ЦВЕТЕ ЗА НЕЯ
- Тодоре! – запита Йордан – Като толкова много ревнуваш жена си, кога последно и купи цвете? Кога и купи някакъв подарък? Кога я зарадва с нещо, пък било то и само да измиеш мръсните чинии? Кога я накара да се почувства специална и обичана?
Тошко присви очи и през спуснатите си клепки изгледа учителя Йордан Мутафов. Лицето му бе заплашително безизразно, когато процеди през зъби:
- Даскале! Седи си на квадратния гъз и не ме карай да го ритам! Тез лакардии ще ги разправяш на децата и парясниците, с които толкова обичаш да се занимаваш! А до жена ми няма да приближаваш, по никакъв повод! Прави си глупавото театро, но без жена ми! Ясно ли ти е, дърт мискинино?
Йордан разпери ръце, с което искаше да покаже на всички в кръчмата, колко безпомощен е, спрямо събеседника си. После въздъхна:
- Ако знаеш само, каква прекрасна Албена ще стане жена ти, стига да и разрешиш да играе в трупата на читалището! Жена ти има талант, но каква полза, като има и такъв дръвник за мъж, като тебе!
Тошко прехапа долната си устна, изпи наведнъж ракията и бавно се надигна. Пресегна се и хвана Йордан за яката на връхната му дреха, издърпа го настрани и с точен ритник го засили към вратата на кръчмата. Даскалът се препъна и щеше да падне, ако не го бе хванал поп Недю. В този момент вратата на кръчмата се отвори и от процепа надникна Милена, жената на Тодор. По миловидното и лице бе изписано любопитство, когато с пръсти повика мъжа си:
- Тошко, ела си, че кравата ще се тели!
Йордан се поклони пред нея и запита:
- Погледнете, бе хора! Не е ли като актриса, а? Цяла Бриджит Бардо е жената на тоя кютук, но каква полза?
Кютука Тодор тръгна към него и даскала побърза да се разкара по-далеч.
През следващата седмица в работилницата си, Тодор продължаваше да чука, заварява и майстори разни неща. Той бе единствения шлосер в селото и бе затрупан от поръчки на много хора. Йордан продължаваше да търси актриса за постановката на Йовков, а другите селяни да се занимават с рутинната си работа.
В неделя сутринта хората в селото се разшаваха. Слънцето напичаше силно и март приличаше повече на май. Навсякъде се усещаше някаква необяснима възбуда и когато един през друг всички тръгнаха към края на селото, където бе къщата на Тодор, без да се замисля ги последва и Йордан. Още отдалеч забеляза събраните хора, които говореха на висок глас и снимаха с телефоните си къщата на Тодор. А в двора пред нея се издигаше, високо около пет метра стоманено цвете, направено от винкел и шина, оцветено в зелено и жълто, като гигантски слънчоглед или гергина.
- Направо за книгата на Гинес е това цвете! – убеждаваше всички един селянин.
- Сега ще можем да привличаме туристи, с тая атракция! Може да изкараме бая пари и да си асфалтираме улиците! – ежеше се кмета.
- Ми какво й туй чудо, ма?! – дивеше се възрастна баба.
По едно време портата се отвори и излезе Тодор. Изгледа всички съселяни и погледът му се спря на Йордан. Подсмихна се и каза:
- Даскале, виждаш ли, какво цвете се подарява на една специална жена? Не театро, а мъжка ръка и трябва на всяка жена! Да може да се облегне и да разчита на нея! Твоите цветя биха увехнали за ден – два, а това цвете ще стои все такова, ден и нощ, лете и зима, както съм аз до нея! Нещо да кажеш сега?
Йордан примижа, пое си въздух и тежко го изпусна, като видя, че до Тодор застана жена му. Тя се усмихваше щастлива и гордо се хвана за лакътя на мъжа си. Двамата сякаш бяха излезли от онези стари, черно-бели сватбени снимки, които се пазеха в бюфета на всяка селска къща. Над щастливото семейство се стрелна първата лястовица и така в селото настъпи пролетта.
Красимир Бачков