ЧУДЕСА В СТАРАТА ГИМНАЗИЯ

време за четене: 5 мин.

Случи се така, че в гимназията в която бяха учили мама и тате, ги бе последвала кака, а сега завършвах и аз. Дали бе някаква случайност или просто съдба не знам, но това даскало бе особено важно за цялата ни фамилия. Днес бе последния ми зрелостен изпит, а точно след пет дни ще ходя на абитуриентски бал. В тая насока съм свършил едно – друго, но най-важното още не съм уредил. Костюмът, обувките и колата са готови и ме чакат, но все още си нямам дама за бала. Ако трябва да бъда честен до край, аз и гадже си нямам и все още не съм спал с момиче, макар още от девети клас да съм заявил, че съм номер едно в тази област. Някак не се реших да преспя с проститутка срещу заплащане. Мисля, че първия път когато легна с момиче, трябва да е с желание към определено момиче, а не изобщо към женско тяло. Може и да не съм много актуален, но говоря за любов, а не за секс, ако изобщо правите някаква разлика между двете.И така, в момента седя на оградата на нашето даскало и си клатя краката в очакване на баща ми. Трябва да ходим с него при някакъв златар, за да си избера пръстен. Аз дори часовник не нося на ръката си, но с мама на глава не се излиза. Реши, че трябва да имам златен пръстен за бала и дори тате не успя да я разубеди от щурата и идея. Той иначе е специалист по ядосване на всички у дома и може да откаже майка ми от доста капризи. Сега обаче удари на камък, а изобщо как се траят моите стари не вдявам. За всичко са на различни мнения, постоянно спорят и дори се карат, но ако запитате баща ми, по-добро семейство от нашето няма. По тоя въпрос майка ми просто ще замълчи и най – много да ми покаже разперената си длан в закана. Мама и кака много приличат на вироглави кози, готови непрекъснато да бодат с рога или думи. Добре, че ние с баща ми ги укротяваме до някъде. Ние сме мъдреците в семейството, макар на пръв поглед пейзажът да изглежда „женско царство”. И докато прехвърлям тия банални мисли през ума си, от долния край на улицата се появява нашата таратайка, подозрително обгърната от бял дим. Тате спира до мен и веднага вдига капака. От разширителния съд на колата, под формата на пара излиза антифриз, а баща ми изглежда като огняр на парен кораб. Ръцете, ризата и челото му са изцапани с масло, но той оптимистично намига и съобщава:- Най – после проклетата гарнитура изгоря! Вече наистина ще я захвърля тая стара бракма. Омръзнала ми е дори повече от майка ти. Зад гърба си чувам женски смях и като се обръщам, застивам. На педя от мен се е изправила Деница от дванадесети „б” клас, красива и нежна като привидение. Аз открай време я харесвам, но както се казва „не съм от нейната черга”. Родителите й притежават два хотела и ресторант на плажа, а баща и шофира толкова голям „Крайслер”, че само в багажника му може да се събере нашето старо „Пежо” 205.За четирите години заедно в едно училище, с Деница едва ли сме си разменили и четири изречения, но сега тя ме пита свойски ще я вземем ли до центъра с нашата кола. Ужасно засрамен, аз и показвам вдигнатия капак и парата, която трябва да чакаме да спре да излиза.- Няма проблем! – успокоява ме тя – Тъкмо ще си побъбрим. Не ми се вози с такси и ако искаш да знаеш, винаги съм ти завиждала за тази стара кола!- Бягай, бе! – шокиран съм аз от жестокия и хумор.- Сериозно! – отвръща тя – Писнало ми е от нашия лъскав автобус! Баща ми все не намира къде да го паркира и се нерви, а и няма душа тая кола. Виж вашата е друга работа! Малка, практична и някак топла. Само да се целуваш под дъжда в нея!- Подарявам ти я, моме! – нетактично се намесва баща ми и си цапа бузата, като се почесва по нея. Деница вади мокри кърпички от чантата си и му ги подава. Той поклаща глава като възпитан кроманьонец и пак се завира под капака на колата. Докато ръчка стария двигател, съученичката ми прави безумна констатация:- Много е готин баща ти! Де и моят да беше такъв!- Че да си ги разменим тогава!- Мислиш, че се правя на интересна, но не е така. Баща ти е симпатяга и се шегува човешки, а между моят и един банков сейф няма никаква разлика.- Говориш така, щото всичко си имаш. Я да останеш и един ден без пари, ще те питам тогава!- Стига, де! Всички за пари говорите! В крайна сметка има и по-важни неща от парите!- И кои са те?- Ами любовта, приятелството …- Друго?Тя мълчи подозрително дълго и накрая се изчервява прошепвайки:- Децата!- Дени, ти да не се жениш, бе?- На момиче се казва, че се омъжва глупчо!- Да, де! Все тая.- Предполагам, че и това ще стане някой ден. Обаче!…- Какво?- Не искам бракът ми да е част от сделките на баща ми! А подозирам, че именно това ме очаква.- Ми омъжи се за някой будала без пари като мен тогава! Ще стане голяма веселба. И ще има къде поне да се целуваш после. Това, че ще стоиш гладна, не е толкоз важно, нали?- Хилиш се като палячо, а не подозираш колко си прав всъщност!- За кое?- За нищо! – въздъхва тя и несъзнателно отмята кичур от косата си. Толкова е чаровна, че ми иде да я изям! В същото време се боя да я докосна. Като хипнотизиран съм от красотата и. Тя разбира се го знае, затова безразлично ме оглежда, а после с усмивка ме опипва по мускула на ръката, досущ както се пипа кон на пазар.- Не си от най-силните, но ставаш!- За какво?- За разплод! – смее се в шепа лудетината.Онемявам. Това момиче има най-странното чувство за хумор в целия свят. И за да потвърди мнението ми продължава:- Чудя се, …. би ли могъл да ми направиш пет деца … и да си толкова готин като баща си например?Гледам я дали ще се изхили на майтапа, но в очите и съзирам нещо, което не съм виждал в очите на никое друго момиче до сега. Интуитивно разбирам, че тя всъщност не се шегува.- Дени!- Кажи Марти!- Предполагам, че вече имаш кавалер за бала?- Как говориш само! „Кавалер”! Сякаш са те телепортирали от осемнадесети век.- Ми аз съм си такъв. Не ги владея много изисканите обноски.- Може би точно затова ми харесваш!- Но на бала ще си с някое от богаташчетата на випуска, нали?- Да разбирам ли, че ми предлагаш да ходим заедно на балната вечер?- Бих ти предложил, ако бях малко по-смел.- А аз бих приела, ако бе наистина малко по-смел, Мартине!- Тогава ти предлагам, Дени! – подскочих от радост аз.- Приемам, но при едно условие!- Кажи!- На бала ще идем със старата ви кола.- С тая трошка?! Но за вечерта аз вече съм уредил бял „Мерцедес”!- Ако не ме вземеш с тази симпатична стара кола, просто си търси друго момиче! – усмихва се Деница и приближава към жалкото ни возило. Баща ми е приключил с ремонта, свойски и намига и спуска капака. Отваря задната врата и предупреждава за всеки случай:- Ако нещо си изцапаш тоалета, сама ще си виновна! Деница сяда като принцеса и изведнъж колата грейва. Бързам да се наместя до нея отзад, а баща ми бавно потегля. После нехайно се обръща към нас и подхвърля:- Марти, защо ми се струва, че някой току що се уреди с нещо прекрасно за бала?- Позна, тате! – доволно отвръщам и поглеждам Дени с обожание. Тя досущ като майка ми поклаща глава в несъгласие и се опитва да спори:- Не се знае всъщност кой се е уредил! Може би това не си ти, а аз! Имам достатъчно опит от разправиите у дома, затова миролюбиво замълчавам. Отпускам се на седалката и притварям очи. Такива неща в живота май не се случват. Виж на кино или в приказките за деца може. И докато не съм си отворил очите, си представям как петте ни деца ще учат в същата стара гимназия, ще срещнат първата си любов пак тук и приказката ще продължава безкрай. Хубаво е, като всяка несбъдната мечта. Въздъхвам дълбоко, а някой нежно ми хваща ръката. Отварям очи и разбирам, че дори в реалния живот понякога се случват чудеса.

Красимир Бачков

Вашият коментар