваше особено, защото неговото „Мицубиши – Паджеро“ минаваше навсякъде и дори където нямаше път, но вдигналата се река го накара да се замисли. Напоследък все по-често съобщаваха по новините, за прелели реки и язовири, и дори за удавени от наводненията хора. Стигна до Добринци за десетина минути и спря на центъра, пред селския магазин. Приближи до група мъже, застанали до автобусната спирка и ги заслуша. В момента говореше кмета на селото:
- И ако водата се вдигне до белега на тополата, бягайте и се спасявайте, защото ще ни залее! Пригответе си предварително документи, пари и нещо за обличане, и ядене! Задължително си вземете вода за пиене! Единственият начин за измъкване е горският път към „Елешниците“! Той е каменист и доста изровен, но все още може да се минава по него! Не чакайте последния момент, защото водата веднъж тръгне ли, няма спиране!
- Какво казаха от „Гражданска защита“, кмете? – запита мъж с големи, виснали мустаци.
- Казаха да се оправяме сами! Това казаха! – натърти кмета – Те не могат да се оправят още с наводненията долу в Лясково, че за нас ли да мислят!
- А няма ли да изкараш лудата Лиляна от къщата и? – обади се друг мъж.
Кметът прехапа долната си устна:
- Не знам, какво да правя с тая жена! Сама с тия девет деца, при това в най-ниската точка край реката…! Снощи пак минах да я предупредя, но тя се хили като улава! Кажете, какво да правя! Толкова неща са ми на главата!
- Аз ще пратя жена си след малко, да ги накара да се махнат от там! – обади се ветеринарят Чилев – Тя понякога им купува по някой хляб или закуски и Лиляна трябва да я послуша!
Това бе достатъчно на Димо. С провлечена крачка влезе в магазина, купи кутия вафли и две големи бутилки лимонада, и влезе в джипа. Пусна радиото и се заслуша в подбраните песни на една музикална станция. Небето изведнъж притъмня, сякаш се спускаше вечерта. Едри капки дъжд заплющяха по тавана на джипа и в тоя момент в края на улицата, с чадър над главата излезе Мима. Тя забърза надолу по пътя, а Димо запали джипа и я последва. Щом я наближи, той спусна прозореца и я покани:
- Качете се, да ви откарам! Няма файда от чадър в такъв силен дъжд!
Жената се спря, погледна чадъра и с усмивка го сви. Обиколи джипа и се качи. Тя неведнъж бе забелязвала вълчите погледи на Димо и отдавна бе наясно с мераците му. Посочи с пръст надолу:
- Карайте на края на селото! Има една жена с много деца там! Трябва да ги изкараме от къщата, преди реката да ги е заляла! Жената не е много с всичкият си! Толкова деца, без мъж да гледа!
- Дадено! – светнаха очите на Димо. И тъкмо включи на скорост, когато джипа угасна. Той свъси вежди. До момента вярната машина не му бе създавала проблеми. Точно сега ли трябваше да го излага пред хубавицата? Той отвори капака и слезе. За секунди стана вир – вода, защото дъждът се лееше неспирно. Надникна и огледа двигателя. Веднага забеляза цъфналия край на маркуча от страната към пречистващия филтър. Извади джобното си ножче и с кръстата отвертка на него разви стоманената скоба в края на маркуча. Сряза спуканата част, но сега маркуча стана прекалено къс и не можеше да се хване към филтъра. Той изпсува безадресно. Предната врата се отвори и Мима запита:
- Ще оправите ли проблема или да тръгвам пеша?
Димо дръпна маркуча и го показа на жената:
- Трябва ми ей такъв, но малко по-дълъг маркуч, за да го сменя! Иначе не става!
- А от друга машина не може ли да се вземе?
- Може, ама няма друга машина!
Мима остави чадъра в джипа и слезе. Хвана за ръката Димо и го поведе по една уличка нагоре към хълма. Двамата се хлъзгаха по пътя, но Димо не изпускаше ръката на жената. Скоро стигнаха последните къщи и видяха захвърлена голяма, жълта фадрома, цялата обрасла с бурени. Димо извика от радост и се втурна към машината. Веднага намери подходящ маркуч и побягнаха обратно към джипа. Беше детска работа да монтира новият маркуч и джипа веднага запали. През това време обаче реката бе преляла и се виждаше, как някои хора бягат към високото. Димо подкара и щом стигна да края на селото се видя, вече наводнената къща на Лиляна. Жената бе качила няколко дребни деца на покрива на някакъв обор, но двайсетина метра по-надолу две момиченца се бяха оказали в нещо като остров. Те се гушеха едно в друго, а надигащата се вода ги плашеше и караше да плачат. Димо извъртя джипа с муцуната към къщата на Лиляна и включи лебедката да се развива. Грабна парче навит сезал, който винаги носеше в багажника и хвана края на въжето. Нагази в бързата, мътна вода и усети, че като нищо ще го повлече, ако не бе здравото стоманено въже. До джипа бе застанала Мима и питаше, какво да прави тя.
- Поемай децата, като ги вържа! Като ти кажа, включи лебедката да ги издърпа обратно! – отвърна Димо и с много усилия успя да стигне до другия бряг, при къщата.
Водата бе стигнала вече до долния край на прозорците. Лиляна се бе вкопчила в покрива на обора, трепереше и с изцъклени очи повтаряше:
- Водата идва!
Димо сряза парче от сезала, свали едно дете и го върза през кръста. Другият край на въжето върза за стоманеното въже на лебедката. След това направи същото и с останалите деца. Накрая върза паникьосаната майка и викна на Мима да включи лебедката обратно. Независимо, че в реката някои от децата изпускаха стоманеното въже, сезалът ги задържаше към него и всички успяха да стигнат на шосето до джипа. Откъм двете деца по-долу се чу силен вик и Димо видя, че мястото където стоят е почти залято. Без да губи време той се хвърли в бучащата вода и за миг стигна до тях. Не успя да се спре и само ги хвана здраво с двете си ръце. Момиченцата не тежаха, но той не можеше да плува с тях, нито да се задържи на краката си. Водата ги повлече и скоро Димо разбра, че може да се удавят. Опита се няколко пъти да спре с крака, но водата беше силна и при едно от спиранията глезенът му се изкълчи. Той извика от болка и още по-здраво стисна децата. Вече бе загубил надежда, че ще се спасят от водния ад, когато чу силен крясък откъм шосето. Погледна и видя, че Мима влачи някаква телена мрежа и му сочи към нея. Малко по – надолу се виждаше дебело дърво, за което тя закачи мрежата и я хвърли във водата. Димо се отблъсна, колкото можа повече към другия бряг и стисна силно едното дете с лакътя си, за да освободи пръстите на дясната си ръка. Стигнал за миг до мрежата той с последни сили я сграбчи, но от напора на водата изпусна детето, което държеше. За късмет дрешката му се закачи за мрежата и той успя отново да го хване. О тежестта мрежата се разтегли, но задържа ценния си твар. От брега Мима се наведе и едно след друго издърпа децата. И когато вече със свободни ръце, Димо се набра за да излезе, мрежата се откачи от клона и водата отново го повлече. Реката го блъскаше в разни камъни, заливаше го, но макар уморен, той се опитваше да излезе на брега. И когато по някое време се отпусна, защото бе глътнал доста вода и се остави на реката да го влече, за втори път видя Мима откъм шосето. Този път тя държеше дълъг клон и бягаше надолу, за да го изпревари и да му го подаде. Димо напрегна последните си сили и успя само да види пред себе си, заклещена между някакви клони желязна щайга. Хвана се за нея и успя да се задържи, макар пръстите му да изтръпнаха от болка. В този момент дойде Мима и му подаде клона. Хванат с една ръка за клона, а с другата за щайгата, той се измъкна бавно на брега. Щайгата се откачи от клонака и той я метна до себе си на калната земя. Мима взе лицето му в ръце и започна грубо да го гали. Тя го гледаше с такива очи, че без да ще Димо се усмихна. Беше срещал няколко пъти в живота си подобни женски погледи и знаеше, че те казват повече, отколкото всички думи. Той се надигна и седна. Разви телта, с която бе вързан капака на металната щайга и извади две наденици от нея. Показа ги на Мима и се ухили:
- Бях тръгнал за една македонка, а намерих три!
Жената развърза косата си,тръсна я и щам се разпиля, я оправи с ръка:
- И трите си получи заслужено! Коя предпочиташ по-напред?
Никой от Добринци, още по-малко от Люляково се учуди, че след пороя жената на ветеринаря отиде да живее с Димо. Хората и не очакваха нещо добро от този разбойник, затова се питаха, от какви подбуди е спасил лудата Лиляна с всичките и деца. Дали за да впечатли Мима или все пак нещо добро бе трепнало в суровата му душа. Най-хубавото в случая бе, че Димо миряса и спря да върши щуротии. Хората си отдъхнаха, а когато един ден Мима запя песен на двора, стигнаха до заключението, че колкото и щур да е един човек, все си намира майстора накрая.
Красимир Бачков