СТОТИНКА НА ПЪТЯ

време за четене: 6 мин.

   Захари Лечев или Захо, както го наричаха всичките му познати, наближаваше  шестдесет годишна възраст. От няколко години военен пенсионер, той се боеше само от едно – времето! Сякаш  напоследък  дните и седмиците минаваха прекалено бързо. Докато се огледа човек и годината  изтекла! Захо живееше сам от дълги години и почти бе привикнал с  уединението си. Понякога  си спомняше колко дълги и безгрижни бяха дните му като дете, как наивно и чисто вярваше в какви ли не глупости, а сега, натрупал житейски опит и мъдрост, не вярваше на никого и се съмняваше във всичко. Той  си даваше сметка, че животът му е вече към края си, но това не го плашеше. Някак бе проумял, че и след смъртта е възможно да живеем. Той усещаше вечността и се надяваше душата му да го отведе към нея.

    Този ден по обяд, Захо  ходи до кварталния магазин за хранителни стоки и на връщане спря до светофара,  чакайки  да светне зеленото. Преди сигнала да се смени,  чу тих плач встрани от себе си. Обърна се и видя малко момче, седнало на циментовия бордюр на близката градинка да бърше сълзите си. Раменцата на детето потръпваха, а то изглеждаше тъй отчаяно и безутешно, че Захо приближи до него.

• Защо плачеш, юначе? – кротко запита той, а детето го изгледа с огромни, разплакани очи, без да отвърне. То прекара длан по лицето и си размаза сълзите. Приличаше на беззащитно коте, което някой бе сритал несправедливо.

Захо внимателно спусна торбата с покупките си на тротоара, счупи едно клонче от близкото дърво  и седна до детето. Започна да драска с клончето разни фигури по прашните циментови плочи, а детето загледа омърлушено какво прави той. След като помълчаха малко, Захо отново запита:

• Кажи, кой те обиди!
• Никой! – изтръгна се тих стон от детето.
• Защо плачеш тогава?

Малчуганът облиза устни и въздъхна:

• Като се прибера в къщи, мама ще ме пребие!

Мъжът свъси вежди.

• Сериозно? Точно една майка да стори подобно нещо, малко ме съмнява!
• Говориш така чичко, защото не познаваш майка ми! – изтри си носа с опакото на дланта детето  – Тя ме бие за всичко! Казва, че съм и воденичен камък на шията, и не може да си уреди живота от мен!

Захо бавно очерта с клончето нещо като окръжност и поклати глава:

• Ха, сега де! Че как тъй може ти да и пречиш?!

Момченцето направи угрижена муцунка и призна:

• Ако ме нямаше, тя щеше да си намери мъж! Сега и е трудно, защото никой мъж не би я взел, заедно с мен! Аз и преча, чичко! Винаги, когато някой я разкара, тя ме упреква за това!
• Затова ли плачеш?

Детето махна с ръчичка:

• Загубих си раницата с учебниците! След часовете ритахме малко с момчетата на двора в училище. Като свършихме, моята раница липсваше! На другите раниците бяха там, само моята я нямаше!
• Интересна работа! – присви очи Захо – Ти добре ли огледа наоколо? Да не би някой да я е скрил нарочно? Просто да се пошегува?
• Всички търсихме, но никъде я нямаше! – поклати отчаяно глава момчето – После другите си тръгнаха, а аз не знам как ще кажа на мама за това! Тя и без това се сърди, когато ритам с децата футбол! Сега съвсем ще се ядоса! Сигурно ще ме бие с точилката!

Захо се надигна и каза:

• Хайде да ме водиш там, където си загубил раницата! Ще огледаме пак и може да я намерим!
• В училище ли?
• Нали каза, че там си ритал футбол?
• Че къде другаде? – стана и детето – Обаче я няма там! Всички гледахме!
• Нищо, нищо! – погали го по главата Захо – Пак ще потърсим!

Двамата закрачиха към близкото училище. Малчуганът бе нисък и слаб, с щръкнала на върха на главата коса, подобно бодлите на таралежче.

• В кой клас си?
• Във втори!
• А защо нямаш баща?
• Като съм бил на две години, той се удавил! Баща ми бил моряк и при една буря паднал в морето! Така сме останали само аз и мама!
• Ясно! – въздъхна Захо – Не ти е провървяло, юначе!

Детето само кимна с глава. Двамата влязоха в училищния двор и се отправиха към игрището. Там играеха футбол няколко големи момчета. Наистина не се виждаше раница наоколо. Захо посочи към една пейка и нареди:

• Седни тук и ме чакай! Кажи, как ти е името и от кой клас си!
• Казвам се Ненчо! От втори „А“ клас съм! Класната ми е г-жа Петрова!

Захо се насочи към училищната сграда и бе спрян на входната врата от охранител,  на неговата възраст.

• Кого търсите, господине?
• Търся раницата на едно дете! Преди малко ритали на двора, а след това му изчезнала раницата с учебниците!
• Вие какъв сте на детето?

Захо облиза устни и се тросна:

• Дядо съм на детето!

Охранителят викна на една чистачка, която в момента бършеше с парцал коридора:

• Минке, прибра  ли онази раница, дето я остави една майка преди малко?
• Дето я объркало детето и ли?
• Същата!
• В нашата стая е, при другите забравени вещи!
• Донеси я ако обичаш, че този човек е дошъл за нея! На внук му била!

Когато Захо излезе на двора и детето видя раницата в ръцете му, то изписка радостно и се втурна насреща му.

• Чичко! Моята раница е ! Къде я намери?

Мъжът му я даде и се усмихна:

• Който търси, намира! Я виж, до краката ти какво блести!

Детето взе раницата, наведе се и вдигна монета от пет стотинки. Намести раницата на гърба си и подаде монетата на Захо, но той бутна ръката му:

• Това си е твой късмет! Прибери си го!
• За какво ми е? Нищо не мога да си купя с тази стотинка!
• Пази я за талисман! Като ти е тъжно и си отчаян  си спомни, че всичко може да се промени към по-добро! Както днес ти намерихме раницата! Стискаш стотинката в шепата  и си пожелаваш нещо хубаво! Ще видиш, как ще се оправят нещата!

Детето го изгледа недоверчиво:

• Наистина ли? Това нещо като вълшебна стотинка ли е?
• Нещо такова! Досега е била обикновена стотинка, но вече е вълшебна! Ако много искаш нещо, тя ще ти помогне да го получиш!
• А ще помогне ли на мама да си намери мъж? И да не ме бие повече?

Захо вдигна рамене:

• Кой знае? По принцип стотинката ще помага на теб! Възможно е косвено да помогне и на майка ти! Но си мисля, че повече ще и помогне един здрав бой!

Момчето изви глава и очите му станаха огромни:

• Някой да я набие ли?!
• Точно! Както те бие тя тебе!

Двамата повървяха малко, после детето уточни:

• А големите хора бият ли се? Не е ли само по филмите така?

Захо се засмя:

• Случва се понякога и на големите да ядат бой! В повечето случаи животът ги пердаши, но понякога един – два шамара не са излишни, на някой като майка ти!

Детето спря. Намести раницата на гърба си и го изгледа с подозрение:

• Чичко, ти ли ще набиеш мама?

Сега вече Захо се разсмя с глас.

• До сега жена не съм удрял, но кой знае? Хайде да те изпратя до дома, за да видя как ще те посрещне тя!

Двамата мълчаливо продължиха по пътя, стигнаха до кръстовището със светофарите и след като го преминаха, хлътнаха във входа на малка жилищна кооперация. На двора, подпряна на една пейка пушеше цигара жена на около тридесет и пет години. Щом ги видя, тя стъпка с крак недопушената цигара и изсъска:

• Защо чак сега се прибираш, мизернико? Какво си направил, че те водят разни непознати?
• Нищо лошо не съм сторил, мамо! Само дето играхме малко повече футбол! Виж, тази стотинка ще ти помогне да си намериш мъж! – подаде шепата си към нея детето.

Жената удари силно ръката на сина си и стотинката хвръкна във въздуха. Търколи се по цимента на двора и спря до входната врата. Малчуганът бе хванат за ухото от майката, но преди да го повлече, силната ръка на мъжа я стисна здраво.

• Остави детето, жено! То няма вина за проблемите ти! Ако много те сърби някъде, мога и аз да те начеша! Било между чатала, било по гърба….!

Жената пусна ухото на детето и се опита да си измъкне ръката, но не успя. Зелени мълнии блеснаха от очите и, докато изхриптя:

• Пусни ме, дърт глупак! Сега ще се обадя на полицията, да те прибере!

Захо я пусна и тихо каза:

• Обади се, но преди това помисли, кого ще приберат полицаите! За системен тормоз върху сина си, може да ти го отнемат социалните! А може би това искаш? За да си свободна и някой да те вземе най-после?

Жената изгледа злобно Захо, после погледа и се премести върху детето.

• Ти защо си се оплаквал на непознати, малко змийче такова? Нали сега за това ще те пребия от бой, а?

Детето сви глава между раменцата си, а Захо тихо изръмжа:

• Ако дори само веднъж удариш това дете, ще те смачкам! Все ми е тая, дали после ще ида в затвора! Ясно ли е?

Жената отстъпи крачка назад и ехидно рече:

• Значи ти се приискало младо гадже да клатиш, а дъртьо? Ами ако се съглася? Кво правим тогава?  Ще вдигнеш ли самолета?

Захо прехапа долната си устна, после отвърна:

• Ако трябва, първо ще ти тегля един здрав бой, а после каквото си търсиш! И повтарям, че ще ти строша главата, ако пак удариш детето!

Жената не каза нищо. Тя побутна момчето към вратата и двамата влязоха във входа на кооперацията. Захо се огледа и тръгна да си ходи. Като стигна до падналата стотинка се наведе и я вдигна. Повъртя я между пръстите си, после я прибра в джоба си.

   На другия ден по обяд Захо  стоеше да светофара на кръстовището и чакаше малчугана да се прибере от училище. По някое време детето се зададе, хванато от майка си за ръка. Щом приближиха до мъжа, те спряха. Майката побутна детето и му заръча:

• Върви в къщи, а аз ще се прибера след малко! За обяд имаш парче пица на масата! Измий си ръцете и яж!
• Преди това си вземи талисмана! – подаде му стотинката Захо.

Детето я грабна, стисна я в шепа и се усмихна. Огледа се и щом светофара светна зелено, то пресече булеварда. От другата страна на улицата се обърна и махна с ръка. Захо също му махна, а жената запита:

• Ще ходим ли да вършим нещо или само се правиш на мъж?

Той я изгледа замислено, а тя се сопна:

• Кво ме зяпаш? По Коледа  стават три години, откакто не ме е пипал никой! Да не мислиш, че ми е много весело?

Двамата тръгнаха бавно към дома му. Жената нещо говореше, Захо я слушаше и си мислеше, как най-истинските неща в света не се променят. По-важно беше, човек да намери стотинка на пътя за късмет!

   Красимир  Бачков