В големият морски град имаше малко къщи и много жилищни блокове. Много от децата не знаеха, какво е селска поляна и колко хубава е свободната игра на нея. Те се събираха в затворените английски дворове между кооперациите, гонеха се, ритаха топка и щурееха, доколкото това бе възможно в тия условия. От всички деца Тинчо бе най – малкият. Едва пет годишен, той се навираше между по-големите, за да играе с тях. Често го пъдеха и шамаросваха без нужда, но той изтриваше сълзите по малкото си, смугло личице и без да се сърди продължаваше да им досажда.
Един ден през лятото баща му го метна в камиона, който караше и го заведе на село. Остави го за няколко дни на гости у свой братовчед, да си играе с неговите деца. Те бяха на неговата възраст и скоро станаха добри приятели. Разхождаха се из селото, излизаха извън него и търсеха гнезда на птици в близката гора, беряха си пресни гъби, печаха ги на жар и ги ядяха с небивал апетит. Всичко бе ново за Тинчо и той се радваше на тези, непознати до момента удоволствия. Когато за пръв път се окъпа в студената, бърза вода на реката, той разбра, че не само морето може да бъде желано за плаж. Когато след това, заедно с другите деца хвана дребна риба „белица“, а после и раци, му се сториха най-вкусната храна на света. Много му харесаха агънцата и кокошките, с които играеше понякога из двора. Дните минаха бързо и когато баща му дойде да го прибере, Тинчо се разплака. Не искаше да се прибира в тясната им гарсониера, не искаше да бяга като в клетка из студените, мрачни английски дворове между кооперациите и да го пердашат по-големите от него деца.
Когато на другия ден излезе да играе, останалите деца му се зарадваха непринудено. Все пак той бе добро хлапе и бе липсвал на всички, докато бе на село. Разрешиха му да пази на вратата и започнаха да играят футбол. Той играеше, но някак насила. В ума му все бяха селските ливади, откритото, безкрайно небе, бистрата река и добронамерените деца, с които си бе играл. Когато му вкараха няколко гола, децата от неговия отбор се разсърдиха и го прогониха. Заявиха, че ще играят по-добре без вратар, а Тинчо отиде до наредените встрани на улицата големи, циментови пръстени, предназначени за канализацията. Мушна се в най-крайния пръстен и загледа, как играят останалите деца. Беше тъжен и оклюмано се отпусна на студения цимент. По едно време топката излетя над него. Две деца се спуснаха да я вземат и за да стигнат до нея, се покатериха на циментовите пръстени и скочиха зад тях. От неголямата им тежест крайният пръстен се залюля, наклони на една страна и събори следващият. Той събори този до него и така всички пръстени започнаха да падат. Разбрал, че става опасно да стои там, Тинчо понечи да излезе, но пръстена вече се бе наклонил и падна върху гърдите му. Детето дори не можа да извика от голямата тежест. Другите хлапета се разкрещяха и възрастни хора дотичаха, но когато отместиха циментовия пръстен, по устата на Тинчо вече бе излязла кървава пяна. След малко дойде линейка и отведе детето в болницата. Всички деца се събраха и омърлушено насядаха по стълбите на една от кооперациите.
Когато Янко, бащата на Тинчо разбра за произшествието, обърна камиона и с възможно най-бързата скорост подкара към болницата. Докато караше, той непрекъснато повтаряше – „Не може да бъде!“ Когато го пуснаха при детето му, той коленичи до леглото, а сълзите му рукнаха безспирно. Тинчо все още бе жив, но целият омотан в системи и медицинска апаратура. По едно време малчуганът надигна ръчичка и Янко се наведе над него.
- Тате! – едва излезе от устните му – Като умра, искам да ме занесете на село! Там, до реката…! – Гласчето му се скъса и апаратът показа спряла сърдечна дейност. Янко зарови глава до малките крачета на сина си и се затресе от болка.
След час взе на ръце мъртвото тяло на детето си и го качи на камиона. Не го интересуваха съветите на лекарите, нито увещанията на медицинските сестри, какво е длъжен да прави. Подкара бавно към селото, където синът му бе най-щастлив в живота си. Пристигна привечер. Взе от братовчед си кирка и лопата, и се запъти към реката. Докато роднините му приготвяха телцето на детето за полагането му в ковчега, Янко изкопа малкия гроб.
На другият ден погребаха Тинчо. Янко се прибра в града и излезе в отпуск. Купи няколко бутилки ракия и се отправи обратно към гроба на сина си. През следващите дни селяните станаха свидетели на мълчаливата мъка на бащата. Той изобщо не изтрезняваше и когато след около две седмици го намериха мъртъв върху гроба на Тинчо, никой не се учуди, че е починал от инфаркт. Погребаха и него на същото място.
На следващата година, точно до гроба на бащата и сина поникна върба. С всяка година тя растеше и ставаше все по-висока, а когато се навършиха девет години от смъртта на Тинчо и баща му, между двата гроба бликна вода. Образува се малък естествен извор, с чиста и сладка, питейна вода. Хората изградиха чешма и всеки зажаднял пътник можеше да приседне на сянка под върбата, и да утоли жаждата си. Всички казваха за извора, че това са сълзите на бащата за загубеното си дете. Понякога до чешмата се виждаха оставени карамфили или други цветя, а когато не се виждаха хора, върбата тихо нашепваше за кратката радост на живите, в тоя лъжовен свят.
Красимир Бачков