Валя се бе зарекла, когато си хване гадже, той да е висок, силен и умен мъж! Затова, когато в „Макдоналдс“ някакво джудже от мъжки пол и предложи да я заведе на плажа, тя едва не се изсмя. Момчето бе поне с двадесет сантиметра по-ниско от нея, облечено в униформата на ресторанта и сервилен, като всеки сервитьор. Тя му плати и излезе от заведението. Седна на една маса отвън и започна да яде сладоледа си. Не обичаше много сладко, затова когато стигна до черешката, просто я изплю и продължи със сладоледа. След малко към нея се приближи дребния сервитьор и повтори предложението си. Когато тя го изгледа пренебрежително, той неочаквано каза:- Кратък път към успеха в живота няма! Можете спокойно да се качите в скъпата кола на някоя мутра и ще получите наготово това, за което иначе бихте загубили години живот и образование! Малко по-късно обаче, ще съжалявате за всичко! Защото няма да имате другото!Тя присви очи и го изгледа, все едно виждаше току що появил се микроб в чашата и със сладолед. Независимо, че не искаше да продължава разговора, някаква скрита в нея същност запита:- А кое е другото?- Всичко, което има смисъл на този свят! – усмихна се сервитьорът.Валя не обичаше, когато нещо звучи неуточнено. Тя бе свикнала нещата да имат свое лице. Лошото да се вижда от далеч, а доброто да се усеща, като пролетен, топъл вятър през май. Тя се изтри със салфетката и се опита, да постави нещата на мястото им:- Всъщност, вие сваляте ли ме?- Да! – бе простичкият отговор на джуджето.- И защо изобщо допускате, че бих тръгнала където и да било с вас?- Защото дълбоко в себе си усещам, че сте моето момиче!Валя се усмихна ехидно и му препоръча:- Когато пораснете поне с още тридесет сантиметра, се опитайте да си отговорите на въпроса, какво харесват момичетата като мен! Може би някой ден ще стигнете до правилния отговор! А сега довиждане!- Чао, чаровнице! – отвърна дребосъкът, а тя стана и с величествена походка му показа, че той би могъл да и бъде само слуга и нищо повече. Минаха няколко седмици, а този дребен ухажор все не и излизаше от ума. Един ден тя просто тръгна към ресторанта. За беда, когато влезе и си поръча отново сладолед, не го видя. Зад бар-плота се щураха няколко негови колеги, но нахалния дребосък липсваше. Тя едва преглътна сладоледа и като го остави недоизяден си тръгна. В следващите няколко дни идваше преди обяд и след обяд, но все не успяваше да го види. Сякаш бе омагьосана. От една страна много и се щеше да види отново този малък нахалник, а от друга се чудеше, как ще реагира, ако той изведнъж застанеше пред нея. Проблемът се реши една вечер в края на май, когато тя минаваше на път към къщи, край ресторанта и видя дребният наглец със счупена ръка, да говори нещо с колегите си. Лявата му ръка бе гипсирана до лакътя, а той обясняваше нещо на две негови колежки. Валя се направи, че не го е забелязала и влезе в заведението. Поръча си както винаги сладолед и докато чакаше да го получи, с периферното си зрение наблюдаваше дребосъка. По някое време той приключи разговора с колежките си и тръгна към нея. Щеше да я подмине, но изведнъж спря, обърна се и я изгледа с разширени очи:- Вие пак сте тук?!Тя се направи, че току що го е забелязала и отвърна:- Защо? Да не е забранено, да посещавам ресторанта?- Няма такова нещо! – засмя се той – Просто много ми липсвахте! Счупих си ръката и докато си седях у дома пред компютъра се чудех, защо не ви взех телефона, емейла или нещо за връзка с вас! Валя не знаеше какво да отвърне, затова се усмихна по своему – загадъчно и отегчено, за да го накара да млъкне. Обаче тези хватки изобщо не му действаха. Той повдигна ръката с гипса и запита:- Ще идем ли до брега на морето? Сега, за съжаление не мога да се къпя, но поне можем да се насладим заедно на това – онова!- Какво разбирате под това – онова? – не му остана длъжна тя.- Ами ….. просто морето! – засмя се дребосъкът. – То е достатъчно голямо, за да компенсира всичко останало!- Да, за разлика от някои хора! – опита се да го уязви тя, но не и се получи. Той протегна ръка и се представи:- Казвам се Чочо. От Стефан. А вие?- Просто Валя!- Не е толкова просто, ако питате мен! Вие сте доста сложна и объркана личност!- И аз предпочитам, вместо Чочо, да ви наричам Точко! – присмя се тя – Ще ви прилича повече!- Добре! – неочаквано се съгласи той. – Обаче, тръгваме заедно към морето!- С какво ще ходим до там? – уточни тя, а той безгрижно посочи към булеварда:- С автобус, разбира се! Все още не съм събрал пари за кола!Колкото и несериозно да и се виждаше всичко, тя тръгна с него. След малко бяха на плажа и започнаха да се разхождат бавно по пясъка. Говореха предимно за глупости и дори не разбраха, как се стъмни. Вълните утихнаха и двамата седнаха на една триъгълна, циментова форма, в края на плажа. Замълчаха. Всичко изглеждаше романтично и красиво, затова Валя изобщо не се учуди, когато Точко я обгърна с ръце и я целуна. Тя го правеше за пръв път и главата и буквално се завъртя, все едно и се зави свят. Бе толкова хубаво, че все едно се случваше нещо от сънищата и. Той не се мая дълго и ръцете му се плъзнаха под кръста и. Двамата останаха на плажа до сутринта. Когато слънцето освети плажната ивица, две тела се бяха сгушили едно в друго, полуголи и изтощени от любов. Момичето прошепна на момчето:- Точко, кажи, че не сънувам! Кажи, че всичко е истина!Момчето плъзна ръка по голия гръб на момичето и запита:- Преди това ти ми кажи, че си моето момиче!Вместо отговор Валя го целуна. Понякога хората си мислят едно, а се случва съвсем друго ……!
Красимир Бачков