От малкото румънско градче до Варна имаше почти осемстотин километра. Домакините закриха международния фестивал в десет сутринта и Антон побърза да тръгне, за да се върне около полунощ при жена си и детето. Беше му домъчняло за тях независимо, че всеки ден се чуваха по телефона. През четирите дни на посещения в училища, манастири, театри и други културни заведения, той не бе намерил време да купи поне някакви малки подаръчета за близките си. По пътя се отби в Турну Северин и спря на широк паркинг. Заключи колата и тръгна към близките магазини. Прегледа си парите и установи, че разполага с около петдесет евро за подаръци. Останалата сума премести в джоба на ризата си. Те бяха достатъчно за бензин или по-точно за газ. В Румъния имаше по-малко на брой бензиностанции и цените на газта и бензина бяха малко по-високи. Докато изкачваше стъпалата към втория етаж в сграда, прилична на малък МОЛ, той се размина с няколко деца, придружени от майките си. Това бяха цигани, но говореха на румънски. Едно от децата се спъна в краката му и той се наведе да го вдигне. Майката се скара на детето, хвана го за ръката и го помъкна надолу по стълбите. Още в първия магазин Антон хареса едни обущета за сина си. Попита няма ли един номер по-големи и продавачката веднага му ги предложи. Доволен, той бръкна да плати, но в джоба си не откри парите, заделени преди малко за подаръци. Попипа джоба на ризата и въздъхна облекчено. Поне пари за гориво имаше, поне за сега. Извини се на продавачката и бързо се спусна по стълбите, да търси крадливите цигани. Още стъпил на тротоара, той ги видя седнали в близкото кафене, където вече им сервираха сладкиши и сокове. Забави крачка, защото не знаеше какво да прави. Те говореха шумно, смееха се и се виждаше, че изобщо не им пука от него. Бяха на свое място и би било загуба на време и нерви изобщо да тръгне да се разправя с тях. Антон се обърна и тръгна към колата. Зад гърба си чу силен смях, но продължи спокойно да върви. Качи се на колата и потегли с мръсна газ, за да се махне по-скоро от това гнездо на крадци и мошеници. Не бе кой знае колко учуден, защото в България циганите не бяха по-стока. Сам си бе виновен, че го бяха окрали. Само го беше яд, че няма да може да купи дори малко подаръче на сина си. Всеки ден, щом се прибираше от работа, малкия го посрещаше на вратата с въпроса: – „Тате, какво купи мен?“ Той винаги му носеше я шоколадче, я дъвка или близалка. Тригодишният малчуган се радваше, сякаш бе спечелил най-голямата награда на света и това караше Антон да се чувства неземно щастлив. Времето бе горещо, но той не включваше климатика, за да бъде колата по-икономична. На два пъти спира, за да зареди и още по светло стигна Дунав мост при Русе. Спря около километър преди митницата, защото се бе събрала дълга колона автомобили. Кой знае какво ги бе прихванало румънските митничари пак? Когато пресичаше границата с Румъния, почти винаги имаше опашки от насъбрани автомобили. Той разви сандвича, който благоразумно си бе направил сутринта от шведската маса в ресторанта на хотела и излезе да го изяде вън от колата. Докато хапваше, край него минаха малко циганче и възрастен циганин, които предлагаха за продан пъстро украсени глинени птички. – А cumparat o privighetoare! – подкани го старецът.- Не разбирам! – огорчен отвърна Антон. Птичките много напомняха онези от детството му, които си купуваше заедно с другите деца по панаирите.- Славей купи, …. славей! Cinci euro! – разпери пръстите на едната си ръка – Пет евро! Pentru copilul …! Дете …! Разбира?- Разбира, но не ми останаха пари! – разпери ръце той. – Вашите хора ме преджобиха! – обясни със завъртане на китката, как са го обрали циганите.- Няма пари? – кокореше кръглите си, черни очи старецът – Пари краднали?- Я, виж как разбра! – тъжно се усмихна Антон. Старецът поклати глава и повлече крака, а след него тръгна и малчуганът със свирките. Още не достигнал до следващата кола, възрастният мъж се спря, обърна се и каза:- Дай, колко пари има.! За дете може така ! Антон изведнъж се сети за банкнотата от един американски долар, която си държеше за талисман при документите, заедно с една четирилистна детелина. Той извади тефтерчето, внимателно измъкна изсушеното цвете, за да не го счупи и подаде сгънатата банкнота. Бе я намерил преди доста години на летището в Атланта. Тогава закъсняваше за полета, но бе успял да го хване. Беше си внушил, че този долар му носи късмет и сега без жал реши да се раздели с него, защото щеше да купи глинения славей за сина си. Старецът протегна ръка, но не взе банкнотата.- Mascotă ? ….. Талисман ?- Да, но нищо! Вземи го! Старецът се дръпна и разпери пръстите на двете си ръце, в знак на несъгласие. За по-сигурно поклати глава, че няма да вземе парите.- Cadou pentru copilul ..! Подарък за дете…! Разбира?- Разбрах, но ми е неудобно така! Вземи долара, старче! Все пак птичката струва пет евро! Циганинът се усмихна и поклати глава, като стар разбойник. Подкани Антон да се качи в колата, а след това се качи при него отпред. На задната седалка се шмугна малчуганът със свирките. Антон се огледа притеснен, но старецът го успокои с ръка. Показа му, да изпревари колите пред него, като заговори бързо нещо на румънски. Антон слушаше, поклащаше глава без да разбира и дума, но изкара колата от редицата и скоро стигна до митницата. Без да слиза, старецът го накара да пререди всички коли и важно се усмихна на застаналия до тях румънски митничар, който запита:- În cazul în care, bunicul Dan? / Накъде си тръгнал, дядо Дан? /- Du-te peste pod în Bulgaria! /Отивам на гости в България! / – изблещи черните си мравешки очи старият циганин и от това цялото му чело се покри с бръчки. – Să mergem un gangster! / Минавай, гангстер такъв! / – направи дъга с ръка митничаря и се захили като луд. Дори не взеха личната карта на Антон и той подкара към моста. Щом минаха стотина метра обаче, старецът рязко вдигна ръка:- Стоп! Антон спря колата. Старецът каза нещо на момчето и двамата заедно слязоха. На предната седалка лежеше най-пъстрия славей от таблата. – За дете може всичко! Мост не трябва разделя, трябва събира хора ..! Разбира?Антон преглътна, защото очите му овлажняха. Кимна с глава за сбогом и подкара колата. Във Варна пристигна тъкмо, когато жена му бе сложила да вечерят със сина им.- Току що синът ти пита, какво ще му донесеш от Румъния! Иначе нямал да вечеря, важният господинчо!Антон напълни вода в глинената птичка и наду свирката. Разнесоха се вълшебни звуци и малчуганът запляска радостно с ръце. Седнаха на масата и нямаше нужда да казват каквото и да било. Беше им хубаво, че пак са заедно и простичко можеха да намерят в очите на другия всичко, от което имаше нужда човек на този свят!
Красимир Бачков