Трифон беше тригодишен, когато къщата им изгоря, а с нея и майка му. Баща му се напи до безсъзнание и се опита да се самоубие. Не успя и остана инвалид за цял живот. Тъй като нямаха други близки в селото, бащата взе детето и се настани в малката стаичка на гробището. От тракторист се преквалифицира в гробар, за да могат някак да се изхранват. От малък Трифон свикна с мизерията и мъката на хората. Тъй като баща му рядко изтрезняваше, малчуганът свикна да си играе сам, понякога с костите или черепите на мъртвите. Когато стана време за училище, той тръгна в първи клас. Децата обаче страняха от него и му се подиграваха. Цяло чудо бе, как успя да стигне до трети клас, как се научи да чете и пише, да брои и смята. За да подсигури поне храна за детето, баща му купи коза и пет кокошки. Двамата сковаха барака до кирпичената си стаичка и заживяха заедно с животните. Така минаваше времето и живота се променяше. Много от хората напуснаха селото, други измряха, а Трифон и баща му продължаваха да пазят и обслужват мъртвите на гробището. В последно време само Трифон се занимаваше с погребенията, защото баща му съвсем закъса със здравето.
Един ден при тях дойде изключително добре облечен мъж. Той се представи като Пламен и обясни, че двамата с Трифон са учили някога в първи и втори клас. Отдавна Пламен се беше преселил в Канада, а къщата им в селото стоеше необитаема. Човекът предлагаше да им я подари, за да живеят по-добре и така да запази родния си дом. Качиха се на голямата му кола и отидоха в селото. Къщата бе на два етажа, с много стаи и пристройки. На двора имаше голяма асма, подпряна на циментови колове. В сравнение с кирпичената стаичка на гробището в края на селото, къщата се видя като палат на Трифон. Прекарал живота си като единак, несвикнал да общува с хората, той отказа подаръка на съученика си. Чувстваше се неудобно в тази огромна къща с всякакви удобства. Благодари и побърза да се върне при баща си, който вече почти не ставаше от леглото. Там козите вече бяха три, а кокошките десетина. Бяха предостатъчно, за да се изхранват със стария. И времето пак се проточи, еднообразно, тъжно и скучно като преди. Само дето умрелите съвсем намаляха и Трифон седеше почти без работа. В селото бяха останали около петдесет жители, когато почина и баща му. Без да се обажда на никой, Трифон сам го погреба и дори му прочете къса молитва. Чукна клепалото и седна на пресния гроб. Така го намериха две жени на средна възраст, дошли на гробовете на близките си. Бяха две сестри и пожелаха да ги заведе до гробовете. Трифон им ги показа. Жените започнаха да го питат за близките си, за хората в селото, но той не знаеше какво да им отговори. Цял живот бе прекарал в компанията на баща си, козите и кокошките на гробището, без да общува с останалите. Жените му оставиха пари, бутилка вино и дребни сладки, и си заминаха. На следващия ден дойде само едната от тях. Тя огледа внимателно Трифон и му предложи:
- Това твоето тук не е живот! Мъжът ми почина преди година и сега съм сама. Живея в Нерия, малко градче до Малага в Испания. Защо не ме придружиш до там? Тръгвам в други ден. Имам малка ферма, на брега на морето. Ако си допаднем, може да се установиш при мен! Сама не ми се живее! Дъщеря ми се омъжи в Португалия и рядко идва да ме види.
- А тук козите, кокошките? – посочи Трифон към една коза, изправена и подпряла предни крака на ниска джанка, ръфаща листата и.
- Кози и кокошки в моята ферма има колкото искаш! Не бери грижа за тези! Те и без това се изхранват сами, доколкото виждам.
Трифон изтри носа си с опакото на ръката и подсмръкна:
- Никога не съм напущал това място! Нямам пари за пътуване.
- За парите не бери грижа! Още днес ще идем в града, ще ти купим нови дрехи, ще те изкъпем, подстрижем и ще заприличаш на човек! Става ли?
Той само повдигна мълчаливо рамене. Жената не се помайва, хвана го за ръката и го поведе към колата си. След като отидоха в града и му купиха костюм, нови обувки и се изкъпа, Трифон заприлича на друг човек.
- Аз съм Севда! Сега ще идем в един салон за красота, да ти променим визията!
Фризьорката го изгледа замислено и прошепна на Севда:
- Ще го подстрижа, но предлагам само да му намаля брадата. Сега е просто брадясал, а след малко ще изглежда като аристократ!
- Давай! – махна с ръка Севда.
Така Трифон се преобрази и в края на деня жената до него буквално цъфтеше от радост. На другият ден двамата отлетяха за Испания. Трифон не беше летял в самолет, не беше виждал морето и никога не бе допускал, че в големите градове има толкова много хора, коли и високи сгради. Той мълчеше и отговаряше едносрично, когато Севда му говореше. Беше изпаднал в шок и не знаеше как да реагира. Когато пристигнаха в Нерия и влязоха в къщата на Севда, Трифон с респект огледа всичко наоколо.
- Какво зяпаш? Това нищо не е! – размаха закачливо пръст жената – Ела да видиш, каква прекрасна двойка сме двамата!
Тя го замъкна до огромното огледало, в средата на стаята и там Трифон видя един много симпатичен мъж, застанал до прекрасна жена, на средна възраст. Той гледаше себе си, но не можеше да повярва, че всичко това е истина. Едва, когато жената обви ръце край главата му и го целуна, той се събуди.
- Никога не съм бил с жена! – притеснено призна, а когато Севда го завлече до спалнята на втория етаж и го съблече разбра, че до сега наистина е спал дълбок сън.
Двамата не излязоха от спалнята цели три дни. След това се разходиха из града. За пръв път в живота си Трифон се окъпа в морето. Всичко наоколо бе толкова красиво и чисто, че дори в най-дръзките си мечти той не можеше да си представи такава хубост.
След два месеца при тях пристигна дъщерята на Севда, заедно с двете си малки деца. Седнали за обяд на дългата, отрупана с вкусна храна маса, Севда вдигна показалец нагоре и рече на дъщеря си:
- А сега внимавайте! Извиках те, за да ти съобщя една невероятна новина! Трифон е на четиридесет и две, а аз на четиридесет и пет години! Без да сме го планирали, се случи….! Ще си имаме бебе!
Трифон и дъщерята гледаха учудено. Севда стана и се завъртя като балерина.
- Не се ли радвате, мили мои?!
Дъщеря и стана, и я прегърна. Трифон продължаваше да стои като пън на стола си. За него това бе някаква чудна приказка, която продължаваше с всеки изминал ден. В края на седмицата дъщерята каза, че се прибира в Португалия. Трифон я видя на двора и тихо помоли:
- Би ли ми купила билет за България? Искам да се прибера в моето село!
- Защо? Мама и къщата не ти ли харесват тук? Или се изплаши, че ще ставаш баща?
- Не знам, какво да ти кажа! Всичко е прекалено хубаво за мен! Сякаш непрекъснато сънувам! Боя се да не се събудя и всичко да изчезне! Искам да се прибера в България…!
- Добре! – кимна дъщерята – После ще обясня на мама.
Когато на другата сутрин Севда се събуди, дъщеря и с децата, заедно с Трифон вече бяха заминали. Жената отвори прозореца, подпря се на парапета и загледа морето. Тъжно се усмихна, но не каза нищо.
Пътувал два дни, най-после Трифон пристигна в родното си село. Без да се спре на центъра, той забърза към гробището. Намери портата зейнала, но иначе всичко си бе както преди. Влезе в малката кирпичена стаичка и видя окачените си стари дрехи, на пирони по стената. Свали хубавото си облекло и нахлузи дрипите. Отвън една от козите изблея и надникна през прага.
- Дойдох си, Лушке! – въздъхна облекчено Трифон – Няма да повярваш, какво има по света!Такива чудесиии….!
- Мееее! – отвърна козата.
- Да, такива ми ти работи! Обаче, вече никой не може ме мръдна от тук! Я да видя сега, кокошките колко яйца са снесли и да ида на гроба на тате, да прелея малко водица!
В старото селско гробище, един брадясал мъж, като призрак бавно тръгна между буренясалите каменни плочи на мъртвите. На лицето му грееше лека усмивка, защото най-после се бе върнал у дома……….!
Красимир Бачков