7 – МИ „Д“ КЛАС
В Средното общообразователно училище не всеки випуск се образуваше „Д“ паралелка. Когато липсваха достатъчно ученици, стигаха до „Г“, но във випуска на Марица имаше дори „Е“ клас. Обикновено ръководството на училището оставяше учениците с най-слаб успех и тия, които идваха встрани от квартала, за последния по ред на буквите клас. Почти винаги „Д“ клас се славеха като най-мързеливите, непослушни и буйни деца. Седми „Д“, в който учеше Марица не правеше изключение от това правило, само дето калпазаните от „Е“ клас бяха още по-зле от тях. Децата не уважаваха много учителите си, с изключение на Денев, учителя по история. Той не впечатляваше с външният си вид, нито с нещо друго, освен с чепатия си характер. На 43 години, разведен и самотен, можеше да си позволи да преподава, без да се съобразява с учебника и темите в него. В общи линии се водеше по учебния план, но игнорираше написаното в учебника и всеки час пресъздаваше миналото, заедно с героите му, по свой начин. Разказите му, на пръв поглед сухи и монотонни, така завладяваха децата, сякаш се намираха в кинозала и историческите действия се случваха пред очите им. В предмета си Денев бе като магьосник, макар да се намираха родители, които подаваха жалби при директора и дори в инспектората, заради своеволния му начин на „патриотично изкривяване“ на историята. Всъщност, учителят бе работил шест години в чужбина и след завръщането си боготвореше родината.
В този час Денев имаше вид на сърдит таралеж, когато тихо започна урока:
– Понякога две деца израстват заедно. Едното е по-будно и изявено в училище, с по-добър успех и поведение. Другото е тихо и незабележимо. Естествено, будното дете успява да се реализира по-успешно в живота, но аз ще ви разкажа за онова тихо и на пръв поглед обикновено дете, благодарение на което историята на една държава коренно се променя.
С равномерен и леко напевен глас, учителят водеше децата от случка в случка и когато звънецът за края на часа удари, никой от учениците не мръдна от чина си. Няколко секунди всички стояха притихнали, докато Денев се усмихна топло и махна с ръка да си тръгват.
– Еееее! – възкликнаха недоволни няколко ученика, на което учителя отвърна шеговито:
– Без пари толкова! Хайде, изчезвайте към къщи!
– Кажете, колко пари да съберем за следващия час, господине! – провокира го Марица – Не искаме да свършва тъй бързо часа с вас!
– Хиляда лева! Ще ги събереш ли, умнице?
– Няма проблем! – дръзко заяви момичето, а с нея потвърдиха още двама ученика.
Без да каже нищо повече, Денев си прибра лаптопа и напусна стаята. В учителската стая си облече якето и преди да си тръгне, го спря Жекова, класната на 7 „Д“.
– С моите противни гадини ли имаше час?
– Що да са гадини, бе колежке? Напълно свестни деца са!
– Искам да знам, Боян и Марица бяха ли в час?
– Нямаше отсъстващи, дори Марица бе готова да ми плати, за да удължим часа!
– Да ти плати ли? Ах, тази малка маймуна! Ще я науча аз! С Боян избягаха от моите два часа преди това, но виж, че при теб са влезли! Нищо, тя родителската среща е другата седмица! Така ще ги наредя пред родителите им, че ще им се стъжни!
Денев вдигна яката на якето си и поклати глава:
– А не допускаш ли, че грешката може да не е в децата, а в теб?
– Каква грешка, бе Денев? Какви ги говориш? Аз имам тридесет годишен стаж в това училище…!
Жекова продължаваше да дудне в учителската стая, когато Денев излезе на двора. От пейките насреща се вдигна една ученичка и когато приближи до него, той разпозна Марица. Мълчаливо я изгледа, а тя, не особено смутена предложи:
– Господине, мога ли да ви изпратя малко? Да повървим и да ви питам нещо?
Той повдигна рамене в знак на съгласие. Двамата излязоха от училищния двор и закрачиха по тротоара. Край тях минаваха други деца и когато наближиха булеварда и вече никой не им пречеше, момичето призна:
– Честно казано, вие сте любимия ми учител! Щеше да е хубаво, ако бяхте по-млад, но и така става!
Денев спря и я изгледа с присвити очи. Марица се засмя:
– Имам предвид, че ставате за майка ми! Тя също е разведена и си няма никой! Какво ще кажете, да ви запозная с нея?
– Май класната ти ще се окаже права! – въздъхна учителят – Знам, че си щура, но не очаквах да ме сватосваш за собствената си майка! Предполагам, че тя не е в час с намеренията ти?
– Естествено, че не! Тя ако знае какви ги върша, ще ми извие врата!
– Тогава спри до тук, момиче! Достатъчно ми е за тази вечер! И не се грижи за майка си! Както е срещнала някога баща ти, така ще си намери и друг мъж, ако има нужда от него!
Марица тропна с крак:
– Ама, вие двамата сте един за друг, бе господине! Знаете ли, каква хубава двойка ще сте, ако се съберете? А аз ще съм безкрайно щастлива!
Денев прехапа долната си устна, преди да отвърне:
– Изчезвай, малка егоистке! И повече да не бягаш от часовете на класната си!
– Няма да бягам, ако вие ни станете класен!
– Е, то така не стават тези неща!
– Напротив! Всичко може да стане, ако целия клас го иска! Вие кажете честно, ако има как, ще ни станете ли класен?
Съвсем лекомислено Денев кимна в знак на съгласие и се разделиха. До края на седмицата идеята на Марица придоби очертания на цунами и в петък, през голямото междучасие директора извика учителя при себе си.
– Денев, ще има ли поне една учебна година, в която няма да ме ядосваш? – започна го още от вратата директорът.
– Защо? В какво ме упреквате всъщност?
– В популизъм, Денев! Защо си обещал на 7 „Д“ да им ставаш класен? Всички родители са се вдигнали и днес по обяд ме убеждаваха цял час, че трябва да замените Жекова като класен! Щели да настояват, докато това стане, а за Жекова да не говорим! Слезте я вижте долу при лекарката! Получила е нервна криза! Това колегиално ли е според вас?
Денев разпери ръце:
– Не съм искал да ставам класен на 7 “Д“! Идеята е на онази щуретина Марица! Защо трябва да се оправдавам за нещо, което не съм сторил?
– Защото си се съгласил, доколкото разбрах! А това е вече друга работа! И знаеш ли, че такъв прецедент няма, в цялата история на училището? Ако тия мисирки от медиите узнаят, ще ни направят известни в цялата страна! Мисли му тогава, какво ти се пише, драги!
Денев напусна дирекцията угнетен. През следващия час бе разсеян и машинално си предаде урока. Чудеше се, как да потуши изведнъж създадения проблем, но нищо не му идваше наум. Така измина следващата седмица, после целия първи срок, през който набезите на родителите в дирекцията не спираха.
След ваканцията, в първия час на класния, Денев влезе в стаята на 7 „Д“ и бе посрещнат с такива овации от учениците, че не можеше да повярва на очите си. Момичета и момчета го прегръщаха и се радваха на победата си, той да е новият им класен. Когато малко утихнаха и се успокоиха, той каза:
– Голяма беля си взех с вашия клас, но аз също имам едно условие към вас! Ако не го изпълните, сам ще се махна и няма да съм ви класен повече!
– Кажете, господине! – скочи от чина си Марица.
– Ти да слушаш, че си главната виновница за всичко! – размаха показалец учителя, от което момичето само се изпъчи и засмя доволно. – Успехът ви за първия срок е четири и дванадесет! Ако не завършите годината с пет и дванадесет, се сбогуваме! Ясно?
– Съгласни сме, господине! – в един глас извикаха всички, а учителя усети, как в гърдите му нещо се стопля и разлива по цялото му тяло.
Той разбираше, че единствения път за успешно учене и възпитание на децата, е безмерната и безусловна обич към тях. Всичко друго бяха подробности.
Красимир Бачков