С ТЪГА
Чочо бе хлапе на пет години, с права, остра и непокорна коса, заради която приличаше на малко таралежче. Баща му работеше като шофьор на камион в Германия, а майка му бе медицинска сестра. На Нова година се случи майка му да е нощна смяна и в полунощ детето отвори прозореца, за да снима зарята над града. За беда, тъкмо когато направи хубав видеоклип, телефона му се изплъзна от ръката и падна от седмия етаж на земята. Чочо веднага слезе, но от телефона бяха останали само няколко парчета пластмаса. Умърлушен, натисна копчето на асансьора, за да се прибере у дома и докато той слизаше, неочаквано спря. Електричество имаше, но изглежда отново бе блокирал, както често се случваше напоследък. Детето въздъхна и пое по стълбите нагоре. Минавайки край общата тераса на втория етаж, то чу тихо мяукане. Погледна и видя едно настръхнало повече от него жълто коте, което потреперваше от студ. Чочо го взе и го гушна. После се заизкачва отново. На терасата на петия етаж нещо приплясна и Чочо видя гларус, с прекършено крило.
– Почакай малко, да оставя котето и ще се върна за теб! – рече детето.
– Побързай, че крилото много ме боли! – изкряка тихо гларусът.
След като остави котето в едно кашонче от шоколадови вафли, детето се върна за гларуса. Внимателно го взе, а счупеното крило провисна.
– Кой те нареди така?
– Един мъж от съседния блок. Стреля по мен с въздушна пушка и ме рани!
– Какъв лош човек!
– Всъщност, не е лош! Той много обича гълъбите и всеки ден ги храни с трохи. Вчера бях много гладен и реших да убия един гълъб, за да го изям. Тъкмо успях да убия гълъба и човека стреля по мен. Дори не успях да хапна малко!
– Значи, самият ти си лош?!
– Май така излиза! Ако искаш, не ми помагай!
Детето продължи по стълбите, докато стигна до апартамента. Там пусна гларуса на пода в коридора и запита:
– А малки котенца ядеш ли?
Гларусът придърпа раненото си крило и отвърна:
– Не съм опитвал! Не знам.
Чочо заплаши с пръст гларуса:
– Мисли му, ако посегнеш на котенцето! Ще ти счупя и другото крило, да знаеш!
Събрани един до друг, котето и гларуса се гледаха известно време, после котето измяука и доверчиво се приближи до гларуса. Птицата леко подръпна с клюн опашката му и заяви:
– Не бих причинил зло на тая малка, жълта топка!
Чуло това, котето се гушна в перата на птицата. Това хареса на детето и то отиде до хладилника. Извади буркан с маринована риба и сложи няколко парчета в една чиния. След това занесе чинията при гларуса и котето, а те веднага започнаха да се хранят. Видял, как птицата лакомо яде на по една хапка рибата, Чочо се скара:
– Ей, спри се малко! Няма да оставиш на котето нищо! Не може да си толкова лаком!
Гларусът се изчерви от неудобство:
– Такъв съм си от малък! Като видя храна и сякаш полудявам!
Час по-късно, детето и необичайните му гости вече спяха. На другия ден, когато майката се върна от работа, тя плесна с ръце учудено:
– Чочко! Какво ще ги правим тия несретници? Защо си ги прибрал у дома?
– Ще се грижа за тях, мамо! Ти как се грижиш за болните хора в болницата?
Майката седна на един стол и съкрушено поклати глава. В настръхналия от агресия и злоба свят, детето и помагаше на две живинки. Можеше ли, трябваше ли да му се кара за това? Тя притвори очи и уморена от труда си през нощта, заспа. На лицето и се изписа тъжна усмивка. Чочо сложи пръстче пред устните си:
– Пазете тишина! Мама спи и сигурно сънува!
– Какво означава, да сънуваш? – запита гларусът.
– Това е нещо като филм, ама си го гледаш сам!
– А смешен или тъжен е филмът?
– Не знам! Какъвто си го пожелаем, такъв ще е!
– Тогава нека е най-хубавият филм на света! – пожела птицата.
И филмът за Чочо, гларуса, котето, майката и всички добри хора на земята продължи, малко тъжен, но с предстоящ добър край. Вече бе време, обичта между хората и животните да се завърне…
Красимир Бачков