Бай Милчо даскала се пенсионира и получи десет заплати накуп. Беше решил да си купи лозе, но продавачът усети, че разполага с пари и вдигна цената. Това ядоса старият учител и той се отказа от сделката. На тръгване собственика на лозето свали цената дори повече отколкото му се искаше, но въпреки това бай Милчо не го купи. Преди да се прибере в къщи спря на кръчмата в центъра на градчето, изпи две бири и хапна пет вкусни кебапчета. Стана му хубаво и настроението му се оправи. Тръгна си доволен и без да мисли за нищо. По пътя видя спрян на улицата автобус „Мерцедес“, на който тестваха спирачките. Той се спря при двама кибици и запита що за автобус е това.- Абе, стар е автобуса, но много запазен! И двигателя му е супер! – рече единият.- Продават го направо без пари! – въздъхна другият. – Сега да имах категория „Д“, като нищо щях да го купя!- И кого щеше да караш с него? – полюбопитства бай Милчо.- Как кого?! – разпери ръце кибикът – Само един рейс сутрин да правя до Варна и един обратно вечер, за три месеца ще го изплатя! Толкова много хора ходят на работа в големия град!- Но за това са нужни разрешения! Трябва лиценз и още много неща! – поклати глава старият учител.- Глупости! – изсмя се кибикът – Слагам една табела „Случаен превоз“ и никой нищо не може да ми каже!Бай Милчо приближи автобуса и надникна вътре. Седалките и интериора отвътре наистина бяха прилични. Шофьорът на автобуса го изгледа преценяващо и запита:- Кво го гледаш, сякаш ше го купуваш?- Защо да не го купя? Имам категория за водач на автобус още от казармата! Имам и пари!- Ами, взимай го тогава! – ухили се шофьорът.- Трябва да го пробвам!- Хайде, качвай се!Последният път, когато бе карал автобус беше преди четиридесет години, но това не смути бай Милчо. Внимателно подкара тежкото превозно средство и се учуди, че се управлява толкова лесно. Обиколи няколко улици и излезе извън града. Машината се държеше добре на пътя и не се забелязваха никакви дефекти. Собственикът изтъкна, че автобуса гори колкото един джип, а може да вози тридесет човека. Така, без много да мисли бай Милчо реши да купи автобуса и още на другият ден оформиха сделката. Едва когато го спря на улицата пред къщи, той си даде сметка каква голяма отговорност е превозното средство.Жена му леля Гина излезе и като видя автобуса, се хвана за сърцето:- Милчо! Ти ум имаш ли в главата си?! Какво ще го правиш тоя автобус сега? Нали щеше да си почиваш вече? Как успяха още първият ден да те излъжат, старо магаре такова! Нали щеше да купуваш лозе? Съвсем си изкукуригал, дъртако!- Трай ма! – сгълча я той – Утре сутринта отивам на центъра и ще водя пътници до Варна! Ще ти покажа, как се печелят пари!Жена му пустосва още половин час и сърдита се прибра. През това време бай Милчо написа на компютъра и принтира няколко обяви, на които обяви часът на тръгване за Варна и за прибиране след това. Разходи се из градчето и ги залепи на видни места. На следващата сутрин автобусът тръгна пълен наполовина, но понеже цената на билета бе малко по-ниска от всеки друг транспорт, до края на седмицата вече тръгваше препълнен. Авантюрата на старият учител се оказа изключително успешна. Освен маршрутите сутрин и вечер, той започна да ходи на екскурзии из страната и дори в съседна Румъния. Стари хора се организираха и посещаваха манастири и разни събори. Пътниците си плащаха и неусетно бай Милчо се видя с много пари. Той дори не бе предполагал, че от транспорт може да се печели толкова лесно и бързо. За цял живот от заплатата си на учител едва бе заделил пари за една кола на сина си, при това на старо. Сега за малко повече от година, той събра пари за гарсониера в големия град. Една вечер, след като се нахрани той запита жена си:- Гинче, помниш ли на младини как искахме да идем на екскурзия до Италия?- Ееех! Беше то! – въздъхна тя.- Нищо не е минало! – тропна по масата бай Милчо – Свалям половината седалки на автобуса, слагам два кревата, една маса и тръгваме! Няма да се харчим за хотел, защото ще спим и ще се храним в автобуса!- Ти съвсем пощуря, дъртако! – присмя се леля Гинка, но той изобщо не се засегна. Подръпна едното си ухо и тихо рече:- Ако не искаш, ще взема с мен Ленчето! Тя няма да ми откаже!Жена му стана и излезе на двора, като затръшна вратата след себе си. Има – няма след час се върна омекнала като печена ябълка. Постави условие, да вземат с тях двете и приятелки от хора към читалището. Вместо легла, щяха да нахвърлят дюшеци по пода на автобуса, за да се съберат. По средата щяха да преградят автобуса със завеса, а стъклата назад щяха да се затъмнят с фолио. Двамата така се запалиха по идеята за екскурзията, че цяла вечер не можаха да заспят. На другата сутрин леля Гинка тръгна да уговаря приятелките си, а бай Милчо започна да демонтира седалките от средата на автобуса назад. Изведнъж в градчето всички заговориха за предстоящата екскурзия до Италия. Доста хора завиждаха, други се радваха, но никой не беше безразличен. Оказа се, че има много желаещи за странното пътешествие. Станко бъчварят, който бе стар приятел на бай Милчо предложи да помогне с обзавеждането на автобуса. Жените развиха бурна дейност и по прозорците се появиха пердета, а по пода на автобуса килимчета. Някой донесе газова печка и това бе сигнал всички да помъкнат тенджери, чинии, чаши и друга кухненска посуда. Вече всеки ден в градчето се коментираше, до къде е стигнала подготовката за предстоящата екскурзия. Хората се сплотиха и от това им стана хубаво. Колкото и щура да беше, идеята за екскурзията бе пробудила духа на всички и отключила разностранни възможности. Вместо в читалището, жените от хора започнаха да се събират в автобуса. Сядаха на дюшеците и пееха, споделяха последните клюки и обсъждаха предстоящото пътуване.Там се събираха и мъжете на разговорка или да се почерпят. Те сядаха в предната част по седалките, вадеха по някоя бутилка домашно вино и започваха да си спомнят истории от казармата. Автобусът неусетно се превърна в притегателен център за всички. Един ден Станко бъчварят донесе разпечатен на принтер лист, на който пишеше, че в Италия, на остров Сицилия, в градчето Ололой се продават къщи за по едно евро. Всеки можел да си купи къща, стига да се грижи за нея след това. Един от старците изръмжа:- Че каква ще е тая къща за едно евро? Един обор струва повече!- Племенникът ми каза, че къщите са добри, но населението на градчето намалявало и затова от кметството решили да привлекат хора по този начин! – обясни бъчварят.- Значи! – почеса се по главата бай Милчо – Можем да се заселим там, но какво ще стане с домовете ни тук? Та ние сме по-зле и от италианците в това отношение! През цялата минала година в града ни се родиха едва девет деца и осем от тях бяха циганчета! На кого ще оставим кокошките, козите? Кой ще се грижи за гробовете на дедите ни? А как ще виждаме децата и внуците си тогава?- То не е казано, че сме длъжни да купуваме къщи в Италия! Можем само да идем да видим, каква е тая работа! – обади се друг старец.Всички се умълчаха. Станко разтърка лакътя на едната си ръка и замечтано каза:- А там зима и студ няма! Ревматизма няма да ме мъчи като тук! Аз няма много да му мисля! И без това съм сам, откакто жената почина! Може да си намеря някоя италианка там!- Чувал съм, че италианките са много огнени жени! – подсмихна се бай Милчо.В това време завесата се дръпна и жените една по една се изнизаха навън. Като минаваха край мъжете, те им хвърляха сърдити погледи. Вечерта всички се разотидоха странно омърлушени и смълчани. През нощта автобусът някак се запали и изгоря. Докато пристигне пожарната, от него остана само един обгорял скелет. Цяла седмица след това никой в града не се спираше да говори с никого. Всички се гледаха мнително и под вежди. Всеки подозираше другия, но доказателство за нечия вина не се намери. Бай Милчо извика фадромата от кооперацията и тя издърпа овъгления автобус от улицата. Постепенно се върнаха старите привички на хората в градчето. Всички започнаха както преди да псуват управляващите, да се оплакват от болести и роднини, и да се размотават по улиците като ходещи некролози. Дори хорът на жените към читалището се разтури. Скуката затисна всичко. Една сутрин, докато леля Гинка разточваше тесто за питки, бай Милчо подхвърли:- Ей, ама как за малко не станахме италианци, а?Жена му се извърна и като замахна с точилката, го цапна по гърба. Той побърза да излезе навън, като мърмореше:- Ей, дива жена бе! Никаква романтика няма тук! Само клюкари и подпалвачи! Да му скоча и на късмета български!В стаята леля Гинка се отпусна на един стол и подпря глава с брашнените си ръце. От очите и се стекоха две сълзи и капнаха на пода. С изгарянето на автобуса сякаш всичко бе загубило смисъл и надеждите в света се бяха свършили.
Красимир Бачков