Есента настъпваше тихо, кротко и неизбежно, както старостта бе разперила криле над всеки от нас. Димчо ходеше и се връщаше от училище със свита душа. Той не знаеше, като се върне у дома, дали ще намери майка си жива. Вече втора година тя боледуваше и се бореше с разсейките на тази невярна болест. Разходите за лекарства изчерпваха скромните и доходи, затова живееха повече от скромно. Детето растеше и се нуждаеше от повече витамини. Много му се ядяха плодове, но нямаше възможност да ги купува. Майката гаснеше като свещица и от ден на ден все повече се смаляваше. В малкият им апартамент се бе настанила тъгата и сякаш нищо не можеше да я прогони от там. Майката и синът живееха самотно, без баща и роднини, без близък човек в нужда. И един ден преди Коледа, когато целия град бе озарен от светещи реклами и коледни песни огласяха всичко, а хората се надпреварваха да купуват подаръци за близките си, майката издъхна. Димчо я гледаше с широко разтворени очи и макар да разбираше случилото се, не искаше да го приеме. Той хвана студената вече ръка на майка си и отпусна глава върху нея. Беше едва десет годишен и не знаеше какво да прави. Сълзите му течаха, а малкото му сърчице бе свито от страх. Загубил единствената си опора, Димчо не искаше да живее повече. Той целуна ръцете на майка си, облече палтенцето си и излезе навън. Беше решил да приключи с този жесток и несправедлив към него живот. Първо тръгна към големият булевард, малко по долу от блока в който живееше. Смяташе да скочи под някой голям камион и така да свърши. След това се сети за чичо си Мони, съседа, който бе шофьор на камион и понякога му подаряваше плодове от тези, които бе превозвал, докато бе на работа. Ако стореше намисленото, някой невинен шофьор щеше да си изпати заради него. Той спря и се замисли. Къде можеше да изпълни най-успешно намерението си? Реши да иде на Аспаруховият мост и да скочи от там. Височината на моста бе толкова голяма, че едва ли щеше да оживее след скока. За по-сигурно щеше да се удави, ако случайно оживееше.
Докато вървеше към моста, заваля дъжд. Тънките, ледени струйки мокреха главата му, но детето не обръщаше внимание. То бе претръпнало и почти не усещаше нищо. По двете платна на моста минаваха автомобили. Светлините от фаровете им сочеха пътя, по който бързаха да стигнат до някой дом, до близък човек. Димчо вече нямаше никого и за никъде не бързаше. Щом наближи средата на моста, където височината бе най-голяма, той спря и огледа канала отдолу. По него тъкмо минаваше малка лодка. Беше страшно, но това вече нямаше значение. За да скочи, детето опита да се покатери на железния парапет. И точно докато се набираше нагоре, по пътя изсвистяха спирачки и голям камион спря рязко. От него скочи възрастен, плешив мъж и като прескочи мантинелата, отделяща пътя от тротоара застана пред Димчо.
- Какво си намислил, приятелю? Нали ще паднеш така?
Детето сви глава в раменцата си. Отчаяният му поглед каза повече от всякакви думи. Шофьорът клекна и се опита да разбере проблема:
- Кажи, кой те обиди така, че си решил да вършиш глупости? Аз ще се разправя с него по-късно!
Димчо продължаваше да мълчи. Мъжът сложи ръката си върху главата му, а после го притисна до себе си. Тялото на детето се разтресе от ридания. То дълго се подземаше и хълцаше, а сълзите му не спираха.
- Ела в камиона, че тук ще направим някоя беля както съм спрял! – хвана го за ръката шофьорът и като отвори вратата, го качи. След това скочи и подкара тежката машина.
- Разправяй сега! – подкани го той – На чичо си Санди можеш да кажеш всичко!
- Нямам си никого! Мама умря! – захлупи глава върху стъклото на вратата детето.
Шофьорът намали, отби встрани от пътя и спря. Започна да разпитва Димчо, а той отговаряше късо, със свито гърло. Беше тъй сломен, че едва говореше. Накрая Санди въздъхна:
- Какво ти е дошло на главата, моето момче! Ужас! Този стрес е силен за голям човек, а какво да говорим за теб! Но ти не се отчайвай! Не плачи! Чуваш ли ме? Сега ще идем до цеха, да разтоваря едни кашони, а после ще те откарам до вас. Трябва да се погрижим за майка ти! Утре ще я погребем, както му е ред, а след това ще видим как ще се оправяме! Аз също съм сам и врабче като теб само ще ми стопли душата! Тъкмо ще има, при кого да се връщам след работа! Какво ще кажеш, а?
Димчо го изгледа така, че Санди се пресегна и го гушна. По неговото, обрулено от вятъра лице също се стекоха сълзи. Той се изкашля и рече:
- Винаги можем да турим чертата на този живот, моето момче! Само, че не ни прилича! Нали сме мъже все пак? Искаш ли да се разберем така? Давам ти шепа живец, а ти ми го връщаш после? Става ли?
Детето изви глава и запита:
- Аз не знам, откъде да го взема, чичко! Този живец къде е..?
Санди тъжно се усмихна:
- В теб, момчето ми! Не можеш да си представиш, колко много живец има в хлапе като теб! Значи, казано по-просто, аз ще живея за теб, а ти за мен! Ще се грижим един за друг и ще си помагаме! Мама, светла и памет, все повтаряше, че Господ хора събира! Съгласен ли си?
Димчо кимна и изтри с опакото на ръката лицето си от сълзите. Шофьорът запали двигателя и камионът тежко се люшна напред. Пред фаровете заискриха снежинки, защото дъждът неусетно се бе обърнал на сняг. От топлината на парното и преживените емоции, свито на седалката детето заспа. Санди го изгледа и стисна очи, за да падне събраната в тях болка. Пътят пред тях бе лесен, защото зад гърба си оставяха страха и самотата. Напред просветваше белият лъч на надеждата.
Красимир Бачков