В четвъртък навърших тридесет години и го отпразнувахме с няколко приятели. Прибрах се в квартирата през малките часове и проспах петъка. Предвидливо си бях пуснал отпуск и сега, протягайки се забелязах, че вечерта вече се спуска. Живеех сам и нямаше какво да правя, затова нахлузих якето и излязох в януарската вечер. Тръгнах по булеварда, без цел и телефона ми звънна:
– Боре! – изскърца гласът на един колега от службата – Да те питам нещо?
– Питай!
– Имаш ли петстотин лева, да ми услужиш? Вече втора седмица ме въртят два зъба и трябва да слагам мост! Обаче, пари за памперси и сухо мляко за близнаците няма, а за мойте зъби съвсем…! Сетих се, че живееш сам и може да си скътал някой лев! Като получа рентата от нивите, ще ти ги върна!
– Съжалявам, брат! У мен пари не се задържат! Каквото изчукам – изпукам! Бях събрал двеста лева, но заминаха за рождения ми ден! Ти що не дойде, нали те поканих?
– Ех! Да не мислиш, че не ми се идваше! Обаче на близнаците им никнат зъбки и плачат, моите зъби ме правят луд от болка и как да дойда, с тия проблеми на главата си?
– Хм! Да! Съжалявам, но нямам кинти!
– Нищо! Здрав да си!
Продължих в мъгливата януарска вечер. По пътя се движеха безброй коли и замърсяваха въздуха с изгорелите си газове. Ако бях по-умен, щях да се спусна до морската градина и там щях да се разхождам на чист въздух. Уви, не бях! Пресякох едно кръстовище и усетих, как върху мен започнаха да почукват дъждовни капки. Вдигнах си гуглата и продължих. Дъждът бе слаб, а якето ми бе промазано и нямаше да се намокря. Докато крачех, се сетих къде да отида. Ако вървях още около три километра, щях да стигна „Гюрлата“. Можех да хапна една гореща шкембе чорба и да осмисля вечерта. Вече се движех целенасочено, а дъжда леко се усили и кой знае защо, ме накара да се почувствам адски сам. Наоколо бе задръстено от коли, рядко се срещаха минувачи, и имах усещането, че крача по някоя далечна, изгубена планета. По някое време се добрах до кръчмата и влязох. Беше полу-празна, за разлика от времето към обяд, когато просто нямаше свободни места. Наредих се зад едно ниско момиче, с намокрено от дъжда яке. То си поръча кебапчета и пържени картофки, плюс наливна бира. Жената зад щанда поиска петдесет стотинки, за да и върне кръгло ресто, но момичето повдигна рамене. Бръкнах в джоба си и подадох монетата. Момичето се обърна, изгледа ме с големите си, кафяви очи и смотолеви нещо, в знак на благодарност. После отиде на една маса до изпотения прозорец на заведението. Там съблече мокрото си яке и го разпъна върху облегалката на съседния стол. Бе облечена с толкова къс минижуп, че ако се наведеше, нямаше начин да не се види целият и задник. Явно бе някоя улична проститутка или както ги наричаха „нощна пеперуда“. Настаних се на съседната маса и засърбах горещата чорба. Бях изсипал в нея две лъжички лют пипер с чесън и едва преглъщах от жега. Изпотих се и също се съблякох. Докато си слагах якето на съседния стол забелязах, че момичето ме гледа. Уловила погледа ми, тя се усмихна някак виновно и въздъхна:
– Така ми се иска и аз да хапна едно шкембе!
– Да ти взема ли едно?
– И сама мога да си взема, но ще смърдя после на чесън! А не бива…!
– Ясно! – кимнах, а тя се навъси:
– Кво ти е ясно, бе? Добре, всеки може да разбере, каква ми е работата и какво от това? Не крада, а си заработвам парите до последната стотинка! Разбра ли?
Не знаех, какво да и отвърна. Явно бе все още нова в най-старата професия, щом се впрягаше толкова лесно. Започнах да си сърбам отново чорбата. Видях, как тя бръкна в чантичката си и извади някаква банкнота. Пресегна се през масата и я остави пред мен. Бяха десет лева.
– Не съм те молила, да ми плащаш сметката!
– Но това бяха само петдесет стотинки! Защо ми подхвърляш тия пари?
– Защото съм пич, да знаеш! Не искам да съм длъжна и една стотинка на никого!
– Не си ми длъжна! Прибери си парите!
– Ако имаш дребни, ми върни, а ако не, остават за тебе!
Бръкнах в джоба си, но освен пет лева и стотинки повече нямах. Махнах с ръка и бутнах банкнотата към нея:
– Не ме занимавай с глупости, ако обичаш!
Тя помълча, после запита:
– Може ли да седна на твоята маса?
– Моля! – поканих я аз.
Тя си събра нещата и премести чинията с кебапчетата срещу мен. Изду устни и все едно бе малко момиченце помоли:
– Не ми връзвай кусур, а? Аз съм си такава..!
– Каква?
– Ами… малко дива! Нашето градче е малко и е почти като село. Свикнала съм да съм свободна, да бягам по поляната цяло лято, да си говоря откровено с хората, а не като тук…!
– Какво не ти харесва тук?
– Какво да ми хареса? Само кретени и тарикати! Гледат да те прекарат по всякакъв начин! Една човешка дума няма с кого да си размениш!
– Е, да! Не е като в провинцията! Рядко се срещат балъци! – имах неблагоразумието да и отвърна, а тя като побесня:
– Каква провинция, бе кретен? Градчето ми е в центъра на Добруджа и е по-важно от твоя алчен град тук! Столица на земята, е моето градче! Хората там са човеци, а не боклуци като тукашните!
– А защо не си стоиш там? Защо си дошла в големия, мръсен град?
– Защото няма работа при нас!Подсмихнах се ехидно, защото се досещах за сегашната и работа. Тя разбра какво мисля и отвърна още по-ядосана:
– Хич не ми се хили! Аз въртя свирки, само докато си намеря друга работа! Секс не правя! Ясно?
Повдигнах безразлично рамене:
– Твое право е, да си изкарваш хляба както намериш за добре! Не те съдя! Не ме разбирай погрешно! Аз също не съм от този град. Тук уча и работя едновременно.
– Знаех си аз! – изведнъж грейна лицето и – Още като ми услужи със стотинките разбрах, че не си от тукашните разбойници!
– Сега си прибери парите! – отново бутнах банкнотата към нея.
– Влачи, мой човек! Мен десет лева не могат да ме съборят!
Тая пикла започваше да ме дразни. Демонстрираше доста повече самочувствие, отколкото би трябвало да има едно момиче за секс услуги. Реших да я провокирам:
– А петстотин лева могат ли да те съборят?
– Зависи! – завъртя огромни очи и след това ги притвори, като котка – Много ли ти трябват?
– Не особено! Дори не са за мен! Един приятел има проблеми със зъбите и ме помоли за заем. Обаче нямам. При мен парите са дефицит!
Тя отново изду устни и бръкна в чантичката си. Извади няколко намачкани и свити в топка банкноти, после бръкна в малко тефтерче, откъдето измъкна още пари. Преброи ги, после се наведе и изу ботинката си. От нея измъкна банкнота от сто лева и я прибави към останалите пари.
– До тук са триста и деветдесет лева! Ако дойдеш малко по-надолу по булеварда, ще взема назаем от една колежка. Нямаш проблем с парите!
Стоях и я гледах мълчаливо. Чудех се, дали не се шегува по някакъв изчанчен, свой начин. Поклатих глава:
– Аз дори името ти не знам, а ти ми даваш пари назаем! Някак не ми се вярва…!
– Нели! – подаде си ръката тя.
– Борислав! – стиснах я внимателно, защото бе малка и нежна.
– Не ти се вярва, защото си почнал да ставаш като кретените тук! Всъщност, парите какво са? Някаква гадна потребност, която те прави зависим от много неща! А зависимият човек е боклук! Чаткаш ли?
– Чаткам! Ами, ако не ти върна парите? Ако и аз, като останалите тукашни кретени те използвам и прекарам?
– Мисля, че няма да го направиш!
– Защо?
Тя завъртя очи и започна да изброява на пръсти:
– Първо, изглеждаш като свестен тип, второ, дори факта, че искаш пари, които не са за теб е достоен за уважение, трето, знам как боли зъб и не искам дори да си спомням за това! Четвърто, защо да не ти помогна, щом мога? Ти как ми услужи преди малко?
– Едно са петдесет стотинки, друго петстотин лева!
– Грешиш! Същото е, само цифрата е малко по-голяма! Важно е, когато човек падне, да има кой да му подаде ръка, да се изправи! Важно е да си човек, чаткаш ли?
– Да, да! – отвърнах объркан и дори възхитен от непринудения и непукизъм. Не знам как, но това момиче бе започнало да ми харесва.Изядохме си храната и излязохме заедно. Слязохме надолу по булеварда и тя наистина взе още пари от друго момиче, застанало под една спирка на сухо. Получих парите и ги пъхнах в джоба си. Вече можех да се обадя на приятеля си, че проблема със зъбите е решен. Не знаех, какво да кажа. Подадох и ръка за сбогуване:
– Нели! …….. Благодаря!
– Не се коркай, Боре! Нали ти казах, че съм пич! – завъртя очи тя – Услужих ти, щото ми бръкна в душата! Ако си навит, може да мина при теб сутринта! Става ли?
– Защо не? Нали трябва да си помагаме, според теб! Ще се прежаля някак…!
Тя извъртя малката си чантичка и ме цапна по главата. Подгоних я по тротоара, а момичето под спирката дори излезе, за да ни види по-добре. Щом я хванах, Нели изведнъж се гушна в мен. Бе като врабче и се притискаше тъй силно, че чак усетих разтрепераното и тяло.
– Студено ли ти е?
– Не! Просто много те искам, затова треперя! От два месеца съм тук и не съм лягала с мъж! Ако знаеш, как искам да ме нажулиш…!
– Ха –ха –ха! – разсмях се с глас. Завих я с якето си, защото дъжда се усили.
– Поне да бе завалял сняг! – тъжно измрънка тя – Щеше да стане по-чисто и хубаво! А то само дъжд…!
– Само дъжд! – повторих след нея – Какво от това? Дъждът също е полезен! Измива мръсотията навсякъде!
– Мислиш ли?
– Убеден съм! – рекох и закрачих към квартирата си. Като изминах известно разстояние се обърнах и я видях, застанала все там, на тротоара. Малката и фигурка едва се забелязваше през диагонално спускащите се водни струи. Щеше да е прекрасно, ако дъжда наистина можеше да измие хорската простотия, завистта и злобата. А знае ли човек? Бях сигурен, че във всеки от нас, зависим от работата си, града, близките и още куп неща, се крие по един човек, жадуващ за свобода и някаква елементарна, духовна чистота. Може понякога само един дъжд да е достатъчен, за да тръгнат на добре нещата? Само дъжд….!
Красимир Бачков