ДОБРУДЖАНСКИТЕ ТИКВИ
Пацо – мустака ме среща на улицата и вече направил главата се хили:
– Вие, всички тук сте добруджански тикви! Други сме ний, по нашийо край! Врачанье са хора достолепни! В планината гнило нема! Ясно ли е, дришльо?
Гледам го и се чудя. Една шепа човек е, но като пийне е готов и на змея трите глави да сече. Колко му е, да му светна един зад врата. Ще го прескундя два пъти и няма да може да се надигне от земята, но на пиян човек на акъла не уйдисвам.
– Като сте толкоз достолепни, що си се довлякъл тук, дришльо? Стой си у Врацата и гний достолепно!
И понеже Пацо е толкоз къркан, че не може да си събере малкото акъл и да ми отвърне, си продължавам по пътя.
В това забутано село дойдох преди три години. Като се пенсионирах, ми броиха единайсе заплати накуп и аз, невидял толкоз пара на едно място, реших да си купя къща на село. Цял живот бях слушал, как през зимата гори огъня в печката, как народа се кефи на винско и свинско, а аз, родения и цял живот живял в града добруджанец, дори хабер си нямах от народен фолклор. Качих се на трийсе годишната си джипка и тръгнах да обикалям селата. Тук къща, там къща, навсякъде цените високи и с моите трийсе хиляди, мога да купя само някоя съборетина. Хеле, стигнах до едно опустяло село, на двайсетина километра от морето и случих на имот. Оказа се, че от всички къщи, само девет са обитаеми, а повечето се продават от години. Спрях на мегдана и качих Пацо, който обеща да ме разведе из всички обекти на продажба. Разгледахме десетина къщи, но само една ми грабна окото.
– Тая за колко се продава? – питам, а Пацо гледа встрани и ръмжи:
– Не се продава тая!
– Що да не се продава? Виждам, че никой не живее в нея!
– Щото някой ден ше я купя язе!
– Ха, сега! А ти къща нямаш ли си? – гледам го като треснат.
– Може да си имам, но тая по ми аресва! Може да почна селски туризъм някой ден! Нищо, че съм на осемдесе и три годин!
Както и да е, купих къщата за двайсетина хиляди, цяла година след това я ремонтирах и накрая се получи имот за чудо и приказ! Добре, ама сам живее ли се? Дойдоха сина и дъщерята от столицата, напекохме пържоли на жарта в печката, пихме ракия и вино, но след два дни си тръгнаха. Жената остана, колкото да засади няколко лехи домати, картофи, пипер и тикви. После се прибра в града, а аз останах при тия бухали, местните селяни. За беля всичките бяха дъртаци и една баба за цяр не се намираше. Бяха се разделили на две групи, само Пацо бе сам. Едните бяха бивши комунисти, другите бивши седесари. Всяка група плюеше другата, а Пацо попържваше всички заедно. През първото лято изкарахме от градината прекрасни домати и чушки, но картофите ги изяде колорадския бръмбар. През второто лято изкарахме хубави картофи, а доматите станаха зян от миризливките. Това лято всичко се получи добре, но най-големи бяха тиквите. Като ги обрах наесен, ги наредих в една купчина на двора, два метра висока. Колкото пъти минеше Пацо край оградата, толкова пъти ме подиграваше заради тях.
– У полето големи тикви растат, а у балкана големи хора!
И щяхме да си караме както винаги преди това, но Лозан, който държеше малко магазинче в селото взе, че умря. Обадихме се на роднините му, но дойде само една мустаката негова братовчедка. Огледа къщата, подритна това – онова из двора и си напълни колата с всичко, с което бе зареден магазина. Дори не остана да го погребем, вещицата проклета. Събрахме се всички, изкопахме трап в гробището и го почетохме, както му е ред. После се почерпихме в негова памет, а тримата останали комунисти дори си поплакаха. Групата им бе намаляла и нямаше да са конкурентни в споровете за политика, футбол и жени. Разотидохме се по къщите, но вече бе декември и зимата сякаш бе чакала да пукне Лозан, за да ни сграбчи в лапите си. Като завя, като зафуча откъм румънско и нали е гола степ, за три дни натрупа преспи по няколко метра високи. Както винаги тока спря, а след него и водата. Добре, че поне дърва си бяхме заредили, да не мръзнем. Изкарахме първия ден криво – ляво, а на другата сутрин чувам, че някой чука на портата. Излязох и гледам Пацо.
– Здрасти, комшу! Да ти се намира нещо за едене? Сега, като го няма Лозан, няма и откъде да си пазарим едно – друго.
– Как, съвсем нищо ли нямаш в къщи?
– Абе, напълнил съм две бъчви вино и едно буренце ракия. Аз, като човек балканджия, не се ровя в пръстта и не сея нищо!
Слязох в мазето и му сложих в една торба няколко глави лук. Аз също нямах запаси от храна, защото през зимата си стоях в града, при жената. Пацо заръфа лука още на улицата. На следващия ден дойдоха и останалите дъртаци, със същата молба. Ако имам нещо за ядене, да им услужа. Те нали са мъже, освен вино и ракия, за друго не помислили. Досега си купували от магазина продукти, но нали Лозан си замина…! Никой не отглеждаше ни кокошка, ни прасе, ни друго животинче. Луда работа. Изпотих се и аз от зор. Жената се обади по телефона и аз я успокоих, да не се тревожи. После ми падна батерията и загубих връзка с останалия свят.
– Влизайте всички! – поканих старците – Като сме заедно, ще е хем по-весело, хем няма да си горим дървата поотделно. Вино и ракия колкото щеш, а за мезе ше ядем тикви!
Спогледаха се старците, побутнаха се и влязоха в дома ми. Всеки си намери място и като я подкарахме, три дни не изтрезняхме. Печката бумти от цепениците, опитваме на всеки от виното, а тикви ядем и печени, и варени. Добре, ама на четвъртия ден не издържах и опитах да изкарам джипката. Всеки грабна по една лопата и очистихме улицата до края на селото. Включих двойното предаване, засилих се, но пет метра напред спрях. Едва успяхме да приберем обратно джипа после. Поговорихме, помъдрувахме всички и решихме, на другия ден да тръгнем пеша към най-близкото село. То се намираше на осемнайсе километра от нас. Двама от старците имаха пушки, а Пацо разполагаше с газов пистолет. Облякохме се добре, турихме по едно шише вино в джобовете и закрачихме в снега. Ама, то сняг като сняг ли е?! Не минахме и километър, а подгизнахме от пот. Силите също не стигат, щото аз бях най-младият, на шейсет и седем лазарника.
– Кво ше правим, момчета? – питам, а Пацо изкряка на умряло:
– Стана тя, каквато стана! Сега ше ядем хурката!
Огледахме се и какво да видим! Цели пет вълка ни обиколили и мълчаливо ни търсят цаката. И уж все възрастни мъже сме, ама страха е голямо нещо, да ви кажа! Като хукнаха двама обратно към селото, да се връщат. Вълците това и чакат. Плъзнаха се като сенки край тях и само търсят сгода да нападнат.
– Хей, бунаци! – викам с все сила – Чакайте, бе! Всички заедно ще се върнем в селото!
И да уплаша вълците взех пушката от единия старец и гръмнах. Макар патрона да бе за патици, изглежда някоя сачма удари един от вълците и той подскочи с квичене във въздуха. Това ги накара да се отдръпнат на известно разстояние, а ние побързахме да се върнем в селото.
Какво да разправям после? То не е за разправяне! Цели три седмици, точно двадесет и един дни бяхме откъснати от света, без ток, вода, телефон и храна! Само едно малко транзисторче имахме, да слушаме новините и цял куп тикви в мазата. Пихме вино и ракия, нагъвахме тикви като прасета, но удържахме, докато слънцето не разтопи снега. Едва тогава джипката изгази по пътя и се прибрах в града. Изкъпах се, избръснах се и веднага в супера на ъгъла, където пазарих сума ти работи за ядене. Натоварих двайсетина пакета брашно, още толкова боб и ориз, добавих консерви риба и варено свинско, и подкарах към старците на село. Като ме видяха, само краката дето не ми целуваха, завалиите! Но най-голямо уважение ми стори Пацо. Засука си мустака той и рече:
– Комшу, ше прощаваш за майтапите! Ако не бяха твойте тикви, вълците щяха да ни изядат с парцалите барабар! На лято ше ни учиш, как да садим тикви и ние, та да не оставаме с празни мазета зимъска! Вземи сега тоз тиквен медал, щото си го заслужил!
И ми подава едно триъгълно парче от тиква, а другите пляскат с ръце и викат „Браво!“. Та тук свършва моята тиквена история и да знаете, че освен големи тикви, в добруджанската шир се срещат и добри хора.
Красимир Бачков